Решение № 86 от 5.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 10791/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК.

С решение № 11333 от 29.06.2023 г. по гр.д.№ 19433 по описа за 2023 г. на СРС, Второ ГО, 78 състав се: ОТХВЪРЛЯ изцяло предявеният от Н. В. П., положителен установителен иск с правно основание чл. 357, ал. 1 от КТ, срещу ответника "Н.Б.Т.“ ЕООД, за приемане за установено, че трудовото правоотношение на ищеца с ответника по трудов договор № 6/09.12.2022 г. е било прекратено с предизвестието му от 24.02.2023 г. - едностранно и без да се дава срок, на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 от КТ, считано от 24.02.2023 г.; ПРИЗНАВА, че ответникът "Н.Б.Т.“ ЕООД, незаконно е уволнил ищеца Н. В. П., от заеманата длъжност "Мениджър отдел "Административни дейности" със заповед за уволнение № 3/28.02.2023 г.; ОТХВЪРЛЯ изцяло иска с правно основание чл. 221, ал. 1 от КТ, предявен от ищеца Н. В. П., за осъждане на ответника "Н.Б.Т.“ ЕООД, да й заплати сумата от 9 825, 92 лв.

Срещу така постановеното от СРС, решение са постъпили въззивни жалби от:

1. „Н.Б.Т.“ ЕООД, ответник пред СРС.

Решението се обжалва в частта в която е уважен искът по чл.344, ал.1, т.1 КТ.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение.

Твърди се противоречие на правните изводи на СРС, вкл. мотиви и диспозитив на съдебния акт във връзка с отхвърлянето на исковете по чл.357, ал.1 КТ и по чл.220, ал.1 КТ. Наред с това съдът не бил изяснил фактическата обстановка по спора. Сочи, че към датата на подаване на молбата от 24.01.2023 г. ищцата все още била на работа при въззивника, ответник, по трудов договор с изпитателен срок. Такъв бил уговорен между страните в чл.5 от трудовия договор и бил 3-месечен, т.е. до 12.03.2023 г. По арг. от уговореното в чл.2, ал.2 от трудовия договор, срокът на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение /ТПО/ преди изтичането на 3- месечния изпитателен срок, изтичал на 24.03.2023 г. Намира за неправилно, че СРС не бил обсъдил този въпрос. Следвало да се има предвид и, че заповедта на работодателя от 28.02.2023 г. за прекратяване на ТПО с ищцата била издадена именно на основание чл.326, ал.1 и ал.2, изр.1 КТ във връзка с чл.335, ал.2, т.2 КТ, т.е. прекратяване на ТПО по инициатива на служителя в хипотезата на неспазен 2-месечен срок на предизвестие. СРС не бил обърнал внимание, че в молбата си от 24.01.2023 г. ищцата била посочила, че ще полага труд при ответника още един месец, както и било сторено. Това се установявало и от представения по делото болничен лист от 10.02.2023 г., т.е. единият от двата месеца предизвестие бил изтекъл. Впоследствие на 24.02.2023 г. ищцата подала нова молба за прекратяване на ТПО на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ- прекратяване без предизвестие поради промяна на характера на работата без основание. В тази връзка намира първоинстанционното решение за правилно в частта в която е била отхвърлена ищцовата претенция по чл.357, ал.1 КТ. Следвало да се вземе предвид, че работодателя бил уведомил ищцата с уведомление от 27.02.2023 г. във връзка с твърдението й за промяна на характера на работа като изрично поискал ищцата да заяви дали ще спази оставащия срок на предизвестие като го отработи реално. С писмо от 28.02.2023 г. ищцата изложила своите доводи относно подаденото предизвестие за прекратяване на ТПО без предизвестие на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ и изразила молба за предприемане на действия от страна на работодателя за прекратяване на ТПО. Това писмо работодателят приел като такова, че ищцата няма намерение да се явява повече на работа и не желае да отработи оставащия срок до 23.03.2023 г., вкл. С уведомително писмо от 28.02.2023 г. работодателят напомнил на ищцата отново за последствията от подадената от нея молба на 24.01.2023 г. и резолюцията върху същата. Намира, че отправеното до работодателя последващо изявление за прекратяване на ТПО на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ не е проявило действие. Следвало да се има предвид, че ищцата след 24.02.2023 г. не се е явила на работа. Сочи, че е действал добросъвестно при прекратяване на ТПО, считано от 28.02.2023 г. Нито една от хипотезите на чл.326, ал.4 КТ не била налице в случая. Затова неправилно СРС бил приел, че прекратяването на ТПО с ищцата е незаконосъобразно като счел, че срокът на предизвестието от 24.01.2023 г. е изтекъл и е уважил иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ. СРС бил решил спора на база доводи каквито не е правила нито една от страните по спора. Същевременно СРС не бил обсъдил доводите на страните, както и не бил анализирал събраните по делото доказателства, което довело до неправилни правни изводи. СРС не бил съобразил, че ТПО може да бъде прекратено и без да бъде спазен срока на предизвестие.

