Решение № 3258 от 13.5.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 13907/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 18375/11.10.2024 г., постановено по гр.д. № 63000/2023 г. по описа на СРС, 176 състав, е уважен осъдителен иск с правно основание чл. 85, ал. 1, т. 1 ЗПУ вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 82 ЗЗД за осъждане на ответника „Спиди“ АД, ЕИК 131371780, да заплати на ищеца Х. Ц. Г., ЕГН ••••••••••, сумата от 275 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в претърпяна загуба – цялостна увреда на пратка, ведно със законната лихва, считано от дата на подаване на исковата молба – 16.11.2023 г., до окончателно изплащане на задължението. С решението са отхвърлени искът за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в претърпяна загуба – цялостна увреда на пратка, до пълния предявен размер от 299 лв., както и искът за сумата от 65,02 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в претърпяна загуба – платено възнаграждение за некачествено изпълнение на куриерска услуга. С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца сумата от 339,95 лв., а ищецът е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответника сумата от 73,36 лв. Срещу постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – „Спиди“ АД. В жалбата се твърди, че решението е неправилно и постановено в противоречие с материалния закон. Въззивникът поддържа, че районният съд погрешно е приел, че в разпоредбата на чл. 85, ал. 4 ЗПУ не е уреден начинът на определяне на обезщетението, нито видът на вредите, които пощенският оператор следвало да обезщети, и поради това приложил необосновано чл. 82 ЗЗД. Сочи, че съдът не взел предвид т. 71.1 от Общите условия на „Спиди“ АД, в която разпоредба е посочено, че отговорността на дружеството при повреда или загуба на международна непалетизирана пратка без допълнителна услуга „Обявена стойност“ е в размер на действителната стойност на пратката, но не повече от 100 лв. Тъй като пратката била без допълнителната услуга „Обявена стойност“, то и отговорността на куриера била до посочената стойност от 100 лв., която сума била изплатена на ищцата в хода на проведеното рекламационно производство. Търговската логика на цитираната разпоредба от Общите условия на дружеството била, че то при приемане на пратката няма как да знае действителната стойност. Твърди се, че чл. 21, ал. 2, т. 10 ЗПУ дава възможност на пощенските оператори да посочат правила за обезщетение на загубени или повредени пратки, т.е. законодателят не използвал правния термин „неустойка“. Така мотивиран, въззивникът моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендирани са разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца Х. Ц. Г.. Въззиваемият счита, че първоинстанционния съд правилно е приел, че на обезщетение подлежи цялата стойност на пратката, която се определяла по нейната покупна цена, доказана по делото с Фактура № 231000001520012577, издадена от „Техномаркет България“ ЕАД. Неправилно се поддържало, че в чл. 85, ал. 1 ЗПУ имало разписана процедура за обезщетение за сторени вреди. Намира за правилно приложението на чл. 82 ЗЗД. Сочи, че липсва приемане на общите условия на търговското дружество, тъй като в товарителницата текст с този смисъл бил изписан на английски език, което било неприемливо предвид обстоятелството, че официалният език в Република България е българският. Поддържа, че т. 71, т. 1 от Раздел XI от общите условия на „Спиди“ АД била нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Въззиваемият иска оставяне без уважение на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество. Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/. Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в частта, с която искът е частично уважен. В отхвърлителната част решението е влязло в сила като необжалвано. В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна. Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива. По същество съдът приема следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 16.11.2023 г., с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 85, ал. 1, т. 1 вр. ал. 4 ЗПУ за осъждане на ответника „Спиди“ АД, ЕИК 131371780, да заплати на ищеца Х. Ц. Г., ЕГН ••••••••••, сумата от 299 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в претърпяна загуба – цялостна увреда на пратка, както и сумата от 65,02 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в претърпяна загуба – платено възнаграждение за некачествено изпълнение на куриерска услуга, ведно със законната лихва върху главниците, считано от дата на подаване на исковата молба – 16.11.2023 г., до окончателно изплащане на задължението. По исковете в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че между него и ответника е възникнало договорно правоотношение по силата на договор за куриерска услуга, по който е изправна страна; че пратката е била повредена, вследствие на което са претърпени имуществени вреди; вид и размер на вредите. Първоинстанционният съд правилно е отделил за безспорно обстоятелството, че на 25.09.2023 г. между изпращача Х. Ц. Г. и пощенския оператор „Спиди“ АД е сключен договор за куриерска услуга, по силата на който ответникът се е задължил да превози стока /кухненски уред/ от гр. София до адрес в Нидерландия. Същото се установява от представената като писмено доказателство товарителница № 51094872733. Следователно по делото е установена първата предпоставка за уважаване на исковете – наличие на облигационно отношение между страните. Районният съд правилно е посочил, че страните не спорят по отношение на обстоятелството, че при получаването на товара същият е бил с разкъсана опаковка, а при изваждането на кухненския уред било установено, че неговата странична част е с нарушена пластмасова облицовка и респективно – неработещ мотор. Страните не спорят, че в този вид стоката е била напълно негодна за обикновеното предназначение. Тези обстоятелства се установяват и от представената електронна кореспонденция между страните. Безспорно на 23.10.2023 г. ищцата е инициирала рекламационно производство пред пощенския оператор. Видно от електронно писмо от 25.10.2023 г. ответното дружество е признало увреждането на процесната пратка, поради което е определило обезщетение в размер на 100 лв., позовавайки се на Общите си условия. Сумата е преведена на ищцата с платежно нареждане от 30.10.2023 г. /л. 25 от делото на СРС/. По делото се установява също, че на 20.02.2023 г. ищцата е закупила процесния кухненски уред с марка „Tefal“, модел „COOk4me+CY85113“ на цена от 399 лв. /л. 6 от делото на СРС/. Видно от приетите по делото гаранция и фискален бон /л. 27 и 28 от делото на СРС/ на 27.10.2023 г. ищцата е закупила заместваща облага на увредения уред – кухненски уред с марка “Tefal”, модел „COOk4me+CY851130” на цена от 375 лв. Единственият спорен въпрос и пред двете инстанции е този за обема на отговорността на ответната страна при повреждане на процесната пратка. Ответникът е дружество, което предоставя куриерски услуги, видно от публичния Регистър на операторите, извършващи неуниверсални пощенски услуги по чл. 38, т. 1 – 3 от ЗПУ. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 4 ЗПУ пощенските услуги включват куриерски услуги. Ал. 2 на същия член предвижда възможност за предоставяне на допълнителни услуги към пощенските услуги (вкл. куриерските) – препоръка, обявена стойност, наложен платеж, известие за доставяне и други. Ал. 3 пък посочва, че пощенските услуги (вкл. куриерските) и допълнителните към тях услуги могат да бъдат вътрешни и международни. Според чл. 4 ЗПУ пощенските услуги биват универсални, такива, включени в обхвата на универсалната, и неуниверсални. Чл. 38, т. 3 ЗПУ предвижда, че неуниверсалните пощенски услуги включват куриерски услуги. § 1, т. 18 от ДР на ЗПУ гласи, че куриерските услуги представляват пощенски услуги с добавена стойност над услугите по чл. 4, т. 1 и 2 (универсални и такива, включени в обхвата на универсалните), която гарантира по-голяма бързина и надеждност на приемане, пренасяне и доставяне на пратките лично на получателя, както и предоставянето на всички или на някои от следните допълнителни услуги: а) събиране от адреса на подателя; б) доставяне до определена дата; в) възможност за смяна на направлението и получателя в движение; г) уведомяване на подателя за получаването на пратката; д) контролирано наблюдение и проследяване на пратките; е) персонални услуги на потребителите и извършване на услугата „a la carte“ (по избор) по необходимия начин и в необходимото време („при поискване“ и „по договор“). От систематичното тълкуване на посочените разпоредби следва изводът, че куриерските услуги са неуниверсални пощенски услуги, извършвани от пощенски оператори, с добавена стойност над универсалната пощенска услуга. При тези услуги се гарантира по-голяма бързина и надеждност на приемане, пренасяне и доставяне на пратките лично на получателя. Водим от горното, въззивният съд приема, че договорът, сключен между страните, представлява договор за куриерска услуга, поради което обемът на отговорността на ответника следва да се определи по специалните правила на Закона за пощенските услуги – арг. от чл. 1 ЗПУ. В чл. 85, ал. 1, т. 1 ЗПУ е посочено, че пощенските оператори дължат обезщетение на потребителите в случаите на загубени, ограбени или повредени, изцяло или частично, вътрешни и международни пощенски колети, препоръчани пощенски пратки, пощенски пратки с обявена стойност и с наложен платеж, както и пощенски пратки по смисъла на § 1, т. 18 от допълнителната разпоредба. В ал. 4 на същия член е предвидено, че конкретните размери на обезщетенията по ал. 1 се включват в общите условия на договорите с потребителите. В чл. 21, ал. 2, т. 10 ЗПУ пък е уредено включването от страна на пощенските оператори в общите условия на договора с потребителите процедури по рекламации и обезщетения с конкретни размери и срок за изплащане на обезщетения за счетените за основателни рекламации за забавени, изгубени, изцяло или частично повредени или ограбени пощенски пратки и пощенски колети и върнати пощенски колети, когато липсват мотиви за недоставянето им, и невръщане на сумата на наложения платеж на подателя. В отговора на исковата молба ответникът се позовава на т. 71.1. от Общите си условия. В същата е посочено, че „По предявена от Потребител основателна рекламация за загубена, ограбена или повредена изцяло или частично, вътрешна или международна пратка, Операторът дължи обезщетение в следните размери: за международна непалетизирана пратка по услуга AIR EXPRESS или DPD Economy без допълнителна услуга „Обявена стойност“ – обезщетението е в размер на действителната стойност на вредата, но не повече от 100 лв.“. В т. 71.4. ОУ пък е предвидено, че „за вътрешна или международна пратка с допълнителна услуга „Обявена стойност“ – обезщетението е в размера на действителната стойност на вредата, но не повече от обявената стойност на пратката“. Съгласно т. 46 от приложимите Общи условия „При поискване от страна на заявителя на куриерската услуга, Операторът може да предостави допълнителна услуга „Обявена стойност“, при която Операторът поема задължение да обезщети Потребителя за загубена, ограбена или повредена, изцяло или частично, пратка по време на изпълнението на услугата, при условията на ограничена отговорност на Оператора до размера на обявената стойност. Обявената стойност не може да бъде по-висока от действителната стойност на съдържанието на пратката и подлежи на доказване с документи, предоставени от Потребителя по време на рекламационното производство“. Куриерските услуги, включително допълнителните, се заплащат по тарифа – раздел VI ОУ. Съгласно § 1, т. 11. ЗПУ „Обявена стойност“ е допълнителна услуга, представляваща отговорност на пощенския оператор до размера на обявената от подателя стойност на съдържанието на пощенската пратка в случаи на загуба, кражба или повреда. Безспорно е, че процесната пратка е предадена като такава без обявена стойност. По делото не се спори, че представените с отговора на исковата молба Общи условия на „Спиди“ АД на договора за потребителите на неуниверсални пощенски услуги, предоставяни от „Спиди“ АД, съгласно удостоверение № 0062/03.11.2009 г., одобрени с решение № 92/23.03.2023 на КРС, са приложимите в настоящия случай такива. В отговора на въззивната жалба е оспорено изричното им приемане от страна на потребителя. Следва да се посочи, че в Определение № 3690 от 22.11.2023 г. по гр.д. № 1086/2023 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение върховните съдии са приели, че е допустимо ограничаване на отговорността на пощенския оператор чрез общите условия. Това е пряко свързано с пониска тарифа при предоставяне на услугата при необявена стойност на пратката, съответно с по-високо възнаграждение за предоставяне на услугата при обявена стойност на пратката. По смисъла на § 1, т. 13 от ДР на ЗПУ „потребител“ е всяко физическо или юридическо лице, което ползва пощенски услуги като подател или получател. Следователно за ограничението на отговорността на ответника следва да се приложи правилото на т. 71.1. от Общите условия на последния, според което обезщетението е в размер на действителната стойност на вредата, но не повече от 100 лв. Във връзка с довода на въззиваемия, че липсва изрично приемане на общите условия, въззивният съд приема следното: В горецитираното определение на ВКС върховните съдии са посочили следното: „Извън това следва да се посочи, че според изричната разпоредба на чл. 21, ал. 8 ЗПУ операторът на пощенски услуги няма задължение чрез служителите си да връчва или разяснява правата и задълженията на всеки клиент по общите условия, както и възможността да се поиска допълнителна услуга – застраховка на пратката, обявяване на стойността й и др. Условието за оповестяване на ОУ се счита спазено, когато те са поставени на видно и общодостъпно място във всички стационарни пощенски станции и са публикувани в интернет. Договорът за пощенска услуга се смята за сключен с приемането на пощенската пратка или пощенския паричен превод от оператора в точките за достъп и заплащане цената на услугата, като подписване на индивидуален договор с потребителя не е необходимо – чл. 21, ал. 1 и ал. 4 ЗПУ“. Следователно изрично приемане на общите условия на въззивника не е необходимо, стига същите да са поставени на видно и общодостъпно място във всички стационарни пощенски станции и да са публикувани в интернет, за които обстоятелства по делото не се спори. Въззивният съд не споделя извода на районния съд за наличие на празнота в закона и приложение на общите правила на договорната отговорност по ЗЗД. Размерът на дължимото от куриера обезщетение за вреди е диференциран в общите условия съобразно вида на услугата, както и според наличието или липсата на допълнителната услуга „Обявена стойност“, като хипотезите са ясно разграничени. Обезщетението, дължимо в хипотезата на т. 71.1. ОУ, е определено в твърд размер, поради което се явява необоснован изводът на районния съд за наличие на празнота, обуславяща приложимост на общите разпоредби на ЗЗД. Допълнителен аргумент за неправилност на изводите на районния съд за приложимост на общия режим на 82 ЗЗД за пълно обезщетяване на предвидимите вреди се черпи от това, че по отношение на обезщетенията, дължими от пощенския оператор със задължение за извършване на универсалната пощенска услуга за международни пощенски пратки, приложимите актове на Всемирния пощенски съюз предвиждат ограничена имуществена отговорност за оператора на пощенски услуги при неизпълнение или неточно изпълнение на задълженията му по доставянето на обикновени колети без обявена стойност. С оглед на това липсва основание да се приеме, че по отношение на процесната неуниверсална пощенска услуга без обявена стойност отговорността на пощенския оператор следва да бъде неограничена. В същия смисъл са Решение № 332/18.01.2024 г., постановено по в.гр.д. № 5252/2023 г. по описа на СГС, II-Б въззивен състав, Решение № 6317/18.11.2024 г., постановено по в.гр.д. № 6586/2024 г. по описа на СГС, II-Ж въззивен състав, Решение № 2988/16.05.2025 г., постановено по в.гр.д. № 6905/2023 г. по описа на СГС, II-Б въззивен състав, Решение № 7148/25.11.2025 г., постановено по в.гр.д. № 2523/2024 г. по описа на СГС, II-В въззивен състав, Решение № 2374/08.04.2026 г., постановено по в.гр.д. № 10113/2025 г. по описа на СГС, II-Б въззивен състав. Неоснователно е и възражението на въззиваемия, че посочената разпоредба от Общите условия на ответника представлява неравноправна клауза и е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. По въпроса с неравноправните клаузи в потребителски договори приложение намират чл. 143 и сл. ЗЗП. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Чл. 143, ал. 2 ЗЗП посочва хипотези на неравноправни клаузи. Ограничаването на отговорността на търговеца въз основа на законова делегация чрез общите условия не е сред изброените хипотези. Както бе посочено по-горе, в Определение № 3690 от 22.11.2023 г. по гр.д. № 1086/2023 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение върховните съдии са приели, че ограничаване на отговорността на пощенския оператор чрез общите условия е допустимо. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., Решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., Решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, ТК, І т. о. и Решение № 165/02.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о., предпоставките, които следва да бъдат налице, за да бъде определена една договорна клауза за неравноправна, са: 1) клаузата да не е индивидуално уговорена; 2) да е сключена в нарушение на принципа за добросъвестност; 3) да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията; 4) да е сключена във вреда на потребителя. В настоящия случай въззивният съд не намира да са налице горепосочените предпоставки, за да бъде направен извод, че разпоредбата на т. 71.1. ОУ е неравноправна и оттам – нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. По делото е установено, че стойността на пратката надхвърля 100 лв., както и че ответното дружество е заплатило именно 100 лв. в рекламационното производство. При тези изводи на съда искът на ищеца за заплащане на сумата от 299 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в претърпяна загуба – цялостна увреда на пратка, се явява изцяло неоснователен, поради което същият подлежи на отхвърляне изцяло. Решението на районния съд в обжалваната част е неправилно и подлежи на отмяна. По разноските: Пред първата инстанция: В Определение № 224/09.05.2016 г. по ч.гр.д. № 5263/2015 г. на IV Г.О. на ВКС е посочено, че „при постановяване на решението си въззивният съд трябва, при спазване на правилата на чл. 78 от ГПК, да определи дължимите се между страните разноски пред първата инстанция с оглед на измененото решение и да присъди същите, заедно с направените пред втората инстанция разноски“. При този изход от настоящото производство право на разноски има само ответникът. Решението следва да бъде отменено в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 339,95 лв. Ответникът е претендирал разноски в размер на 300 лв. – за адвокатско възнаграждение. По делото са присъдени 73,36 лв., поради което следва да бъдат присъдени допълнително 115,88 евро (226,64 лв.). Пред въззивната инстанция: С оглед изхода от производството право на разноски има само въззивникът. Същият е претендирал държавна такса в размер на 12,78 евро и адвокатско възнаграждение в размер на 184,07 евро с ДДС. Срещу размера на претендираното адвокатско възнаграждение въззиваемият е възразил по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. Съдът на ЕС прие, че наредба от национално ниво, която определя минимални размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер, противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС. СЕС е категоричен, че националният съд следва да откаже да приложи такова национално право, дори то да отразява реалните пазарни цени на услугите в страната. Следователно НВАР има само ориентировъчен характер и съдът не е задължен да се съобразява с посочените в нея минимални размери. Съгласно Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на I Т.О. на ВКС „нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото“. В този смисъл са и Определение № 1954/19.04.2024 г. по ч.гр.д. № 3695/2023 г. на III Г.О. на ВКС, Определение № 892/10.04.2024 г. по ч.т.д. № 954/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 638/18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 2199/08.08.2024 г. по т.д. № 1884/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 3149/20.06.2024 г. по ч.гр.д. № 2221/2024 г. на III Г.О. на ВКС, Определение № 4107/18.09.2024 г. по ч.гр.д. № 3089/2024 г. на II Г.О. на ВКС и много други. Като прецени фактическата и правната сложност на делото, както и положените от процесуалния представител на ищеца усилия в настоящото производство, като съобрази, че съдът е сезиран с два оценяеми иска, съдът приема, че справедливо овъзмездяване на адвокатския труд възлиза на 184,07 евро. Възражението за прекомерност е неоснователно. С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.