Решение № 4546 от 10.3.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 19757/2025 г.

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК, вр. чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба на Р. Р. Ч. срещу „•••, с която са предявени кумулативно обективно съединени искове, както следва:

• иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 5618,20 лв. (след допуснати от съда изменения на размера на иска в проведените на 23.10.2025 г. и 11.12.2025 г. открити съдебни заседания), представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното ••••е, извършено със заповед № 1308/30.10.2023 г., за периода от 16.02.2024 г. до 16.08.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 04.04.2025 г., до окончателното плащане.

• иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 1054,69 лв. (след допуснати от съда изменения на размера на иска в проведените на 23.10.2025 г. и 11.12.2025 г. открити съдебни заседания), представляваща обезщетение за 26 дни неизползван платен годишен отпуск за периода от 02.11.2022 г. до 16.02.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 04.04.2025 г., до окончателното плащане.

В исковата молба на Р. Р. Ч. са изложени твърдения, че между страните е съществувало трудово правоотношение по силата на трудов договор № 2924 от 03.11.2022 г. за длъжността „•••“, код по НКПД 7215, със срок - до завършване на определена работа на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ, при 8-часов работен ден и 5- дневна работна седмица. Било уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 710 лв. и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит - по 0,6 % за всяка година трудов стаж и професионален опит, както и размер на основния платен годишен отпуск - 20 работни дни. Твърди се, че трудовото правоотношение е прекратено със заповед за дисципЛ.рно ••••е № 1308/30.10.2023 г., връчена на ищеца на 16.02.2024 г., както и че ••••ето е признато за незаконосъобразно и посочената заповед е отменена с влязло в сила решение № 21490/27.11.2024 г. по гр. д. № 22002/2024 г. на СРС. Поддържа се, че ищецът не е встъпвал в ново трудово правоотношение след незаконното ••••е през първите 6 месеца след това, тоест до 16.08.2024 г. Първоначално ищецът твърди, че последното начислено и изплатено му брутно трудово възнаграждение е за месец август 2023 г. и е в общ размер на 3897,28 лв. за 19 отработени дни, следователно брутното трудово възнаграждение за пълен месец възлиза на 4717,76 лв., с оглед на което отправя искане ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 28 306,56 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното ••••е за периода от 16.02.2024 г. до 16.08.2024 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба. Претендира се и сумата от 10 461,12 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 51 дни, от които: 2 работни дни за 2022 г., 20 работни дни за 2023 г., 20 работни дни за 2024 г. и 9 работни дни за 2025 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба.

Впоследствие, след запознаване със становището на ответната страна и представените фишове за работна заплата, ищецът намали размера на исковете си чрез частичното им оттегляне, поддържайки, че изплатените командировъчни плащания не следва да се включват в брутното трудово възнаграждение, което служи като основа за изчисление на размерите на претендираните обезщетения. С оглед на това, процесни останаха претенциите на ищеца за обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 5618,20 лв. за оставане без работа вследствие на незаконното ••••е в периода от 16.02.2024 г. до 16.08.2024 г., както и за обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 1054,69 лв. за 26 дни неизползван платен годишен отпуск за периода от 02.11.2022 г. до 16.02.2024 г.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба oт ответника ••• ЕООД, с който исковете се оспорват по основание и по размер. Поддържа се, че ищецът не е доказал оставането си без работа и неправилно е изчислил размера на дължимите обезщетения по чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 225, ал. 1 КТ, като се е позовал на сума, включваща изплатени за същия месец командировъчни пари и бонуси, които суми не са елемент от брутното му трудово възнаграждение. Сочи се, че последното начислено и изплатено на ищеца трудово възнаграждение преди ••••ето е за м. август 2023 г. Излагат се подробни съображения, че съгласно НСОРЗ, при определяне на основата за изчисляване размера на обезщетенията по чл. 228 КТ, в брутното трудово възнаграждение се включва основното трудово възнаграждение, както и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, които не включват командировъчните пари и бонусите, в която връзка се цитира и съдебна практика. Изтъква се, че изплащаните на ищец бонуси са в различен размер за всеки месец и не зависят от отработеното време, с оглед на което не са допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер. По отношение на иска по чл. 224, ал. 1 КТ се поддържа, че обезщетението за неплатен годишен отпуск се изчислява пропорционално на отработените дни през съответната година и се дължи до датата на незаконното ••••е, т.е. до 16.02.2024 г., до която дата неизползваният от ищеца платен годишен отпуск е в размер на 22 дни. Поради това се отправя искане за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори, а и от представените доказателства се установява, че между страните е бил сключен срочен трудов договор № 2924/03.11.2022 г., по силата на който ищецът е заемал длъжността „•••“ при ответника, със срок - до завършване на определена работа, при 8-часов работен ден и 5-дневна работна седмица. Договорът е сключен при уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на 710 лв. и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит - по 0,6 % за всяка година трудов стаж и професионален опит (чл. 8), като всички обезщетения по КТ се изчисляват на база договорената сума по чл. 8 от трудовия договор. Съгласно чл. 13 от договора ищецът има право на 20 работни дни основен платен годишен отпуск. С анекс към трудовия договор от 03.11.2022 г. страните са уговорили, че за всеки обект, по преценка на прекия ръководител, може да бъде договорено допълнително възнаграждение въз основа обема и качеството на извършената работа.

Не се спори още, че със заповед № 1308/30.10.2023 г. на работодателя „••• на Р. Ч. е наложено дисципЛ.рно наказание „••••е“ поради неявяване на работа в течение на два последователни работни дни – от 09.10.2023 г. до 27.10.2023 г., и на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ трудовият му договор е прекратен, считано от датата на получаване на заповедта – 16.02.2024 г.

С влязло в сила на 12.12.2024 г. решение № 21490/27.11.2024 г. по гр. д. № 22002/2024 г. по описа на СРС, 119 с-в, което е задължително за настоящите страни на основание чл. 299, ал. 1 ГПК, е признато за незаконно ••••ето на ищеца, извършено с ъ с заповед № 1308/30.10.2023 г. на „•••, като заповедта е отменена и ищецът е възстановен на заеманата преди ••••ето длъжност „•••“ при „•••.

Установява се, че Ч. е отправил към ответното дружество покана за доброволно изпълнение от 11.02.2025 г., изпратена на електронната поща на работодателя на същата дата, за заплащане на дължимите му обезщетения по чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 225, ал. 1 КТ.

Като доказателства по делото са приети фишове за работна заплата на ищеца за периода м. 11.2022 г. - м. 10.2023 г. Установява се, че за месец юли ищецът е отработил всички общо 21 работни дни, като му е била начислена сумата от 1604,63 лв., от която 780 лв. - основна заплата, 440 лв. - командировъчни, и 384,63 лв. - възнаграждения „••••“, а за месец август ищецът е отработил 19 от общо 23 работни дни, като му е начислена сумата от 3897,28 лв., от която: 644,35 лв. - основна заплата, 640 лв. - командировъчни, и 2612,93 лв. - възнаграждения „••••“. Установява се още, че във фиша за м. 10.2023 г. на ищеца е начислена сумата от 838,20 лв., представляваща обезщетение по чл. 224 КТ за 18 дни платен годишен отпуск за 2023 г.

Въз основа на представеното по делото копие от трудовата книжка на ищеца, идентично с представения в съдебно заседание на 23.10.2025 г. оригинал, по делото се установява, че в периода от 16.02.2024 г. до 16.08.2024 г. Р. Ч. не е постъпил на работа при друг работодател.

По делото са приети основно и допълнително заключения на съдебносчетоводната експертиза.

Според основното заключение на вещото лице последният пълен отработен месец на ищеца Р. Р. Ч. е м. юли 2023 г., през който е отработил 21 от общо 21 работни д н и , като му е начисленото брутно възнаграждение в размер на 1604,63 лв., включващо: основна заплата - 780,00 лв., командировъчни - 440,00 лв. и възнаграждение „••••“ - 384,63 лв. В първи вариант брутното трудово възнаграждение за последния пълен работен месец преди прекратяване на трудовото правоотношение (м. юли 2023 г.), определено въз основа на основното месечно възнаграждение, е в размер на 780,00 лв., при което положение обезщетението по чл. 225, ал.1 КТ за претендирания период от шест месеца възлиза на сумата от 4680,00 лв. Вещото лице е дало и вариант, при който в базата за изчисление са включени сумите за командировъчни и възнаграждение „••••“, при което обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ за процесния период възлиза на 9627,78 лв. На следващо място, вещото лице констатира, че по време на действие на трудовия договор от 03.11.2022 г. до 16.02.2204 г. ищецът не е ползвал платен годишен отпуск. Вещото лице изчислява, че полагащият се на ищеца платен годишен отпуск за периода от 03.11.2022 г. - датата на постъпване на работа до датата на незаконното ••••е - 16.02.2024 г., е 26 работни дни, които към момента на прекратяване на трудовото правоотношение са останали неизползвани. Вещото лице посочва, че във фиша за м. октомври 2023 г. на ищеца е начислено обезщетение по чл. 224 КТ за 2023 г. за 18 работни дни платен годишен отпуск в размер на 838,20 лв. брутно и нетна сума за изплащане - 754,38 лв., но без да е представен документ, удостоверяващ плащането на начисленото обезщетение. Според вещото лице последният месец, през който ищецът има отработени най-малко 10 работни дни, е м. август 2023 г., през който брутното му трудово възнаграждение е в размер на 3897,28 лв., включващо: основна заплата за 19 отработени дни - 644,35 лв., командировъчни - 640,00 лв., и възнаграждение „••••“ - 2612,93 лв. Вещото лице е дало два варианта на размера на среднодневното брутно трудово възнаграждение, съответно с включена сума за командировъчни и възнаграждение „••••“ - 205,12 лв., и включващо само основната заплата - 33,19 лв. С оглед на изложеното, експертът е достигнал до извода, че при първия вариант обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ възлиза на сумата от 5333,12 лв., а при втория вариант - на сумата от 881,74 лв.

В депозирано допълнение към основното заключение вещото лице е изчислило обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ за посочения в исковата молба период 16.02.2024 г. до 16.08.2024 г., съобразявайки броя на включените в него работни дни. При това изчисление обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, определено на база основното месечно възнаграждение от 780 лв., възлиза на 4696,88 лв., а при включване на изплатени командировъчни и възнаграждение „••••“ - на 9662,51 лв.

В допълнителното заключение на ССЕ вещото лице отново сочи, че последният пълен отработен месец на ищеца Р. Ч. е м. юли 2023 г., през който е отработил 21 дни от общо 21 работни дни. Дадени са два варианта на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, като при първия обезщетението е изчислено на база основното месечно възнаграждение в размер на 933,00 лв., съобразено с разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от HCOР3 и съобразно работните дни, включени в исковия период, при което размерът му възлиза на 5618,20 лв. При втория вариант, освен основната заплата, в базата за изчисление е включено и възнаграждението „••••“, при което възнаграждението за м. юли възлиза на сумата от 1164,63 лв., а обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ за периода от 16.02.2024 г. до 16.08.2024 г. възлиза на 7012,99 лв. По отношение на неизползвания платен годишен отпуск вещото лице потвърждава становището си, че полагащият се на ищеца платен годишен отпуск за периода от 03.11.2022 г. до 16.02.2024 г. е в размер на 26 работни дни (3 дни за 2022 г., 20 дни за 2023 г. и 3 дни за 2024 г.), както и че последният месец, през който ищецът има отработени най-малко 10 работни дни, е м. август 2023 г. Отново са дадени два варианта на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ: при първия вариант, при изчисляване на среднодневното възнаграждение, е взета предвид само основната месечна заплата, при прилагане на разпоредбата на чл. 19, ал. 2 НСОРЗ, предвид увеличението на минималната работна заплата от 01.01.2024 г., при кеото размерът на среднодневното брутно трудово възнаграждение възлиза на 40,565 лв., тоест обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ при този вариант възлиза на 1054,69 лв. Вторият вариант за изчисляване на среднодневното възнаграждение включва основната заплата и възнаграждението •••• за м. август 2023 г., при което размерът на среднодневното брутно трудово възнаграждение възлиза на 171,436 лв., тоест обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ при този вариант възлиза на 4457,34 лв. Вещото лице посочва още, че съгласно предоставената му информация от счетоводството на работодателя, възнаграждението „••••“ е изплащано съгласно разпоредба на чл. 9, ал. 4 от Вътрешните правила за работната заплата на дружеството, според която управителят или упълномощено от него лице може, текущо, за година или за друг период, да определя допълнително материално стимулиране под формата на бонуси за определени служители, на база на своята преценка за ефективността на труда и поощряване на добрите индивидуални резултати. От заключението се установява, че възнаграждение „••••“ е изплащано на ищеца за периода от м. 11.2022 г. до м. 08.2023 г., като в колона 6 на включената в експертизата таблица експертът е посочил начисленото възнаграждение „••••“ по отделни месеци, като се констатира, че всеки месец това възнаграждение е изплащано в различни размери.

Представени са и други писмени доказателства, които съдът намира за неотносими към предмета на правния спор.

По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ:

Обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ за вредите, които е претърпял работникът от оставането му без работа поради незаконното ••••е, не се дължи безусловно, а само при наличието на всички елементи от фактическия състав на цитираната разпоредба - незаконно ••••е, оставане без работа и причинна връзка между тях. Съгласно цитираната разпоредба при незаконно ••••е работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това ••••е, но за не повече от шест месеца. В резултат на незаконното ••••е ищецът търпи вреди, защото не получава трудово възнаграждение след прекратяване на трудовото правоотношение с ответника, което е в причинна връзка с него. Достатъчно доказателство за оставането без работа на незаконно уволнен работник/служител е обстоятелството, че в трудовата му книжка няма отбелязване той да е започнал работа при друг работодател. В този смисъл са и мотивите към т. 2 от ТР № 6/2013 г. на ВКС, ОСГК, според които фактът на безработица може да бъде доказан, като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен или чрез установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без работа.

В случая, по делото се установи, че дисципЛ.рното ••••е на ищеца е отменено по предявен от него иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ с влязло в сила на 12.12.2024 г. съдебно решение, като в период от шест месеца след прекратяване на трудовото му правоотношение с ответника той не е започнал работа при друг работодател. С оглед на това, ищецът установява оставането му без работа вследствие на незаконното ••••е през процесния период от 16.02.2024 г. до 16.08.2024 г.

Съгласно разпоредбите на чл. 225, ал. 1, вр. чл. 228 КТ размерът на обезщетението за оставане без работа вследствие на незаконното ••••е се определя съобразно брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за последния пълен отработен месец преди уволенението. В случая, от заключенията на допуснатите по делото основна и допълнителна ССЕ, както и от представените фишове за работна заплата, се установява, че последният пълен отработен месец на ищеца е м. юли 2023 г., за който му е начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 1604,63 лв., включващо: основна заплата - 780,00 лв., командировъчни - 440,00 лв. и възнаграждение „••••“ - 384,63 лв.

Спорен по делото е въпросът дали полученото възнаграждение „••••“ представлява допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер, респективно дали същото следва да се вземе предвид при изчисляване на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ.

В разпоредбата на чл. 17, ал. 1 НСОРЗ е регламентирано, че брутното трудово възнаграждение, служещо за определяне на обезщетенията по чл. 228 КТ, включва основната работна заплата за отработеното време, възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения, определени с Наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер и други изрично изброени възнаграждения. Допълнителните трудови възнаграждения, за разлика от основната заплата, се изплащат за специфични страни на полагания труд, въздигнати от КТ или от НСОРЗ. Те са различни видове и всяко от тях се дължи, доколкото е налице съответното основание, на което даденото допълнително възнаграждение се дължи от работодателя. Съгласно чл. 15, ал. 1 НСОРЗ допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл. 11 НСОРЗ - за по-висока професионална квалификация (работник или служител, притежаващ образователна и научна степен „доктор“ или научна степен „доктор на науките“) и по чл. 12 НСОРЗ - за придобит трудов стаж и професионален опит. Те са задължителни за изплащане (чл. 6, ал. 1, т. 1 НСОРЗ), когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се получават от конкретния работник или служител. Наред с това в чл. 15, ал. 2 НСОРЗ се определят като допълнителни възнаграждения с постоянен характер и допълнителните възнаграждения, които се заплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време.

От друга страна, съгласно чл. 13, ал. 1 НСОРЗ допълнителни трудови възнаграждения могат да бъдат определени с КТД, с вътрешни правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор за: постигнати резултати от труда - текущо, за година или за друг период, промени в условията на труд с временен характер, които водят до допълнително нервно-психическо натоварване, и в други условия, увреждащи здравето на работника, участие в печалбата и други. Условията за получаване и размерите на тези възнаграждения се определят с договорите и вътрешни правила за работната заплата, като същите трябва да имат постоянен характер.

В конкретния случай от заключението на вещото лице по приетата допълнителна съдебно-счетоводна експертиза се установява, че за периода от м. 11.2022 г. до м .08.2023 г. на ищеца е изплащано ежемесечно възнаграждение „••••“, чийто размер е различен за всеки месец. Вещото лице констатира, че основание за изплащане на възнаграждението „••••“ е разпоредбата на чл. 9, ал. 4 от Вътрешни правила за работната заплата на работодателя, съгласно която управителят или упълномощено от него лице може, текущо, за година или за друг период, да определя допълнително материално стимулиране под формата на бонуси за определени

служители, на база на своята преценка за ефективността на труда и поощряване на добрите индивидуални резултати. Подобна уговорка е включена и в анекса към трудовия договор от 03.11.2022 г., като е посочено, че за всеки обект, по преценка на прекия ръководител, може да бъде договорено допълнително възнаграждение въз основа обема и качеството на извършената работа.

Съдът намира, че така уговореното допълнително възнаграждение „••••“ не представлява такова с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 НСОРЗ, доколкото се изплаща по преценка на работодателя според качеството на положения труд. Допълнителното възнаграждение за постигнати резултати обаче няма характер на задължителен елемент от трудовото възнаграждение. То не представлява допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 НСОРЗ, тъй като не се изплаща постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и не е поставено в зависимост единствено от отработеното време, а зависи от резултата на трудовия процес и се начислява и изплаща на служителя в съответствие с количеството и качеството на действително извършената работа. Изплащането на допълнителното възнаграждение за постигнати резултати е възможност, но не и задължение на работодателя. Тази възможност не е безусловна, а е поставена в зависимост от резултата на трудовия процес и се начислява и изплаща на служителя в съответствие с количеството и качеството на действително извършената работа. Целевите награди и премиите поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. След като са уговорени условности за изплащането на допълнителното възнаграждение, следва, че плащането му не е сигурно и предвидимо за всеки отделен месец от трудовото правоотношение. В този смисъл е и практиката на ВКС - решение № 762/22.11.2010 г. по гр. д. № 1412/2009 г., решение № 847/14.01.2011 г. по гр. д. № 1558/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 55/12.03.2014 г. по гр. д. № 4256/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 176/10.01.2019 г. по гр. д. № 3658/2017 г. на ВКС, IV г.о.

Предвид изложеното, съдът намира, че в размера на брутното трудово възнаграждение, служещо за база за изчисляване на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, следва да бъде включена единствено основната заплата на работника за м. юли 2023 г.

Както се посочи по-горе, начислената основна заплата на ищеца за посочения месец възлиза на сумата от 780,00 лв., какъвто е бил и размерът на минималната работна заплата към онзи момент. Съгласно разпоредбата на чл. 19 НСОРЗ, когато работникът или служителят не е отработил пълен работен месец, брутното трудово възнаграждение по чл. 228 КТ се определя, като полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение се умножи по броя на работните дни за същия месец, но не може да бъде по-малък от този, който се изчислява при възникване на съответното основание от размера на установената за страната минимална работна заплата. При тази нормативна уредба съдът приема, че релвантно е последното месечно брутно трудово възнаграждение, получено от работника или служителя преди ••••ето, но не по-малко от минималната работна заплата за страната за процесния период. Обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ съставлява заместваща облага, от която работникът или служителят е лишен в резултат на неправомерното действие на работодателя, което е препятствало възможността му да престира труд и така да получи работната заплата. Чрез получаваното трудово възнаграждение работникът си осигурява своята и на семейството си издръжка. Минималната работна заплата е нормативно определен долен праг на заплащане на труда по трудово правоотношение, за който законодателят е приел, че има капацитет да осигури минимални средства за съществуване. Чрез минималната работна заплата се гарантира изпълнението на предназначение на трудовото възнаграждение. При незаконното ••••е неизпълнението на трудовата функция за срок от 6 месеца след ••••ето е по вина на работодателя и работникът има право на обезщетение, което да изпълнява същата роля, каквато има и трудовото възнаграждение. При тази хипотеза обезвредата за работника и служителя следва да е в такъв обем, който да му обезпечи поне минимален стандарт на живот. При така възприетото, размерът на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ не следва да бъде понисък от съответния размер на минималната заплата за периода на оставането без работа поради незаконното ••••е в рамките на 6-месечния период, считано от ••••ето.

Следва да се посочи също, че съгласно чл. 228, ал. 2 КТ размерите на обезщетенията по чл. 215, 218, 222 и 225 се прилагат, доколкото в акт на Министерския съвет, в колективен трудов договор или в трудовия договор не са предвидени по-големи размери. Доколкото с разпоредбата на чл. 9 от трудовия договор се предвижда по-малък размер от нормативно установения, то същият, като противоречащ на закона, не следва да се прилага в настоящия случай. Поради това обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ следва да се определи на база на размера на минималната работна заплата за периода 16.02.2024 г. - 16.08.2024 г., възлизащ на сумата от 933 лв. С оглед на това следва да се кредитира даденият в допълнителното заключение на ССЕ вариант 1 на задача 1, според който обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ възлиза на 5618,20 лв., за който размер искът се явява основателен.

По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ:

Предпоставки за възникване правото на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ са прекратяване на трудовото правоотношение и неизползване на полагаемия се на работника платен годишен отпуск.

Нормата на чл. 224, ал. 1 КТ предвижда, че при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят изплаща на работника/служителя обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, изчислено съгласно чл. 224, ал. 2 КТ по реда на чл. 117 КТ към деня на прекратяване на правоотношението - среднодневно брутно трудово възнаграждение за последният календарен месец, през който

работник/служител е отработил поне 10 работни дни, а ако такъв няма - среднодневно брутно трудово възнаграждение според уговорените в трудовия договор основни и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер.

По делото се установи, че страните били в трудово правоотношение, което е било прекратено, считано от 16.02.2024 г. Съдът кредитира заключенията на ССЕ, според които за периода от 03.11.2022 г. до 16.02.2024 г. ищецът не е ползвал платен годишен отпуск, респективно към момента на прекратяване на трудовото правоотношение са останали неизползвани общо 26 работни дни платен годишен отпуск. Доколкто по делото не се доказа от страна на ответника заплащане на обезщетението, начислено във фиша за работна заплата за м. 10.2023 г. за 18 дни платен годишен отпуск, то налице са предпоставки за присъждане на обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за общо 26 дни неизползван платен годишен отпуск.

В конкретния случай, видно от данните по делото, последният календарен месец, през който ищецът има отработени най-малко 10 работни дни, е месец август 2023 г., през който ищецът е отработил 19 от общо 23 работни дни. Не спори, че в размера на брутното трудово възнаграждение, служещо за база за определяне на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, не следва да се включва сумата за командировъчни. Както се установи по-горе, не следва да се включва и възнаграждението „••••“. При определянето на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск също следва да бъде съобразена разпоредбата на чл. 19, ал. 2 НСОРЗ, според която размерът на среднодневното брутно трудово възнаграждение при изчисляване на платения годишен отпуск не може да бъде по-малък от този, който се изчислява при възникване на съответното основание от размера на установената за страната минимална работна заплата. С оглед на това размерът на същото следва да бъде определен съобразно даденият в допълнителното заключение на ССЕ вариант 1 на задача 2, според който обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ възлиза на 1054,69 лв. С оглед на това, искът по чл. 224, ал. 1 ГПК също следва да бъде уважен изцяло.

Всяка една от посочените по-горе суми следва да бъде присъдена със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 04.04.2025 г., до окончателното им заплащане.

С оглед изхода на спора, право на разноски имат и двете страни.

Ищецът претендира разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., а ответникът – разноски в общ размер на 1500 лв., от които 1000 лв. – за адвокатско възнаграждение, 200 лв. – за депозит за съдебно-счетоводна експертиза и 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

С оглед решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C- 438/2022 г., при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 38 ЗАдв., съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. размери. Възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес, както и действително извършената работа. Поради това, предвид спецификите на конкретното дело, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на адв. Х. Б. адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство в рамер на общо 977,92 лв.

Ответникът има право на разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, с оглед частичното прекратяване на производството поради направените от страна на ищеца изменения на исковете, чрез частичното им оттегляне. В представения от ответника договор за правна защита и съдействие не е разграничено адвокатското възнаграждение за всеки от предявените искове, поради което съдът приема, че претендираният размер следва да се раздели наполовина, съобразно броя на исковете. Следователно, в полза на ответника следва да се присъди сумата от общо 850,35 лв. - 400,76 лв. по оттеглената част от иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ и 449,59 лв. по оттеглената част от иска по чл. 224, ал. 1 КТ.

По отношение на претенцията за присъждане на юрисконсултско възнаграждение съдът намира, че по аргумент от чл. 78, ал. 1 ГПК, страната има право на разноски само за един процесуален представител в рамките на едно производство, независимо дали се касае за адвокат или юрисконсулт. След като по делото са налице доказателства за упълномощен адвокат, който е представлявал ответника в производството, на ответника следва да бъдат присъдени само сторените разноски за възнаграждението му, а не едновременно адвокатско и юрисконсултско възнаграждение, независимо от това колко и какви процесуални представители са защитавали ответника на различни етапи от производството.

Ответникът следва да бъде осъден по правилата на чл. 78, ал. 6, вр. чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК, да заплати по сметка на СРС сумата от общо 326,37 лв., от която 274,73 лв. - държавна такса и 51,64 лв. - депозит за вещо лице.

Така мотивиран, Софийски районен съд