Решение № 437 от 23.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 4654/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от Н. В. Г. срещу решение № 4376/21.03.2023г. постановено по гр.д. № 8326/2022г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 77 състав, и с което е отхвърлен предявения от него срещу „С.К.“АД с правно основание чл.188т.2 от КТ за отмяна като незаконосъобразно наложеното със заповед № 24/23.12.2021г. на изпълнителния директор на „С.К.“АД на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“. В жалбата се твърди, че решението на СРС е незаконосъобразно, неправилно, необосновано и несправедливо. Сочи, че първоинстанционният съд вследствие на неправилна преценка на доказателствата и тяхната стойност е достигнал до грешни правни изводи. Поддържа, че неправилно районният съд е ценил като доказателства по делото представено на чужд език на хартиен носител електронно писмо от неизвестно лице, без каквито и да са доказателства за идентификация на лицето или действителност на неговото изявление, както и несъбрани в хода на дисциплинарното производство разяснения дадени от ищеца пред работодателя. Поддържа, че представения от ответника видеозапис не е надлежно доказателство, а и не установява релевантни факти. Счита, че липсват извършени нарушения на трудовата дисциплина от страна на ищеца, поради което и незаконосъобразно му е наложено дисциплинарно наказание „ предупреждение за уволнение“. Въззиваемата страна „С.К.“АД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, а обжалваното- постановено при съобразяване на събраните доказателства и правилни и законосъобразни изводи. Счита, че решението следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата. Първоинстанционно решение е валидно, а в обжалваните части – допустимо. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното: Не е спорно между страните, а и се установява от представения трудов договор № 156/09.08.2019г. и допълнително споразумение към дата 17-18.10.2021г. между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, като ищецът е заемал длъжността „шофьор автобус” в Дирекция „Транспорт и ГСМ”, отдел „Автотранспорт” в ответното дружество - „С.К.“АД. Със заповед №24/23.12.2021г. на изпълнителния директор на ответното дружество на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение”, която заповед му е връчена лично на 23.12.2021г. Проверката на законността на наложеното дисциплинарно наказание съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданския процес следва да бъде осъществена в рамките на твърдените от ищеца основания за незаконност. При оспорване на наложено наказание като незаконно, съдът се произнася само по наведените от ищеца фактически основания, които /според наказаното лице/ опорочават волеизявлението за налагане на дисциплинарното наказание. Съдът не може да основе решението си по иск за отмяна на наложено дисциплинарно наказание на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното право, но не са посочени от ищеца в исковата молба, защото по иска по чл. 357 КТ съдът няма служебно задължение да следи за нито един факт, който поражда правото на работодателя да налага дисциплинарни наказания или надлежното му упражняване /в този смисъл решение № 23 от 02.02.2016 г. по гр. д. № 4553/ 2015 г. на ВКС, IV г.о./. В цитираната заповед за налагане на дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ са описани две самостоятелни нарушения на трудовата дисциплина. Във връзка с възражението в исковата молба и въззивната жалба за неправилно цитиране от работодателя в заповедта за уволнение на състави на дисциплинарни нарушения и немотивираност на заповедта, е необходимо се посочи, че е ирелевантно е обстоятелството ако работодателят неправилно е квилифицирал нарушенията - в т.см. и постановени по реда на чл.290 от ГПК /отм/ решение№ 105 от 11.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4992/2013 г., III г. о., ГК на ВКС, според които: „преценка законността на дисциплинарното уволнение съдът извежда вида на дисциплинарното нарушение от неговите обективни признаци, посочени в мотивите на заповедта за уволнение и преценява дали събраните по делото доказателства установяват фактическия състав на визираното в мотивите нарушение, като без значение е посочената в заповедта законова квалификация на дисциплинарното нарушение. При противоречие между тази квалификация като цифрово изражение и посочените в мотивите на заповедта обстоятелства, меродавно е нарушението, което може да се изведе въз основа на тези обстоятелства“. Както от текста на разпоредбата на чл.195 ал.1 от КТ, така и непротиворечивата съдебната практика, следва че нарушението в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание следва да е описано със съществените му признаци - субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му, както и индивидуализиращите признаци на деянието от обективна и субективна страна. Към настоящият момент с множество решения постановени по реда на чл.290 от ГПК е уеднаквена съдебната практика и се приема, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание се счита мотивирана по смисъла на чл. 195 ал. 1 КТ, когато препраща към конкретен акт, изготвен от работодателя, в който е посочено нарушението, мястото, времето и обстоятелствата, при които е извършено. /Решение № 122 от 27.