Иска се настоящата инстанция да отмени решението на СРС в обжалваната му част и да постанови друго с което искът по чл.344, ал.1, т.1 КТ да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор по въззивната жалба, подаден от ищцата пред С Р С, в който се излага становище за неоснователност на същата и правилност на първоинстанционното решение в частта в която е бил уважен иска по чл.344, ал.1т.1 КТ. Неправилно въззивникът /ответник/ бил приел, че е обвързан от волеизявлението на ищцата от 24.01.2023 г., а същевременно бил игнорирал предизвестието от 24.02.2023 г. за прекратяване на ТПО на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ. Издадената от работодателя заповед за прекратяване на ТПО на основание чл.326, ал.1 и ал.2, изр.1 КТ вр. с чл.335, ал.2, т.2 КТ била незаконосъобразна, тъй като била издадена след прекратяване на ТПО, което вече било прекратено на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ на 24.02.2023 г. В последната хипотеза ТПО се считало прекратено от момента на получаване на писменото изявление на работника или служителя от страна на работодателя като се аргументира с чл.335, ал.2, т.3 КТ. В случая по арг. от съдебната практика на ВКС, прекратяването на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ било настъпило по-рано. Претендират се разноски.

По допустимостта на жалбата:

Срокът по чл.259, ал.1 ГПК ще тече от датата на връчване на решението–12.07.2023 г. Въззивната жалба е подадена на 13.07.2023 г., поради което съдът намира, че същата е подадена в срок.

Тъй като въззивникът е бил ответник в производството пред СРС и предявеният срещу него иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ е бил уважен, то за въззивника е налице правен интерес от обжалване, затова съдът намира, че въззивната жалба е допустима.

1. От Н. В. П., ищец пред СРС.

Решението се обжалва в частта в която е отхвърлен иска по чл.357, ал.1 КТ за признаване за установено, че ТПО с ищцата е прекратено на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ, считано от 24.02.2023 г., както и е отхвърлен иска по чл.221, ал.1 КТ.

Излагат се доводи за неправилност на решението в тази му част, както и при постановяването му в нарушение на процесуалните правила. Счита, че закона не изисквал писмена форма на изменението на ТПО, вкл. промяна на характера на работа. Затова извода на СРС в обратния смисъл бил неправилен. СРС не бил взел предвид доводите на ищцата в исковата молба и допълнителната такава от 29.06.2023 г., както и събраните по делото доказателства. Твърди, че длъжностна характеристика не й била връчена противно на посоченото в трудовия договор. Това било видно от приложената с отговора по исковата молба длъжностна характеристика от 09.12.2022 г., която не била подписана от ищцата, за разлика от тази с дата 26.09.2022 г. Твърди тази от 09.12.2022 г. да е изготвена с оглед на процеса. Затова въвежда довод за недобросъвестност на работодателя по чл.8, ал.1 КТ и чл.127, ал.1, т.4 КТ. Двете длъжностни характеристики били с различен обем задължения. Тази от 09.12.2022 г. била изгодна за работодателя, тъй като много детайлно били посочени задълженията за длъжността и затова не можела да породи действие. Следвало да се обсъди представеното по делото писмо от 23.09.2022 г. Поддържат се доводите в отговора по въззивната жалба на работодателя досежно наличието на предпоставките на чл.327, ал.1, т.3 КТ за прекратяване на ТПО. Сочи, че била добросъвестна страна при направа на волеизявлението по чл.327, ал.1, т.3 КТ.

Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение в частта в която са отхвърлени претенциите й по чл.357, ал.1 КТ и по чл.221, ал.1 КТ. Претендират се разноски.

По въззивната жалба е подаден отговор от ответника пред СРС-„Н.Б.Т.“ ЕООД, в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение в частта в която претенциите на ищцата са били отхвърлени. Счита, че по арг. от чл.164, ал.1, т.3 КТ не допустимо е изслушване на свидетелски показания за установяване на „устното изменение на трудовия договор“ поради което правилно СРС не бил допуснал събирането на такива доказателства. Сочи, че съгласно чл.62, ал.1 КТ е необходима писмена форма. Намира за правилен извода на СРС, че иска по чл.357, ал.1 КТ е неоснователен. Доводите на ищцата останали недоказани. Този за невръчване на длъжностната характеристика противоречал на отразеното в трудовия договор, че такава й е връчена. Отбелязва, че в хода на производството пред СРС нито трудовия договор, нито отделни клаузи от него били оспорени. Освен това създаването и връчването на длъжностна характеристика не било елемент от фактически състав на възникване или изменението на ТПО като се аргументира с практика на ВКС. Неоснователни били доводите за антидатиране на длъжностната характеристика от 09.12.2022 г. Не следвало да се прави сравнение между двете сочени от ищцата длъжностни характеристики, тъй като същите били за една и съща длъжност, но с различни работодатели. Доводите на ищцата относно твърдяното от нея устно изменение на характера на работата били противоречиви. Освен това такова изменение в случая не било налице. Сочените като изменение трудови функции всъщност съществували в длъжностната й характеристика. Не следвало да се взема предвид съдържанието на писмото от 23.09.2022 г., тъй като ТПО с ищцата било възникнало на 09.12.2023 г. /вероятно се има предвид 2022 г./. Това писмо било оспорено от ответника като неотносимо по делото, тъй като касаело ТПО с предходен работодател. Позоваването на това писмо от страна на ищцата противоречало на твърдението й, че трудовите й функции били изменение устно. Затова намира, че не е налице хипотезата на чл.118, ал.1 КТ. Налице била злоупотреба с право от страна на ищцата с подаването на молбата по чл.327, ал.1, т.3 КТ. В случая ищцата била направила две различни волеизявления за прекратяване на ТПО като второто било във вече течащ срок на предизвестие по първото. Напълно добросъвестно работодателят бил зачел действието на първото волеизявление, вкл. и чрез отправяне на писма до ищцата за изясняване на волята й. Следвало да се вземе предвид и, че липсва неправомерно поведение на работодателя, за да е налице хипотезата на чл.327, ал.1, т.3 КТ. Неоснователни били доводите във въззивната жалба, че ТПО било прекратено към момента на издаване на заповед № 003/28.02.2023 г. Неоснователен бил и иска по чл.221, ал.1 КТ за изплащане на обезщетение от работодател за срока на предизвестие от два месеца, тъй като ищцата била отработила реално един месец, за което й било изплатено трудово възнаграждение. Евентуално претенцията можела да бъде взета за основателна за заплащане на обезщетение за 1 месец.

По допустимостта на жалбата:

Срокът по чл.259, ал.1 ГПК ще тече от датата на връчване на решението–25.07.2023 г. Въззивната жалба е подадена на 07.08.2023 г., поради което съдът намира, че същата е подадена в срок.

Тъй като въззивницата е ищец в производството пред СРС и предявените от нея искове по чл.357, ал.1 КТ и по чл.221, ал.1 КТ не са били уважени, то за въззивницата е налице правен интерес от обжалване, затова съдът намира, че въззивната жалба е допустима.

В частта в която е отхвърлен иска по чл.344, ал.1, т.4 КТ решението като необжалвано е влязло в сила.

По основателността на жалбите:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел:

1-По иска по чл.357, ал.1 КТ:

По делото не било спорно, че ищцата била работила при ответника по безсрочен трудов договор. Не се спорило и, че на 24.01.2023 г. с молба /л.15 по делото/ ищцата отправила предложение до ответника за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие на основание чл.325, ал.1 КТ, като при несъгласие от страна на работодателя, молбата да се считала за предизвестие за прекратяване на ТПО. Безспорно било, че работодателя не изразил съгласие за прекратяване на ТПО на основание чл.325, ал.1 КТ. Затова бил започнал да тече срока на предизвестие. Ищцата твърдяла, че по устно нареждане на управителя на ответника, последният едностранно бил изменил характера на работата й и затова тя на 24.02.2023 г./л.16/ отправила едностранно предизвестие и без да дава срок, прекратила ТПО на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ, считано от 24.02.2023 г. За доказване на „устно изменение“ недопустимо по арг. от чл.164, ал.1, т.3 КТ било изслушване на свидетелски показания. При това положение недоказана останала тезата на ищцата, че такова е било направено. Затова и предизвестието от 24.02.2023 г. не било произвело действие.

2-по иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ:

С оглед приетото по иска по чл.357, ал.1 КТ и като е възприел, че ищцата е поставила началото на срока за предизвестие с молбата си от 24.01.2023 г., а трудовият договор бил безсрочен, СРС е счел, че срокът за предизвестие по чл.326, ал.2 КТ бил 3-месечен, а не 2-месечен. Без значение било, обаче, какъв срок ще се възприеме, тъй като и двата срока следвали датата на издаване на заповедта за прекратяване на ТПО – 28.02.2023 г. Същевременно е посочено, че с изтичането на тези срокове, трудовият договор превърнат от безсрочен в срочен, се прекратявал без необходимост от допълнителни волеизявления, а само с изтичането на срока като се е аргументирал с разпоредбата на чл.335, ал.2, т.1 КТ. Ответникът бил аргументирал заповедта за прекратяване на ТПО с ищцата на основание чл.326, ал.1 и ал.2 КТ вр. с чл.335, ал.2, т.2 КТ като бил приел, че посоченият от ищцата срок на предизвестие в молбата й от 24.01.2023 г. бил изтекъл. Това, обаче, не било така и затова заповедта била незаконосъобразна, а предявеният иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ бил основателен и като такъв е бил уважен.

1. Искът по чл.221, ал.1 КТ е приет за неоснователен като съдът се е позовал на изхода по спора по иска по чл.327, ал.1, т.3 КТ.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема следното по допустимостта на първоинстанционното решение:

По иска по чл.357, ал.1 КТ:

Съгласно чл. 357, ал.1 КТ трудови са споровете между работника или служителя и работодателя относно възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения, както и споровете по изпълнението на колективните трудови договори и установяването на трудов стаж.

В случая първоинстанционния съд е приел, че искът за установяване в отношенията между страните, че трудовото правоотношение е прекратено от ищцата без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ е допустим, предвид разпоредбата на чл. 357, ал. 1 КТ, както и че ищцата има правен интерес от водене на така предявения иск.

Според въззивния съд, обаче, искът за установяване на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение е недопустим, защото липсва правен интерес, с този иск не се постига промяна в основанието за прекратяване на трудовия договор, и е предвиден друг ред за защита на уволнения работник или служител. В случая страните не спорят относно обстоятелството, че трудовото правоотношение е прекратено, а уволненият работник или служител оспорва само основанието за прекратяване. Но тогава единственият път за защита е кумулативно съединяване на конститутивните искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ, защото чрез тях се постига промяна в правното положение на страните, промяна в основанието за прекратяване на трудовия договор. С предявяване на установителен иск не може да се предизвика промяна в основанието за прекратяване на трудовия договор, откъдето следва, че липсва правен интерес и е налице недопустимост за този път на защита. В този смисъл е и решение № 110/20 г. на ІV ГО, РЕШЕНИЕ № 179 ОТ 09.12.2020 Г. ПО ГР. Д. № 509/2020 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, към която съдебна практика настоящият състав се присъединява.

Налага се извод, че в тази му част обжалваното решение е недопустимо поради което ще следва да бъде обезсилено, а производството по иска по чл.357, ал.1 КТ- прекратено.

В останалата обжалвана част съдът приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По доводите във въззивните жалби:

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното от правна страна:

Относно основателността на иска по чл. 344, ал.1, т.1 КТ:

Видно от обстоятелствената част на исковата молба въведения довод от ищцата за незаконосъобразност на заповед № 003/28.02.2023 г. е, че същата е издадена след като ТПО е прекратено на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ на 24.02.2023 г.; налице била конкуренция на насрещни волеизявление за прекратяване на ТПО.

Следователно основателен е довода на въззивника /ответник/, че СРС е уважил този иск на доводи, различни от тези въведени по спора.

Безспорно едно трудово правоотношение не може да бъде прекратено на две различни основания. В случая между страните е спорно на какво основание е било прекратено ТПО с ищцата и законосъобразно ли е това.

Ищцата твърди, че ТПО е прекратено на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ, считано от 24.02.2023 г., когато тя подала втората си молба до работодателя.

Съгласно чл. 327, ал.1 КТ работникът или служителят може да прекрати трудовия договор писмено, без предизвестие, когато:

Т.3. работодателят промени мястото или характера на работата или уговореното трудово възнаграждение освен в случаите, когато има право да извърши такива промени, както и когато не изпълни други задължения, уговорени с трудовия договор или с колективния трудов договор, или установени с нормативен акт;

Ответникът твърди ТПО с ищцата да е прекратено на основанието в заповед № 003/28.02.2023 г., а именно: чл.326, ал.1 и ал.2, изр.1 от КТ вр. с чл.335, ал.2, т.2 КТ, считано от 28.02.2023 г. Съгласно чл. 326, ал.1 КТ работникът или служителят може да прекрати трудовия договор, като отправи писмено предизвестие до работодателя.

Срокът на предизвестието при прекратяване на безсрочен трудов договор е 30 дни, доколкото страните не са уговорили по-дълъг срок, но не повече от 3 месеца. В колективен трудов договор срокът на предизвестието при уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 1 - 4 и т. 11 може да бъде поставен в зависимост от продължителността на трудовия стаж на работника или служителя при същия работодател. Срокът на предизвестието при прекратяване на срочен трудов договор е 3 месеца, но не повече от остатъка от срока на договора- ал.2 КТ.

Тежестта за доказване законосъобразността на заповедта за прекратяване на ТПО се носи от работодателя- въззивник в настоящето производство /ответник в производството пред СРС/. В този смисъл са и указанията на СРС в определението от 29.05.2023 г., обективиращо доклада по чл.140 ГПК /л.82 по делото пред СРС/.

Настоящата инстанция намира за основателен довода на въззивника /ответник пред СРС/, че значение за изхода на спора имат доказателствата събрани пред СРС относно конкретното трудово правоотношение.

Следователно характеристиките на трудовото правоотношение и съответно представените документи по делото във връзка с предходното ТПО на ищцата не ще бъдат обсъждани като ирелевантни в конкретната хипотеза, вкл. трудовия договор № 043/01.09.2022 г., сключен с трети за спора работодател – „Н.Б.“ ЕАД /л.41 от делото пред СРС/ и длъжностната характеристика от 26.09.2022 г. към този трудов договор /л.47-49 от делото пред СРС/.

Видно от съдържанието на трудовия договор № 6/09.12.2022 г. същият е сключен на основание чл.70, ал.1 вр. с чл.67, ал.1, т.1 КТ със срок за изпитване от 3 месеца, уговорени в полза на работодателя- чл.4, ал.1 от договора. Съгласно ал.2 на чл.4, след изтичането на изпитателния срок, ако договорът не е прекратен в срока по ал.1, и никоя от страните няма отправено писмено предизвестие до другата страна, два месеца преди изтичането на тримесечния срок, договорът се продължава като безсрочен.

Същевременно в чл.5 от трудовия договор е посочено, че срокът на писмено предизвестие за прекратяване на договора, след изтичане на срока за изпитване, е 3 месеца и за двете страни.

При така уговорените клаузи настоящата инстанция намира за нужно да отбележи, че е от значение по спора кога е изтекъл изпитателния срок и съответно кои са правилата за отправяне на предизвестие.

При положение, че страните са договорили, че договора поражда сила от датата на подписването му, т.е. от 09.12.2022 г., то срока за изпитване изтича на 09.03.2022 г., т.е. до последната дата важат правилата на прекратяване на ТПО в хипотеза на трудов договор за изпитване или срокът на предизвестие е 2-месечен, както е уговорено между страните.

Преди 09.03.2022 г., обаче, от страна на ищцата е била подадена молба от 24.01.2023 г./л.15 по делото пред СРС/. Видно от съдържанието на същата ищцата е поискала съгласието на работодателя за прекратяване на ТПО, считано от 15.02.2023 г., на основание чл.325, т.1 КТ – по взаимно съгласие. Посочено е още, че, ако работодателят не изрази съгласие, то молбата да се счита такава за прекратяване на ТПО в хипотезата на предизвестие, съгласно правилата на подписания между страните трудов договор, т.е. 2-месечно предизвестие, което според настоящата инстанция изтича на 24.03.2023 г. Видно от резолюцията на работодателя същият не е приел прекратяване на ТПО на основание чл.325, т.1 КТ. Посочил е, че срока на предизвестието следва да бъде спазен.

От представените с отговора по исковата молба писмени доказателства се установява, че ищцата за периода 10.02.-17.02.2023 г. е била в отпуск поради временна нетрудоспособност /л.68/, а с оглед диспозитивната част на заповед № 003/28.02.2023 г. е отработила 14 дни от м.02. /л.75/. За тези 14 дни й е било изплатено трудово възнаграждение /виж фиша за заплати на л.77 по делото пред СРС и платежния документ на л.78/. Последното се потвърждава и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза /л.90 по делото пред СРС/.

С нова молба от 24.02.2023 г. ищцата е посочила, че прекратява ТПО на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ, без предизвестие, поради промяна на характера на работата без основание /л.16 от делото пред СРС/.

На 27.02.2023 г. работодателят е отправил уведомление до ищцата /л.17 по делото пред СРС/ като е посочил, че срока на предизвестие по първата молба тече до 24.03.2023 г. Освен това не били налице предпоставките визирани в молбата от 24.02.2023 г., тъй като характера на работата й не бил променян и затова е счел, че предизвестието от 24.02.2023 г. не пораждало действие. Тъй като служителката още била в изпитателен срок и в трудово правоотношение, дадена е покана ищцата да уведоми работодателя дали ще отработи реално оставащия срок за предизвестието по молбата от 24.01.2023 г. В противен случай следвало да заплати обезщетение за 1 месец в размер на брутното трудово възнаграждение.

В отговор на горното писмо, с електронно писмо от 28.02.2023 г. ищцата е посочила, че следва да бъде издадена заповед за прекратяване на ТПО на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ /л.18 от делото пред СРС/.

На същата дата работодателят е поканил ищцата да се яви в офиса на дружеството с оглед получаване на исканите от нея документи във връзка с прекратяване на ТПО. Посочено е отново, че молбата от 24.02.2023 г. като последваща не е породила действие.

Страните спорят коя молба на ищцата е породила прекратително действие и от значение ли е факта дали е налице промяна на характера на работата.

Действително, при конкуренция на основания за прекратяване на трудовия договор, конститутивно действие има онова, чийто фактически състав е настъпил по-рано.

По въпроса дали едностранното изявление на работника или служителя за прекратяване на трудовия договор без предизвестие, което е достигнало до работодателя, поражда действие, независимо дали е осъществен фактическият състав по чл. 327, ал. 1, т. 3 от КТ, или може да се преценява налице ли е този фактически състав и да се приеме, че трудовото правоотношение продължава да съществува, е налице произнасяне на ВКС с РЕШЕНИЕ № 59 ОТ 16.06.2020 Г. ПО ГР. Д. № 3418/2019 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС.

За да отговори на този въпрос, ВКС се е позовал на правната теория, така и формираната практика на ВКС относно правото на работника или служителя едностранно да прекрати трудовия договор без предизвестие на основанията, посочени в чл. 327 от КТ и е приел, че това право се упражнява чрез едностранно волеизявление, което следва да достигне до работодателя. След като работодателят получи волеизявлението, той не може да прекратява трудовия договор на друго основание, тъй като от този момент насетне субективното право на работника или служителя по чл. 327 от КТ вече е упражнено. Това право е произвело своето действие по аргумент от чл. 335, ал. 1, т. 3 от КТ, трудовият договор вече е прекратен и не може отново да се прекратява/В. М., "Трудово право" 9 издание от 2015 г., стр.598/. Разпоредбата на чл. 335, ал. 1, т. 3 от КТ се отнася за едностранните волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение както на работодателя, така и на работника или служителя. Това означава, че независимо дали е налице посоченото в изявлението основание за прекратяване на трудовото правоотношение, то се прекратява автоматично с уведомяването на другата страна. Възобновяването на правоотношението посредством отмяната на прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е предвидено само за работника или служителя. Различните възможности за защита на работника и на работодателя при незаконно едностранно прекратяване на трудов договор са наложени от конституционно признатото право на труд на гражданите и на забраната за принудителен труд. Правото на работника да иска отмяна на незаконното уволнение е гаранция за спазване на признатото в чл. 48, ал. 1 от Конституцията право на труд и на признатото в чл. 56 от Конституцията право на защита, а невъзможността на работодателя да иска отмяна на прекратяването на трудовото правоотношение, извършено едностранно от работника, е гаранция, че не се допуска принудителен труд /труд без съгласието на работника/, както гласи чл. 48, ал. 4 от Конституцията. Затова при неоснователно прекратяване с едностранно изявление от страна на работника или служителя работодателят може да иска само обезщетение/решения № 203 от 30.05.2011 г. по гр. д. № 832/2010 г. на III ГО, № 144 от 23.02.2010 г. по гр. д. № 3101/2008 г. на I ГО, № 87 от 11.05.2012 г. по гр. д. № 219/2011 г. на IV ГО на ВКС, РЕШЕНИЕ № 234 ОТ 21.01.2020 Г. ПО ГР.

Д. № 1708/2019 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС и др./. Работодателят не може да преценява дали основанието, послужило на работника или служителя за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, действително е съществувало, за да приеме, че то продължава да обвързва страните и повторно да го прекрати на друго основание. На такава преценка съответно няма право и съдът, разглеждащ спора за законността на последвалото прекратяване на трудовото правоотношение, извършено от работодателя.

Относно злоупотребата с права:

Разпоредбата на чл. 8, ал.1 КТ сочи, че трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно съобразно изискванията на законите.

Съгласно приетото в РЕШЕНИЕ № 159 ОТ 15.03.2021 Г. ПО ГР. Д. № 4433/2019 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС TРУДОВОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ НЕ СЕ ПРЕКРАТЯВА, АКО РАБОТНИКЪТ ЗЛОУПОТРЕБИ С ПРАВОТО СИ ПО ЧЛ. 327 КТ.

В конкретния случай в срока по чл.131 ГПК с отговора по исковата молба ответникът въвежда довода за злоупотреба с права от страна на ищцата като сочи, че чрез подаването на молбата от 24.02.2023 г./л.16 по делото пред СРС/ за прекратяване на ТПО на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ, ищцата се домогва да получи обезщетение по чл.221, ал.1 КТ в размер на 9 825, 92 лв. вместо тя да заплати обезщетение на работодателя за неспазения срок на предизвестието /19 работни дни за периода от 24.02.2023 г. до 23.03.2023 г./ в размер на 4 445, 06 лв.

В хипотеза като настоящата и съобразно трайната практика на ВКС съдът е длъжен да се произнесе по своевременно направеното възражение на ответника за злоупотреба с права от страна на служителя, т.е. следва да се разгледа въпроса била ли е налице предпоставката на чл.327, ал.1, т.3 КТ- промяна на характера на работата.

Действително, чл.118, ал.1 КТ съдържа забрана за едностранно изменение на трудовото правоотношение било то по волята на работодателя или по волята на работника или служителя. Както сочи същата разпоредба, това е възможно само в случаите и по реда, установени в закона. А този ред е установен в чл. 119, ал.1 КТ (Предишен текст на чл. 119 - ДВ, бр. 62 от 2022 г., в сила от 01.08.2022 г.), съгласно който трудовото правоотношение може да се изменя с писмено съгласие между страните за определено или неопределено време.

Де факто ищцата твърди, че е изпълнявала същата длъжност при предходния си работодател и затова намира, че трудовите й функции при работодателя – ответник следва да се идентични с тези по предходното й трудово правоотношение. Това, обаче, не било така, защото при работодателя - ответник трудовите й функции били в по-голям обем.

Както вече беше отбелязано по-горе, въпрос на обсъждане е трудовото правоотношение между страните по спора и сравнение между двете длъжностни характеристики, съответно тази при предходния работодател и длъжностната характеристика от 09.12.2022 г., касаеща трудовия договор № 6 от същата дата, сключен с ответника по спора и прекратено с оспорената от ищцата, заповед № 003/28.02.2023 г., не следва да бъдат сравнявани за идентичност на трудовите функции.

Действително, касае се до идентична длъжност, но изпълнявана при двама различни работодателя и по различни трудови правоотношения.

Наред с това, както вече беше посочено, устно изменение на трудовото правоотношение е недопустимо от КТ. А дори такова изменение да беше допустимо за доказване, то видно от отразеното в протокола за първото и единствено публично съдебно заседание пред СРС, процесуалният представител на ищцата е оттеглила искането си за допускане на свидетели за установяване на промяна на характера й на работата.

Представената от ищцата с молбата й за публично съдебно заседание, състояло се на 29.09.2023 г. / пред СРС/ електронна кореспонденция /л.103 и следв./, от която ищцата извлича правото си по чл.327, ал.1, т.3 КТ, е с дата от 23.09.2022 г., т.е. тя касае предходното й трудово правоотношение, а не процесното.

Ето защо настоящата инстанция приема, че е оборена презумпцията за добросъвестност от страна на ищцата. Последната се опитва чрез упражняване на правото си по чл.327 КТ да осуети заплащането на обезщетение на работодателя за неспазването на уговорения с трудовия договор, срок на предизвестие /.т.е. да спести средства/ и същевременно да се обогати със сумата в размер на 9 825, 92 лв., претендирана от нея като обезщетение по чл.221, ал.1 КТ, т.е. чрез законово допустими средства да постигне незаконно целта – едностранно прекратяване на трудовия договор с работодателя /ответник/ без предизвестие, без да е налице основанието за това- промяна на характера на работата.

При положение, че е налице злоупотреба с право от страна на ищцата, то не е настъпило прекратяване на ТПО на основание чл.327, ал.1, т.3 КТ.

Следователно заповедта за прекратяване е законосъобразна, а обжалваното решение – неправилно и като такова ще следва да бъда отменено. Искът по чл.344, ал.1, т.1 КТ следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Относно иска по чл.221, ал.1 КТ:

Съгласно чл. 221, ал.1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди - при срочно трудово правоотношение.

В зависимост от изхода по иска по чл. чл.344, ал.1, т.1 КТ и като се прие, че трудовото праваотношение не е прекратено на соченото от ищцата правно основание – чл.327, ал.1, т.3 КТ, даващо й право на обезщетение по чл.221, ал.1 КТ, то налага се извод, че последния иск е неоснователен.

Обжалваното решение в тази му част се явява правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.

По разноските:

Пред първата съдебна инстанция:

При този изход на спора разноските следва да бъдат разпределени по следния начин:

На ищцата разноски не се следват. СРС е присъдил такива в размер на 780 лв. поради което обжалваното решение в тази му част следва да бъде отменено.

На ответника разноски се следват. Такива са сторени в размер на 2520 лв. – адв.възнаграждение за процесуално представителство.

По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:

Съдът намира същото за основателно при съобразяване с чл.7, ал.1, т.1 и чл.7, ал.2, т.2 от НМРАВ.

Или като се има предвид фактическата и правна сложност на спора, активното процесуално поведение на представителя на ответника, съдът присъжда разноски в размер на 2 200 лв.

СРС е присъдил разноски в размер на 1 282, 52 лв. или следва да се доприсъдят такива в размер на още 910, 07 Пред въззивната инстанция:

При този изход на спора на въззивницата /ищец/ разноски не се следват.

На въззивника /ответник/ разноски се следват. Такива са сторени за държавна такса за въззивно обжалване в размер на 40 лв. и за адв. възнаграждение в размер на 2520 лв.

По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:

Съдът намира същото за основателно при съобразяване с чл.7, ал.1, т.1 и чл.7, ал.2, т.2 от НМРАВ.

При съобразяване на обстоятелството, че пред настоящата инстанция доказателства не бяха искани и съответно събирани, както и, че делото приключи в едно публично съдебно заседание, съдът намира, че адв.възнаграждение ще следва да бъде сведено до минимума по НМРАВ или такова от 2192, 59 лв.

Или присъжда разноски в общ размер на 2232, 59 лв.

При този изход на спора ответникът не дължи държавна такса за производството на основание чл.78, ал.6 ГПК. Затова и в тази му част обжалваното решение ще следва да бъде отменено.

ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД