Решение № 240 от 26.11.2021 г. на Окръжен съд - Пазарджик по дело № 661/2021 г.

Производството е по чл.258 и сл.от ГПК – въззивно обжалване. Районен съд Пазарджик е сезиран с искова молба, подадена от Д. Т. П., ЕГН ••••••••••, от гр. П., ж. к. „Т.“, бл. 49, вх. „А“, ет. 3, ап. 9, против Районен съд гр. П., с административен адрес гр. П., бул. „Ш.С. „ № 167. С исковата молба са предявени следните кумулативно, обективно съединени искове: Иск по чл. 344 ал. 1 т. 1, 2 и 3 от КТ – за отмяна на незаконно уволнение, възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност и заплащане на обезщетение по чл. 225 ал. 1 от КТ; Иск за недействителност на Допълнително споразумение № 4/ 29. 01. 20128г.; Положителен установителен иск по чл.124 ал. 1 от ГПК за установяване, че ищцата е придобила ІV-ти ранг по ЗСВ в размер на 75 лв.; Осъдителен иск за заплащане на сумата от 100лв., представляваща неполучена разлика между ІV-ти и V- ти ранг по ЗСВ; Осъдителен иск за заплащане на обезщетение по чл. 224 ал. 1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск за 2018г. С Решение № 260163 / 07. 05.2021г. на районен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 2060/2019г. по описа на същия съд, исковете са отхвърлени, като неоснователни. Решението на районния съд се обжалва с въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство Д. Т. П., ЕГН ••••••••••. Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалването решение, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и нарушение на процесуалните правила.Искането е да се отмени изцяло решението на районния съд и се постанови ново решение от въззивната инстанция по съществото на спора, с което се уважат предявените искове. Прави се искане за присъждане на сторените съдебно- деловодни разноски в двете инстанции. В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от противната страна. С отговора се оспорва въззивната жалба. Искането е решението на районния съд, като правилно и законосъобразно да се остави в сила. Не прави нови доказателствени искания. В открито съдебно заседание страните поддържат становищата си. С Определение № 260273/ 29. 07. 2021г. на районен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 2060/2019г. по описа на същия съд, на основание чл. 248 от ГПК, е изменено решението на районния съд в частта за разноските по делото, като е осъдена ищцата да заплати в полза на ответника сумата 501, 53лв., представляваща сторени разноски по делото. Против определението на районния съд е подадена въззивна частна жалба от ищеца в първоинстанционното производство Д. Т. П., ЕГН ••••••••••. В жалбата са изложени съображения за незаконосъобразност на постановеното определение. Искането е да се отмени обжалваното определение и се постанови друго такова по съществото на спора от въззивната инстанция, с което се отхвърли искането на ответника по иска за присъждане на разноски по делото. В срока по чл. 275 ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен отговор от противната страна. По въззивната жалба. Пазарджишкият окръжен съд, след като обсъди основанията за неправилност на съдебното решение, които са посочени във въззивната жалба, като взе предвид становището на противната страна, изразено в писмения отговор по чл. 263ал. 1 от ГПК и събраните доказателства пред първата инстанция, при спазване разпоредбата на чл. 235 от ГПК, прие за установено следното: Въззивната жалба е процесуално допустима. Жалбата е подадена от активно легитимирана страна ( ищец в производството пред районния съд ). Жалбата е подадена в преклузивния двуседмичен срок по чл.259 ал. 1 от ГПК. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна. І. По исковете за оспорване законността на уволнението и за заплащане на обезщетение по чл. 225 ал. 1 от КТ. Исковете са неоснователни. От доказателствата по делото се установява, че ищцата е работила в районен съд П., по трудово правоотношение на длъжността „ П.“. Със Заповед № 728/ 04. 06. 2018г. трудовото правоотношение на ищцата е прекратено на основание чл. 325 ал. 1т. 9 от КТ. Фактическият състав на посочената права норма е следния: 1/ Обективна невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест; 2/ Болестта трябва да е довела до трайно намалена работоспособност или по здравни противопоказания, въз основа на заключение на ТЕЛК. Според чл. 1 ал. 2 от Наредбата за трудоустрояване, приета с ПМС № 72/ от 30. 12. 1986г., с последващи изменения, трайно намалена работоспособност имаме при 50% и над 50% загубена работоспособност. Според чл. 1 ал. 3 от Наредбата за трудоустрояване, компетентни органи по трудоустрояването при 50% и над 50% загубена работоспособност са ТЕЛК и НЕЛК. 3/ Прекратяването на трудовото правоотношение не се допуска, ако при работодателя има друга подходяща за здравното състояние на работника или служителя работа и той е съгласен да я заеме. По отношение на това изискване трябва да се има предвид следното: Според чл. 315 ал. 1 от КТ, работодател с повече от 50 работници или служители е длъжен ежегодно да определи работни места за трудоустрояване, от 4% до 10% в зависимост от общия брой на работниците или служителите. Неизпълнението на това задължение води до незаконосъбразност на уволнението( виж Р. № 79/ 04. 05. 2017г. по гр. д. № 3813/2016г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС ); Според чл. 3 ал. 1 от Наредбата за трудоустрояване, въпросът за подходящата работа се решава от здравния орган, който е издал предписанието за трудоустрояване; П о д „подходяща работа „ следва да се разбира свободна щатна длъжност, която съответства на образованието и квалификацията на работника или служителя, и здравното му състояние. Обстоятелството, че свободната щатна длъжност е подходяща за работника или служителя следва да се удостовери от органа по трудоустрояването( виж Р. № 93/ 26. 06. 2020г. по гр. д. № 3772/2019г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС ); По делото е представено Експертно решение на ТЕЛК № 1867/ 06. 10. 2015г., с което на ищцата Д.Т. П. е призната 50% намалена работоспособност с водеща диагноза „Хронична И. болест на С. „. В експертното решение на ТЕЛК не са записани противопоказания за работа. Съобразявайки разпоредбите на чл. 1 ал. 1, 2 и 3 от Наредбата за трудоустрояване следва да се приеме, че Експертното решение на ТЕЛК представлява документ за трудоустрояване на ищцата с трайно намалена работоспособност 50 %. По делото е представена Заповед № 37/ 16. 01. 2018г. на председателя на Районен съд П., с която е утвърдена Комисия по трудоустрояването, за да определи местата за трудоустрояване при 4% от общия брой на служителите в съда. С протокол от 29. 01. 2018г. Комисията е определила следните длъжности и работни места за трудоустроени работници или служители за 2018г., които съответстват на образованието и квалификацията на ищцата: Съдебен С. 1 бр.; С.Д. – 1 бр.; Ч. 3 бр.; От така утвърдените работни места за трудоустроени към момента на съставяне на протокола и към момента на уволнението на ищцата са били свободни само 2 щатни бройки за Ч.. Това се установява от съдържанието на самия протокол и от заключението на приетата по делото СИЕ. По делото е установено, че във връзка с трудоустрояването на ищцата работодателя е направил запитване до ТЕЛК гр. П. за възможността ищцата да заема длъжностите „П.“ и „Ч.“. Със Становище № 0628/ 15. 03 2018г. ТЕЛК е отговорила, че здравословното състояние на ищцата не и позволява да заема тези две длъжности. Установено е по делото, че към момента на уволнението на ищцата е била свободна длъжността „съдебен С. „, която длъжност е била извън определените щатни бройки за трудоустроени лица. Тази длъжност е предложена от работодателя на ищцата, която обаче е отказала да я заеме. От заключението на приетата по делото СМЕ се установява, че трудовите функции на тази длъжност са свързани със значително психо-физическо пренапрежение, което е противопоказно за здравословното състояние на ищцата, както и съобразно становището на ТЕЛК. Също от заключението на приетата по делото СМЕ се установява, че длъжността „ С.Д. „ е подходяща длъжност за здравословното състояние на ищцата, но към момента на уволнението на ищцата тази длъжност не е била свободна. При така установената фактическа страна на спора въззивната инстанция намира за обоснован и законосъобразен извода на районния съд за законността на извършеното уволнение по чл. 325 ал. 1 т. 9 от КТ. Установено е по делото, че от определените от работодателя работни места за трудоустроени работници и служители единствено длъжността „С.Д. „ е подходяща за здравословното състояние на ищцата. Тази длъжност към момента на уволнението на ищцата обаче не е била свободна, за да й бъде предложена от работодателя. Останалите свободни длъжности, които са определени от работодателя за трудоустроени лица ( длъжността „Ч.“ и длъжността „съдебен С. „ ) са противопоказни за здравословното състояние на ищцата, тъй като са свързани със значително психо-физическо пренапрежение. Отделно от това, незаетата щатна бройка за длъжността „съдебен С.“ е била извън определените щатни бройки за трудоустроени лица.Текстът на чл. 325 ал. 1 т. 9 от КТ изисква „подходящата“ длъжност, с оглед здравословното състояние на работника или служителя, от работните места, които са определени за трудоустроени лица да бъда свободна към датата на уволнението. Неоснователността на иска за отмяна на уволнението, като незаконно води до неоснователност и на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение поради оставане без работа в резултат на незаконно уволнение. ІІ.По исковете за недействителност на Допълнително споразумение № 4/29.01. 20128г.; положителния установителен иск по чл.124 ал. 1 от ГПК за установяване, че ищцата е придобила ІV-ти ранг по ЗСВ в размер на 75 лв.; осъдителния иск за заплащане на сумата от 100лв., представляваща неполучена разлика между ІV-ти и V-ти ранг по ЗСВ и осъдителния иск за заплащане на обезщетение по чл. 224 ал. 1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск за 2018г. В текста на чл. 269 от ГПК са посочени правомощията на въззивния съд при проверка на обжалваното съдебно решение. Посочено е, че съдът служебно се произнася по валидността на решението.По допустимостта на решението в обжалваната му част. По останалите въпроси въззивната инстанция е ограничена от посоченото в жалбата. Във въззивната жалба не са посочени никакви пороци на съдебното решение по отношение на тези искове. Възраженията във въззивната жалба са само по отношение правилността на решението на районния съд в частта относно исковете по чл.344 ал. 1т.1, 2 и 3 от КТ. При липса на направени възражения във въззивната жалба относно правилността на съдебното решение по отношение на тези искове, въззивната инстанция не дължи произнасяне, тъй като липсва предмет на обжалване, макар да е посочено във въззивната жалба, че решението се обжалва изцяло, като неправилно и необосновано. Независимо от това, при служебната проверка на решението в тези му части, въззивната инстанция установи, че решението на районния съд по тези искове е правилно и законосъобразно.Районният съд е установил правилно фактическата страна на спора, при което е направил обосновани и законосъобразни изводи относно основателността на исковете. Тъй като решението на районния съд по отношение на посочените искове следва да се потвърди, на основание чл. 272 от ГПК, съдът мотивира решението си, като препраща към мотивите на районния съд. По изложените съображения и на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК ще следва да се потвърди изцяло решението на районния съд, като правилно и законосъобразно. По въззивната частна жалба. Частната жалба е процесуално допустима. Частната жалба изхожда от активно легитимирана страна в съдебното производство ( ищец в производството пред районния съд ). Частната жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275 ал. 1 от ГПК. Частната жалба е насочена против съдебен акт, който подлежи на съдебен контрол (чл. 274 ал.1 т. 2 от ГПК във вр. с чл. 248 ал. 3 от ГПК ). Разгледана по съществото частната жалба е основателна. Съдебната практика винаги е била категорична по въпроса, че работника или служителя не дължи такси и разноски към съда (държавни такси, разноски за свидетели, вещи лица и пр. - чл.359 от КТ ). Безплатността по чл.359 от КТ обхваща всички разноски в съдебното производство по повдигнат трудов спор, без значение какво е процесуалното качество на работника или служителя – ищец или ответник по иска. Работникът или служителя обаче не е освободен от тези разноски, които е причинил на работодателя с процесуалното си поведение (предявяване на иска ). Разноските се дължат на общо основание, на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК, с изключение на разноските, които работодателя е направил за държавни такси и възнаграждение на вещи лица и свидетели, тъй като това са разноски към съда, за които работника или служителя не отговаря по силата на специалния закон.( В този смисъл виж Р. № 76/ 16. 02. 1995г. по гр. д. № 1442/1994г. на ІІІ-то гр. отд. на ВС; Определение № 60/09. 03. 2010г. по гр. д. № 161/2010г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; Определение № 101/24. 02. 2011г. по ч.гр. д. № 555/2010г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; Определение № 584/12. 10. 2011г. по ч.гр. д. № 409/2011г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; Р. № 44/ 15. 02. 2012г. по гр. д. № 532/2011г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; ) От съдържанието на обжалваното решение на районния съд е установява, че в тежест на ищцата са възложени разноските за възнаграждение на вещи лица, с което е нарушена разпоредбата на чл. 359 от КТ. Ще следва да се отмени обжалваното определение и вместо него се постанови ново определение от въззивната инстанция по съществото на спора, с което се отхвърли искането за изменение но решението в частта за разноските по делото. Предвид на гореизложеното и на основание чл. 235 от ГПК Пазарджишкия Окръжен съд