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 975/2012 г., III г. о., ГК, Решение № 177 от 17.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7430/2013 г., III г. о., ГК /. В процесната заповед за за налагане на дисцплинарното нарушение има препращане към доклада на прекия ръководител на ищеца - № 100- 12038/26.10.2021г., представен по делото и който следва да се счита, че част от съдържанието на заповедта за налагане на дисциплинарно нарушение, въпреки, че в същата се съдържа подробно описание на деянията с всичките им обективни и субективни признаци и е пресъздадено и съдържанието на доклада до представляващия дружеството - работодател. Дали действително са извършени деяния, съставляващи нарушение на трудовата дисциплина от страна на ищеца е предмет на проверка в хода на производството и съобразно заявените от ищеца основания за незаконност на уволнението. С оглед изричната разпоредбата на чл.269 предл.2 от ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават предмета на въззивното производство са: -извършено ли е от ищеца описаното като първо в заповед № 24/23.12.2021г. на изпълнителния директор на „С.К.“АД нарушение на трудовата дисциплина /свързано с пътник А.Д./ и извършено при осъществяване на трансфер между терминал 2 и терминал 1 в интервал от време от около 01, 00 ч. до 02, 00 ч. на 18.10.2021г. Не е спорно между страните, а и се установява от отчетен график за м. октомври 2022 г. и справка за превоз на пътници, че в нощта на 17-и срещу 18-и октомври 2021г. ищецът е бил работна смяна с продължителност от 19.00 ч. до 7.00 ч. сутринта като шофьор на автобус, който е следвало да извършва трансфер на пътници и товари между терминал 1 и терминал 2 на летище С. при график съобразно разпореждане от 18.08.2021г. и връчено на ищеца – л.27 и л.28 от делото на СРС, а именно: по маршрут - Терминал1-терминал2- Терминал 1 – на всеки 40 минути /за интервал от време от 20, 00ч. до 8, 00 ч./ и маршрут Терминал 2-Терминал 1-Терминал 2 - на всеки 40 минути /за интервала от време - 20.20ч. до 07.40ч./ Въззивникът и ищец в първоинстанционното производство възразява както срещу годността, така и срещу доказателствена стойност на електронен документ - електронно писмо от лицето А.Д. до ответника, получено на имейл адрес на ответника т.нар потребителска пощенска кутия за жалби – comments@sof-connect.com на 19.10.2021г. и с номер по входящия дневник на работодателя - № 100-11799/19.10.2021г. Съгласно § 11 ДР ЗЕС "електронна поща" е съобщение във вид на текст, изпратено чрез обществена електронна съобщителна мрежа, което може да бъде съхранено в нея или е получено в крайното оборудване на получателя, а според § 22 ДР ЗЕС "Интернет" е система от взаимносвързани мрежи, ползващи интернет протокол, което им позволява да функционират като самостоятелна виртуална мрежа. Електронната поща (имейл), когато е изпратена чрез интернет и съдържа изявление с гражданскоправно значение, съставлява електронен документ по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП вр. чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на ЕП и на Съвета от 23.07.2014 г. относно електронната идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО, тъй като имейлът представлява текстово съдържание, съхранявано в електронна форма. Електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ –чл. 3 ал. 1 ЗЕДЕП. Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация /чл. 2 ал. 1 и 2 ЗЕДЕП/. Същото се счита за подписано при условията на чл. 13 ал. 1 ЗЕДЕП - за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис /чл. 13 ал. 3 ЗЕДЕП/, но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението /чл. 180 ГПК/. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184 ал. 1 изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание. В случая ищецът е оспорил верността на превода, в който е представен документа /л.72-74 от делото на СРС/, което оспорване е необосновано и неоснователно, доколкото е извършено от лице лицензиран преводач и не е установен неверен превод, както и авторството на документа. Т.е. ищецът не е направил искане по чл. 184 ал. 1 изр. 2 от ГПК за представянето на електронен носител на представения на хартиен носител електронен документ, а законът не въвежда като предпоставка за приемане на документа като доказателство по делото, съдържащите се в него данни всеки път да бъдат проверявани посредством експертиза, поради което и същия представлява годно доказателство и следва да бъде обсъдено като таково при постановяване на решението по съществото на спора /различен е въпроса за доказателствената стойност на това писмено доказателство/ - решение № 97 от 15.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2479/2019 г., IV г. о., ГК Следва да се има предвид, че макар и да не носи електронен подпис приравнен на саморъчен /квалифициран електронен подпис/ съобразно горепосоченото, неподписаното изявление също съставлява документ, а подписът служи за доказателство за неговото авторство. Представянето на документ, върху който липсва подпис от издателя му предпоставя, че фактът на писменото изявление и авторство ще бъдат установявани с други доказателствени средства при оспорване кой е издателят му. / определение № 169 по ч. т. д. № 672/2017 г. на І т. о. на ВКС, определение № 50661 от 13.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2034/2021 г., I т. о., ТК/, при наличие на оспорване, както е в настоящият случай. В случая несъмнено е налице документ, подписан с електронен подпис /доколкото в процесния имейл е добавена електронна информация, логически свързана с електронното изявление, от което може да се направи извод за неговото авторство - има лице, посочено като негов автор, както и информация кой е адресат на електронните изявления, като по правило потвърждаване на получаването на електронно изявление не е необходимо, за да се смята, че е получено от адресата -чл. 8 ал. 1 ЗЕДЕП/, а не документ подписан с квалифициран електронен подпис, поради което и предвид факта на спорното и недоказано авторство, същия не се ползва с формална доказателствена сила и следва да бъде ценен като неподписан частен писмен документ и във връзка с останалите доказателства по делото. От заключението по СТЕ, което е неоспорено от страните, ценено от съда като обективно и компетентно, се установява, че представения видоезапис от камери е с ниска разделителна способност и не може да бъде ползват за идентифициране на лица, като по същия се виждат само фигури и превозно средство /бял бус/ без възможност да се посочи регистрационния номер на превозното средство, съответно местоположението и движението на хората и автомобила по часове и минути. Както в практиката си ВКС приема, независимо от липсата в закона на изрично посочване на видеоносителите като веществени доказателства, след като съдържащите се в тях данни могат да бъдат интерпретирани по съответния ред, дори с използването на специални знания, то може да се приеме, че видеозаписът може да бъде използван за целите на доказването в гражданския процес, включително и при установяване на осъществено дисциплинарно нарушение, като от заключението по СТЕ, неоспорена от страните, се обективира физическото възпроизвеждане на видеозаписа, както и се установява неговата достоверност – вещото лице е категорично, че видеозаписа не е манипулиран. /решение № 136/11.04.2011 г. по гр.д. № 602/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 50211/15.11.2022г. по гр.д. № 4352/2021г. на ВКС, IV г.о./. По делото са представени писмени обяснения, дадени от ищеца във връзка с изрично поискването им по реда на чл.193 ал.1 от ГПК от работодателя – л.33-34 от делото на СРС, както и обяснения дадени от ищеца от 20.10.2021г. – т.нар. „разяснение“ до директора на дирекция „Ти ГСМ“ – л.40 от делото, саморъчно подписани от ищеца, чиято автентичност нито е оспорена, нито е установено неавтентичността на подписа. Следователно, съдът следва да зачете формалната доказателствена сила на описаните два частни писмени документа, изходящи от ищцовата страна, а с оглед фактите, които установяват – неблагоприятни за ищеца, те имат висока доказателствена стойност и характер на извънсъдебно признание - решение № 116/22.02.2024г. по гр.д. № 790/2023г. на ВКС, както и решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на ВКС: “ признанието не може да бъде игнорирано безпричинно. Страната, която е направила извънсъдебно признание на иска или на неизгодни за нея факти, трябва да повдигне съответните възражения за нищожност, унищожаемост на признанието или неговата неистинност/неавтентичност или невярно съдържание/. Тези възражения трябва да бъдат доказани, за да може съдът да приеме, че признанието няма доказателствена стойност. Когато липсват такива възражения или те не са доказани, съдът трябва да зачете признанието на страната.“ От посочените релевантни доказателства /електронен неподписан документ, график дежурства, длъжностна характеристика, СТЕ и писмени обяснения и признания на ищеца/ и предвид тяхната доказателствена стойност, обсъдена по – горе, настоящият състав приема за безспорно установени следните факти: в изпълнение на трудовите си задължения и извършвайки превоз на 17-и срещу 18-и октомври 2021г. в интервал от време 19.00 ч. до 7.00 ч. сутринта като шофьор на автобус, който извършва трансфер на пътници и товари между терминал 1 и терминал 2 на летище С., към 1, 30 ч. на 18.10.2021г. е бил спрял управлявания от него бял бус пред изход на терминал 2, към който в 01: 31: 09 ч. се приближава пътник, теглещ куфар с колелца, съответно шофьорът на автомобила слиза от превозното средство и застава до него, в 01: 37: 40 ч. от сградата на летището излиза група от хора, застава пред изхода на около 5-7 метра от автобуса, през което време водачът и първият пътник стоят до буса без да извършват никакво действие, в 02: 03: 31 ч. шофьорът, стоейки при групата от хора, се запътва към автобуса и се качва директно на шофьорското място, в 02: 03: 49 ч. един от пътниците отваря багажника на автомобила, като шофьорът на шатъла не помага при качването на багажа на пътниците, нито проверява дали вратата на превозното средство е затворена преди да потегли в 02: 04: 25 ч. С оглед посочения по – горе график за изпълнение на курсовете между терминали 1 и 2, е видно от терминал 2 трасферите с бус са на всеки 40 мин считано от 20, 20 ч. на 17.01.2021г., т.е. единия курс е следвало да бъде извършен с час на тръгване от терминал 2 към терминал 1 в 01, 40 ч. на 18.10.2021г., а следващия такъв – в 02, 20 ч. Видно от установеното по –горе несъмнено е налице нарушаване на графика на трансферните курсове от страна на ищеца, в качеството му на шофьор на буса, тъй като в 01, 40 ч. същия е стоял пред буса и е предприел курса едва в 02, 04 ч., както и не е помогнал на пътниците за товарене на багажа и е потеглил без да провери дали вратата на превозното средство е затворена т.