Решение № 2418 от 17.4.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 8004/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 10065 от 28.05.2024 г., постановено по гр. д. № 9086/2024 г. по описа на СРС, 113-ти състав, е отхвърлен предявеният от Я. С. Т. срещу Апелативен съд – София осъдителен иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата от 1929, 00 лв., представляващи незаплатена част от дължимото се трудово възнаграждение за периода 01.01.2021 г. до 31.12.2023 г. за длъжността „технически изпълнител-гардеробиер“. Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищцата Я. С. Т., чрез пълномощника си – адв. А. Т., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че ищцата е станала служител на АС-София, считано от 15.07.2020 г., но правоотношението е запазено такова, каквото е било по сключения й договор с ВКС, тъй като не е сключвала нов трудов договор с ответника, включително е запазено възнаграждението й по колона 6 от Класификатора. Счита, че точно запазеното й възнаграждение по колона 6, което е получавала в противоречие с действащия Класификатор през 2020 г., е основата, върху която е следвало да бъде индексирано нейното възнаграждение с приемането на новия Класификатор за 2021 г., който единствено предвижда 10% увеличение на възнагражденията на всички служители в администрацията на съдилищата. Счита още, че първоинстанционният съд не е обсъдил обстоятелството, че с преназначаването на ищцата не е променено нито мястото на полагане на труд по трудовото правоотношение, нито е променен обемът на дължимия от нея труд. Твърди, че други служители, останали на работа във ВКС са получавали ежегодна индексация на трудовите си възнаграждение и това е довело до дискриминационно отношение спрямо ищцата, поставяйки я в неизгодна позиция поради преместването й без нейно съгласие. Изтъква, че въпросът за наличието или липсата на сключен нов трудов договор е от решаващо значение за крайния изход на спора, като по правило всеки договор, включително и особено трудовият, може да се изменя само по взаимно съгласие. Поддържа, че първоинстанционният съд е постановил решение, според което съдържанието на трудовото правоотношение може да се променя едностранно от работодателя, включително по отношение на размера на дължимото от него възнаграждение за положения от другата страна труд. Сочи, че от правилото че трудовият договор може да се изменя само по взаимно съгласие, действително е налице изключение - по чл. 123 от КТ, при който се променя една от страните по договора – работодателят. Счита, че в случая се касае за прехвърляне на дейност по стопанисването на сградата на Съдебната палата в София, което изцяло отговаря на описанието на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ, въпреки тълкуването, направено от първоинстанционния съд, с което фактически приема (без изрично да го споменава), че е неприложима нормата на чл. 123 от КТ. Посочва, че в хипотезата на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ, за защита правата и интересите на работника или служителя, законодателят е предвидил (в ал. 2), че задълженията на предишния работодател се прехвърлят към новия работодател, като от това следва, че се прехвърля и задължението за заплащане на престирания труд, включително със задължението това заплащане да бъде индексирано. Също така счита, че е осъществена дискриминация, тъй като спрямо нея и останалите прехвърлени служители от ВКС в администрацията на ответника се прилагат различни правила за индексация в сравнение с всички останали работници и служители в администрациите на съдилищата, т.е. жалбоподателката е поставена в по-неблагоприятно положение без каквото и да е законово основание. Посочва, че безспорно установен факт по делото е, че за известно време ищцата е получавала именно по-високо възнаграждение – от 15.07.2020 г. до приемането на новия класификатор през 2021 г., в който период, въпреки прехвърлянето, възнаграждението й е отговаряло на диапазона на колони 5 и 6. Сочи още, че запазването на по-високото възнаграждение на ищцата, което последната е получавала и при предишния работодател – ВКС, е вследствие на решение на ВСС, който е първостепенният разпоредител с бюджетните средства, докато ответникът, като второстепенен разпоредител с бюджетните средства, няма правомощието да не спазва решенията на ВСС. Поддържа, че от създаденото от ВСС положение, при което прехвърлените служители от ВКС в администрацията на ответника са получавали по-високи възнаграждения от колони 7 и 8, т.е. които възнаграждения не са отговаряли на диапазона за служителите на съдилищата от първи ранг, може да се направи единствено законосъобразния и правилен извод, а именно, че в този конкретен случай, съобразявайки и императивната разпоредба на чл. 123 от КТ, ищцата, запазвайки размера на трудовото си възнаграждение по колони 5 и 6 от Класификатора, е запазила и правото си ежегодно да получава увеличение на възнаграждението си със съответния процент за индексиране, който е отразен във всеки следващ Класификатор- за 2021, 2022 и 2023 г. и който % съобразява възможностите на бюджета на съдебната власт за плавно и постепенно увеличение на заплатите в съдебната система, от което право се ползват всички служители, отговарящи на изискванията на чл. 170, ал. 4 от ПАС. Изтъква, че всички прехвърлени служители, без значение дали са на ръководна длъжност или не, следва да бъдат третирани еднакво по отношение на индексирането/увеличението на трудовите възнаграждения, което право имат всички служители в съдебната администрация. Твърди, че единствено ищцата и останалите прехвърлени й колеги от ВКС в АС - София не са получили увеличение на основните си трудови възнаграждения с 10% през 2021 г., за разлика от всички останали служители във всички администрации на съдилищата в цялата страна, които са отговаряли на изискванията разпоредбата на чл. 170, ал. 4 от ПАС. Моли съда да отмени обжалваното решение и уважи предявения иск. Претендира разноски. Въззиваемият ответник – Апелативен съд – София, чрез председателя си съдия Д. Д., е подал в срок отговор на въззивната жалба, в която поддържа становище за нейната неоснователност. Счита, че първоинстанционното решение е правилно и моли да бъде потвърдено. Претендира разноски. Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, като жалбоподателят не дължи държавна такса, поради което е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения: Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното: По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства е видно, че по силата на трудов договор № 766/13.05.2013 г. (л. 20 от делото пред СРС), сключен между ищцата и Върховен касационен съд (ВКС), са възникнали трудови правоотношения, по силата на които ищцата е заемала длъжността „пазач невъоръжена охрана“. По делото е представено и допълнително споразумение № 639/01.06.2020 г. към трудов договор № 766/13.05.2013 г. (л. 22 от делото пред СРС), съгласно което, към посочената дата, ищцата е заемала длъжността „технически изпълнител – гардеробиер“ във ВКС. Видно от Решение на Пленума на Висшия съдебен съвет (ВСС) по т. 1 от протокол № 10/30.04.2020 г. (л. 26 и сл. от делото пред СРС), считано от 15.07.2020 г., е отнето стопанисването на недвижим имот, находящ се в гр. София, бул. "Витоша" № 2, заедно с построената в него административна сграда – Съдебна палата, от председателя на Върховен касационен съд, и стопанисването е възложено на председателя на Апелативен съд – София (САС). Също така, с въпросното решение, е възложено на Комисия „Съдебна администрация“ към Съдийската колегия (СК) на ВСС да извърши анализ на утвърдената щатна численост на ВКС и САС, свързана със стопанисването на сградата на Съдебната палата и да предложи на СК на ВСС проект за обезпечаване на САС с необходимия щатен състав във връзка с дейностите по стопанисването на сградата, съответно – намаляване на щата на ВКС, вкл. обсъждане на промяна в Класификатора на длъжностите в администрацията на съдилищата (КДАС), в срок до 15.06.2020 г. Съгласно Решение на СК на ВСС по т. 16.1 и 16.2 от Протокол № 18/09.06.2020 г. (л. 29 и сл. от делото пред СРС), считано от 15.07.2020 г., са съкратени 31 щатни бройки във ВКС на длъжности, заемани от съдебни служители, от които 2 броя за длъжността „технически изпълнител – гардеробиер“, заемана от ищцата, като същите длъжности са разкрити в САС. С Решение по т. 16. 3. от същия протокол е прието, че СК на ВСС не възразява административните ръководители на ВКС и САС да приложат процедурата по чл. 343, ал. 2 ЗСВ, със запазване размера на възнагражденията, съгласно § 1 от ПЗР на Правилата за прилагане на Класификатора на длъжностите в администрацията на съдилищата (ППКДАС). С Решение на СК на ВСС по т. 4.3 от Протокол № 10/17.07.2020 г. (л. 170-175 от делото пред СРС), е отхвърлено предложението на председателя на САС от 22.06.2020 г. (л. 105-107 от делото пред СРС) за изменение на чл. 11, ал. 1 ППКДАС, като се приеме, че по отношение на длъжностите от Раздел I „Ръководни длъжности“ и от Раздел III „Обща администрация“ се прилагат колони 5 и 6 за служителите на САС, с мотиви, че съгласно § 1 от ПЗР на ППКДАС, възнагражденията на прехвърлените служители не следва да се индексират до изравняването им с тези на сходни или същи длъжности за съответната група, съгласно Класификатора. Със Заповед № А-1102/01.12.2020 г. на председателя на САС (л. 31-33 от делото пред СРС), издадена във връзка с решение на СК на ВСС по протокол № 18/09.06.2020 г., на основание чл. 19, ал. 1 от Правилника за администрацията в съдилищата (ПАС), е утвърдена структурата на администрацията на САС, като отдел „Стопанисване и управление на съдебното имущество“ е с 38 щатни бройки, 2 от които са за длъжността „технически изпълнител – гардеробиер“. Не е спорно между страните, че ищцата е заемала същата от съкратените във ВКС длъжности, която е новоразкрита в САС. По делото са представени и Решения на СК на ВСС по т. 12 от Протокол № 3/ на 04.02.2020 г., по т. 22 от на 04.02.2020 г., по т. 13.1 от Протокол № 15/11.04.2022 и по протокол № 27/13.08.2023 г., са които са утвърдени КДАС за съответната година. Видно от съдържанието на КДАС за всяка от годините, възнагражденията на служителите от Раздел IV, „Технически дейности“ във ВКС и ВАС се определят в диапазона на колони 5 и 6, а за съдилищата от първа група в която група попада САС, съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2 ППКДАС – в диапазона на колони 7 и 8. С допълнителни споразумения към трудов договор с № 167/26.02.2021 г., № 186/15.04.2022 г. и № 248/21.08.2023 г. (л. 23-25 от делото пред СРС), подписани между Председателя на САС и ищцата, на основание горепосочените решения на СК на ВСС за актуализиране на КДАС, е увеличавано брутното трудово възнаграждение на ищцата, съответно до размера от 1309, 18 лв., 1550, 40 лв. и последно до размера от 1817, 46 лв. Съгласно заключението на вещото лице по изслушаната в производството пред СРС съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), неоспорена от страните, и което съдът кредитира с доверие като обективно, компетентно и достоверно дадено, се установява че размерът на основната заплата на ищцата за периода от 01.01.2021 г. до 31.12.2023 г. е определено съгласно Раздел IV „Технически длъжности“, ред 33 „Технически изпълнител“, колони 7 и 8 от КДАС и възлиза на 49 311, 70 лв. Видно от заключението по ССчЕ, разликата между получените, при прилагане на колони 7 и 8 от КДАС, и изчислените, съгласно колони 5 и 6 от КДАС, трудови възнаграждения на ищцата за процесния период, възлиза на 1511, 89 лв. Не е спорно още между страните, че през процесния период приложимите условия за индексиране на трудовото възнаграждение на ищцата са били налице. За да бъде уважен предявеният иск по чл. 128, т. 2 КТ, следва да се установи кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. през процесния период страните да са били обвързани от трудово правоотношение и 2. работодателят да не е изпълнил задължението си за заплащане на трудовото възнаграждение на работника или служителя. В доказателствена тежест на ищцата е да докаже, че претендираното от нея неизплатено трудово възнаграждение действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирала работната си сила за исковия период, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото на служителя трудово възнаграждение е било изплатено в пълен размер. Основният спорен въпрос по делото е свързан с обстоятелството, дали при определяне на трудовото възнаграждение на ищцата следва да се приложат колони 5 и 6 от КДАС, приложими за служителите във ВКС или ответникът следва да определи възнаграждението в размерите по колони 7 и 8 от КДАС, приложими за служителите на съдилищата от първа група, в която попадат апелативните съдилища. Доколкото ищцата има качеството на съдебен служител, съгласно чл. 340, ал. 3 ЗСВ, по силата на трудово правоотношение с орган на съдебната власт, то към процесното правоотношение са приложими както общите правила на КТ (съгласно чл. 359 ЗСВ), така и специалните разпоредби на ЗСВ и на актовете, приети от ВСС. По отношение на наведеното възражение, че в настоящия казус е приложима разпоредбата на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ, следва да се отбележи, че по делото е представено и прието като доказателство заверено копие от трудовата книжка на ищцата (стр. 85-88 от делото пред СРС), в която е отбелязано, че трудовото правоотношение с ВКС е променено на основание на чл. 123, ал. 1, т. 4 КТ. Трудовата книжка е официален документ, който се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила (Решение № 132 от 11.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1513/2009 г., IV г. о., ГК; Решение № 57 от 13.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3033/2016 г., IV г.; Решение № 92 от 29.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1033/2012 г., III г. о., ГК; Решение № 171 от 24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1354/2012 г., III г. о., ГК; Решение № 255 от 11.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 587/2010 г., IV г. о., ГК). Настоящият съдебен състав намира, че е налице посочената хипотеза за изменение на трудовото правоотношение, доколкото е налице прехвърляне на обособена част от дейността на един работодател към дейността на друг работодател, а именно дейността по стопанисване на Съдебната палата и на имота, в който тя е построена, която представлява обособена част от останалите функции на административните ръководители на ВКС и на САС дейност (в този смисъл Определение № 551 от 29.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 433/2009 г., III г. о., ГК). При промяна на работодателя по чл. 123, ал. 1 КТ, трудовите правоотношения с работниците или служителите се запазват и продължават да съществуват с новия работодател (Решение № 84 от 7.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1873/2009 г., IV г. о., ГК). Съгласно чл. 123, ал. 2 КТ, в случаите по ал. 1, правата и задълженията на работодателя прехвърлител преди промяната, които произтичат от трудовите правоотношения към датата на промяната, се прехвърлят на новия работодател приобретател. Налице е правоприемство в трудовите правоотношения, което се извършва по силата на закона. Същевременно решението на СК на ВСС по т. 16. 3. от Протокол № 10/17.07.2020 г., съгласно което съдебните служители, отговарящи за съдебното имущество, могат да бъдат назначени в САС при прилагане на процедурата по чл. 343, ал. 2 ЗСВ (който позволява при назначаването на съдебния служител на друга длъжност във ВСС, ИВСС, НИП или същия орган на съдебната власт, както и при преместването му, конкурс да не бъде провеждан), със запазване размера на трудовите им възнаграждения, съгласно § 1 от ПЗР на ППКДАС, е в приложение и в съответствие с разпоредбата на чл. 123 КТ. От изложеното следва, че е налице изменение на трудовото правоотношение на ищцата чрез заместване на страната на работодателя, считано от 15.07.2020 г., поради което се явява неоснователно наведеното във въззивната жалба възражение, че трудовото правоотношение с ВКС не е прекратено. Предвид обстоятелството, че съответните щатове от структурата на ВКС са закрити, като същият брой щатове са открити в администрацията на САС, то за ищцата е невъзможно запазването на трудовото правоотношение с предходния работодател. Също така, подписаните от страните по делото допълнителни споразумения обективират настъпилите промени в трудовото правоотношение, а именно замяната на предходния работодател с ответника. В тази връзка е неоснователно и изложеното във въззивната жалба оплакване, че е налице едностранно изменение на трудовото правоотношение без съгласието на ищцата, доколкото именно въпросните допълнителни споразумения обективират писмено нейното съгласие с настъпилите промени. Допълнителен аргумент в тази насока е и че съгласно чл. 118, ал. 1 КТ страните по трудовото правоотношение не могат да променят едностранно съдържанието му, освен в случаите и по реда, установени в закона, като един от тези случаи е именно хипотезата на чл. 123 КТ. От изложеното следва, че ищцата е изгубила качеството си служител във ВКС и е придобила качеството служител на САС. Както беше посочено по-горе, съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2 ППКДАС, длъжностите в администрацията на съдилищата са разпределени в групи, съобразно числеността им, като апелативните съдилища са в първа група. Съгласно чл. 341, ал. 1 ЗСВ, колегиите на ВСС издават след съгласуване с Комисия „Бюджет и финанси“ Класификатор на длъжностите на съответните органи на съдебната власт, в който се определят наименованията на длъжностите, минималната образователна степен и други изисквания за съответната длъжност, възнаграждението за длъжността, ранг за длъжността и възнаграждение за ранг. Следва да се отбележи, че съгласно практиката на ВКС, обективирана в Решение № 218 от 20.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4618/2016 г., IV г. о., ГК, на ВСС може със закон да се възлага подзаконова нормотворческа компетентност. От разпоредбата на чл. 341, ал. 1 ЗСВ следва, че законодателят е възложил на ВСС да издаде акт, който притежава отличителните признаци, присъщи на нормативни актове – отнасят се до неопределен брой адресати и имат многократно правно действие. Ето защо следва да се приеме, че Класификаторът на длъжностите в администрацията, включително и тази част от него, която се отнася за действието му спрямо правоотношенията на заварените служители и бъдещите служители, е подзаконов нормативен акт. Следователно в правомощията на СК на ВСС е да издава КДАС И ППКДАС, които актове са задължителни както за работниците и служителите, наети в органите на съдебната власт, така и за самите органи. Предвид това, административният ръководител на САС е обвързан от правилата на ППКДАС и КДАС. Тъй като с въпросните актове се определят длъжностите в администрацията на съдилищата, както и диапазона на техните трудови възнаграждения. Следва да се отбележи, че въпреки предвиденото в разпоредбата на чл. 123, ал. 2 КТ, а именно че съдържанието на трудовото правоотношение се запазва и при новия работодател, от това не следва, че промяната на работодателя не е възможно да доведе до промяна на правното положение на служителя. В тази връзка, от момента на промяната в трудовото правоотношение, за ищцата са приложими единствено правилата за индексация за служител в администрацията на съд от първа група, т.е. съгласно Раздел I V „Технически длъжности“, ред 33 „Технически изпълнител“, колони 7 и 8 от КДАС. Действително, за определен период от време, трудовото възнаграждение на ищцата е запазило своя размер по трудовия договор с ВКС, но считано от 15.07.2020 г., същото е подлежало на индексация по правилата за съдилищата от първа група, като постепенно е приведено в съответствие с трудовите възнаграждения, които получават останалите служители на ответника за изпълнението на същата длъжност. В тази връзка се явява неоснователно възражението на ищцата, че длъжността й не била предвидена по новия Класификатор, а е преназначена на „сходна длъжност“, с оглед гореизложените решения на СК на ВСС, както и на Заповед № А-1102/01.12.2020 г. на председателя на САС, от които е видно, че става въпрос за една и съща длъжност, а именно „технически изпълнител – гардеробиер“. Съгласно чл. 7 ППКДАС, основните месечни работни заплати в КДАС се определят от съответния административен ръководител в диапазон „от – до“. От заключението на вещото лице по ССчЕ се установява, че индексирането на трудовото възнаграждение на ищцата е извършено при прилагането на максималния размер по колона 8 от КДАС, което е видно и от сключените между страните допълнителни споразумения. По делото се установи, че така определеното трудово възнаграждение е изплатено изцяло на ищцата, поради което предявеният иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. С оглед наведеното от въззивницата оплакване, че не е получила увеличение на възнаграждението си за календарната 2021 г. с предвидените 10 % с новия КДАС за 2021 г., следва да се отбележи, че съгласно мотивите към Решение по т. 4.3 от Протокол № 10/17.07.2020 г., а именно съгласно § 1 от ПЗР на ППКДАС, възнагражденията на прехвърлените служители не следва да се индексират до изравняването им с тези на сходни или същи длъжности за съответната група, съгласно КДАС. С оглед изложеното във въззивната жалба възражение за осъществено спрямо ищцата „неравно третиране“, същото е въведено за пръв път с писмената защита пред първоинстанционния съд, поради което не следва да се разглеждат по аргумент от нормата на чл. 133 ГПК като преклудирано. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че наведените доводи за дискриминационно отношение в сравнение с останалите работници и служители се явяват неоснователни. Обстоятелството, че едно лице е поставено в по- неблагоприятно положение от друго, само по себе си, не е основание да се предположи че е налице дискриминация. За установяването е необходимо да е налице обективно съществуващ недопустим правен резултат. ЗЗДискр цели уеднаквяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл. 4 ал. 1 от ЗЗДискр или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Това по-неблагоприятно третиране на лице въз основа на признаците по чл. 4 ал. 1 от закона следва да се преценява в сравнение с начина, по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства (в този смисъл Решение № 428 от 13.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1207/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 85 от 13.09.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4328/2015 г., IV г. о., ГК). Това означава, че сравнение следва да се извърши във връзка със служителите, които заемат същата длъжност като ищцата, а именно „технически изпълнител – гардеробиер“ и в този смисъл не може да се извършва съпоставка със служителите на експертна или ръководна длъжност. Също така, настоящият съдебен състав намира, че доколкото считано от 15.07.2020 г. ищцата е в трудово правоотношение със САС, то не е налице основание да бъде съпоставяно получаваното от нея възнаграждение с това на служителите във ВКС, с оглед обстоятелството, че е изгубила качеството си на служител на ВКС. Следователно, за преценката относно наличие на „неравно третиране“, е необходимо положението на ищцата следва да бъде сравнено с това на служителите, работещи в същия съдебен орган. Предвид взетото от СК на ВСС решение за запазване на размера на трудовото възнаграждение на лицата, чието трудово правоотношение е трансформирано, вследствие възлагането на стопанисването на Съдебната палата на САС, както и предвид обстоятелството, че този размер е бил по-висок, в сравнение с получаваното от останалите служители на САС, не може да се изведе извод за дискриминационно отношение в настоящия случай. Доколкото крайните правни изводи на настоящия състав съвпадат изцяло с тези на СРС, въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, в полза на въззиваемата страна не следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, доколкото разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК предвижда присъждане на такова само в случаите, когато страната се представлява от лице, което изпълнява длъжността „юрисконсулт“. С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, въззивното решение не подлежи на обжалване. Така мотивиран, Софийският градски съд