е. действия, които са в нарушение на изрично вменените му задължения по т. и т.11 от длъжностната характеристика. От цитираните доказателства не се установява ищецът да е проявил грубо и арогантно поведение спрямо пътник А.Д., извън поведението на закъснение и неоказване съдействие за качване на багажа на пътниците. Несъмнено неизпълнение на посочените трудови задължения от страна на ищеца са нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на чл.126 т.4 от КТ - да изпълнява работата си в изискуемото се количество и качество; чл.126 т.5 от КТ - да спазва техническите и технологическите правила; чл.126 т.7. да изпълнява законните нареждания на работодателя – дадени изрично с разпореждане за утвърждаване на график на движение на транферните бусове между терминал 1и терминал 2 от 16.08.2021г.; чл.126 т.9 от КТ – да пази доброто име на работодателя и което поведение несъмнено съставлява нарушение на трудовата дисциплина – чл.187 т.3, 7, 8 от КТ. Липсват както заявени, така и установени обстоятелства, които експулпират от отговорност ищеца, поради което следва да се счита, че същия виновно е извършил процесното деяние и съставляващо нарушение на трудовата дисциплина. С оглед горното и доколкото липсват оплаквания срещу първоинстанционното решение относно наличие и доказаност на второто деяние – при трансфер между терминал 1 и терминал 2 осъществен на 18.10.2021г. в 03, 30 ч., същото е извън предмет на въззивното производство. Както беше посочено по – горе, съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, а по допустимостта само в обжалваната му част. Същевременно по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. От посоченото е налице изключение, установено с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС съгласно което при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В този смисъл съдът е длъжен да извърши съдебен контрол относно правилното приложение на разпоредбата на чл.189 от КТ. Касае се до императивна законова разпоредба, която предвижда задължение за работодателя да извърши посочената в нея преценка при определяне на вида на дисциплинарното наказание преди неговото налагане. Осъществяването на тази процедура е предпоставка за налагане на дисциплинарно наказание и е условие за неговата законосъобразност. Дали същата е правилно извършена следва да се установи от съответствието между извършеното нарушение и наложеното наказание. По приложението на разпоредбата на чл. 189 ал. 1 от КТ е формирана съдебна практика съгласно която дисциплинарното наказание се определя по преценка на работодателя или на определено от него лице. Тази преценка следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение, с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника или служителя към конкретното неизпълнение и въобще поведението му при полагането на труд. Нито едно от посочените в чл. 189, ал. 1 от КТ обстоятелства няма предимство пред другото, като всички трябва са се преценяват в съвкупност, като се отчита връзката между тях. /Определение № 26 от 21.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3454/2019 г., IV г. о., ГК, Определение № 60804 от 23.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1690/2021 г., III г. о., ГК, , Определение № 1612 от 3.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4229/2023 г., IV г. о., ГК./ В случай, че при съобразяване на тези обстоятелства съдът констатира несъответствие на наложеното дисциплинарно наказание с нарушението, дисциплинарното наказание следва да се отмени. В разглеждания случай е спазен принципа тежестта на наказанието да съответства на тежестта на нарушенията. При налагането на дисциплинарното наказание „предупреждение за уволнение” на ищеца е взета предвид цялостната характеристика на деянието от обективна страна, като са отчетени поведението на ответника вкл. и липса на критичност към допуснатото от него нарушение, както и обстоятелството, че нарушението злепоставя работодателя пред клиентите и с оглед предмета на търговска дейност в условията на пазарна конкуренция понижава качеството на предоставяната от него услуга, т.е. от естеството е да накърни съществено интересите на работодателя. Следователно работодателят правилно е приложил разпоредбата на чл.189 ал.1 от КТ като е наложил второто по тежест дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“. Гореизложеното обосновава извода на съда за законосъобразност на наложеното дисциплинарно наказание, поради което иска правилно е отхвърлен от първоинстанционният съд като неоснователен, поради което и обжалваното решение на основание чл.271 ал.1 изр.1 хип.1 от ГПК следва да бъде потвърдено. Разноски С оглед изхода на делото, разпоредата на чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК, изричното и своевременно изявление на въззиваемата страна чрез процесуалвният й представил за присъждане на разноски, такива следва да се присъдят в размер на 100, 00 лв. – юрисконсултско възнаграждение. С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.3 от ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд