Решение № 16828 от 28.8.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 8541/2026 г.

Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І "Производство пред първата инстанция" по реда на чл. 415 от ГПК. Предявен е от Д. А. Х., ЕГН •••••••••• срещу Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ (ДУССД) при Министерство на вътрешните работи осъдителен иск с правно основание § 71, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1 380,67 евро, представляваща остатък от частично платено обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение в размер на 9 месечни възнаграждения,ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда 31.03.2026 г. до окончателното плащане. Ищецът извежда съдебно предявените си материални права, при твърденията, че същата е служител на МВР от 05.09.1996 г., като от 01.02.2017 г. до прекратяване на трудовото й правоотношение с ДУССД е заемала длъжността за лице, работещо по трудово правоотношение „младши специалист“ при ДУССД-МВР. Със Заповед № 5785з-543/08.03.2024 г., считано от 18.03.2024 г. правоотношението й от длъжност със статут по § 70 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. ДВ, бр. 14 от м.10.2016 г.) е прекратено. В посочената Заповед се сочи, че по силата на § 71 от ПЗР към ЗИДЗМВР следва да се изплатят дължимите обезщетения, в това число и това по чл. 224 от КТ, пропорционално на отработеното време. На ищеца е платено обезщетение по чл. 234, ал. 1 от ЗМВР в размер на 14 899,86 лв., което е изчислено на база брутното месечно възнаграждение в размер на 1655,54 лв. за 9 прослужени години. Със Заповед № 8121з-552/30.04.2025 г. министърът на вътрешните работи е уредил въпроса за реда и размера на определяне на заплатите на ЛРТП на длъжност „младши специалист“ и „старши специалист“ за периодите от 01.07.2022 г. до 31.07.2023 г. и от 01.08.2023 г. до 21.11.2024 г. В исковата молба се навежда, че последната Заповед е издадена в резултат от постановено Решение № 11840/04.11.2024 г. по адм.д. № 5861/2024 г. на ВАС, където съдът е разпоредил да се определи размер на индивидуалната работна заплата за длъжност, както следва: за периода от 01.07.2022 г. до 31.01.2023 г. увеличена с 20 %, а за периода от 01.08.2023 г. до 21.11.2024 г., увеличената с 20 % заплата, да се увеличи с още 10 %. На следващо място, навежда, че съгласно т. 2 от Заповедта на министъра относно лицата, работещи по трудово правоотношение „младши специалист“ с прекратено трудово правоотношение, индивидуалната заплата за длъжност, се определя точно по горепосочения ред. Единственото условие за прилагане на този ред към посочената група е да се подаде заявление до ръководителя на структурата по чл. 37 от ЗМВР. Ищцата попадала именно в тази категория и затова срочно подала заявлението си – с рег. № 8121р-13449/17.07.2025 г. Със Заповед № 5785з-1863/18.06.2025 г. директорът на ДУССД е увеличил размера на заплатата за длъжността на ищеца, както следва: считано от 01.07.2022 г. до 31.07.2023 г. – 1326 лв., а считано от 01.08.2023 г. до 21.11.2024 г. – 1459 лв. Уточнява, че към датата на прекратяване на трудовото й правоотношение /18.03.2024 г./ ищцата е имала основна заплата в размер на 1459 лв. На следващо място, сочи, че през м. юли 2025 г. били преизчислени и изплатени разликите в допълнителните възнаграждения за работа в МВР – за придобит трудов стаж, за придобит професионален такъв, за извънреден труд и за неползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ. Не било преизчислено обаче дължимото обезщетение по чл. 234, ал. 1 от КТ, то си останало в размера, който е определен по старото брутно месечно възнаграждение. Сочи, че брутното трудово възнаграждение към датата на прекратяване на трудовото правоотношение е в размер на 1955,58 лв. Същото се формира от заплатата за длъжност, индивидуален коефициент, клас прослужено време и допълнително възнаграждение за специфични условия на труд. Заключава, че общото възнаграждение, което е трябвало да получи е в размер на 17 600,22 лв. (брутното трудово възнаграждение в размер на 1955,58 лв. умножено по 9 прослужени години). Сочи, че й е изплатена само част от тази сума, а именно 14899,86 лв. Затова претендира разликата от 2 700,36 лв., която и до настоящия момент, макар да се й се дължи, не е платена. Претендира лихва за забава върху обезщетението от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Моли съда да уважи така предявения иск и да й присъди разноски. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ (ДУССД) при Министерство на вътрешните работи, с който исковата претенция се оспорва като неоснователна. На първо място се възразява, че от Заповед № 8121з-552/30.04.2025 г. и Заповед № 5785з-1863/18.06.2025 г. не следва правно задължение за преизчисляване на еднократното обезщетение на служителя при прекратяване по смисъла на § 71 от ПЗР на ЗМВР. Навежда, че последно цитираната разпоредба има специален характер и установява строго фиксиран времеви маркер на формиране на базата за обезщетение, а именно: към момента на прекратяване на трудовото правоотношение. Към датата на издаване на Заповедта, с която е прекратено правоотношението между страните 08.03.2024 г., базата е била надлежно определена и обезщетението е изплатено върху тогавашния размер на брутното трудово възнаграждение. Навежда, че заповедите, издадени от министъра на вътрешните работи и директора на ДУССД-МВР са ирелевантни касателно определяне на базата за обезщетението по § 71 от ПЗР на ЗМВР. Афишира, че в нормативната ни база липсва изрична норма, която да допуска преизчисляване на вече изплатени обезщетения по ЗМВР. Обръща внимание, че Заповед № 8121з-552/30.04.2025 г. на министъра на вътрешните работи единствено урежда актуализация на „индивидуалната заплата за длъжност“, като има за цял да компенсира служителите за положения от тях труд в минал период. Но тази заповед не съставлява нормативен акт, който да може да измени условията за изчисляване на обезщетенията, установени в § 71 от ПЗР на ЗМВР. Накрая, подчертава, че увеличението на заплатата, извършено след прекратяване на договора, дори и да действа със задна дата, не променя базата за обезщетението. Като неоснователна е преценена и акцесорната претенция за законната лихва върху главницата. При тези аргументи, моли съда да отхвърли иска и да му присъди разноски. Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, в светлината на правилата на чл. 235 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Видно от представената по делото справка на Д. А. Х. /системен оператор в сектор „Деловодство“ към отдел „Административно обслужване“ при дирекция „Координация и информационно-аналитична дейност“ – МВР/ същата последователно е заемала следните длъжности в МВР: продавач в сектор „Обществено хранене“ (за периода от 01.01.2002 г. – 02.05.2007 г.); технически сътрудник в сектор „Обществено хранене“ (за периода от 02.05.2007 г. до 01.04.2009 г.); технически сътрудник на сектор „Обществено хранене, при дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ (за периода от 01.04.2009 г. до 15.06.2009 г.); старши технически сътрудник на сектор „Обществено хранене“, при дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ (за периода от 15.06.2009 г. до 20.11.2015 г.); старши технически сътрудник на сектор „Обществено хранене“ към отдел „Почивно дело и обществено хранене“ (за периода от 20.11.2015 г. до 01.02.2017 г.); младши специалист в сектор „Снабдяване“ към отдел „Обществено хранене“ (за периода от 01.02.2017 г. до 24.07.2017 г.; младши специалист в сектор „Доставки и обслужване“ към отдел „Обществено хранене“ (за периода от 24.07.2017 г. до 13.03.2022 г.); младши специалист в сектор „Доставки и обслужване“ към отдел „Социални дейности“ при дирекция „Управление на собствеността и социални дейности – МВР“ (за периода от 13.03.2022 г. до 01.11.2023 г.); младши специалист в сектор „Планиране, снабдяване и логистика“ към отдел „Обществено хранене“ при дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ - МВР; (за периода от 01.11.2023 г. до 18.03.2024 г.); системен оператор в сектор „Деловодство“ към отдел „Административно обслужване“ при дирекция „Координация и информационно-аналитична дейност“ – МВР. Съгласно представена по делото Заповед № УРИ 5785з-543/08.03.2024 г. трудов договор № 5785з-522/04.02.2017 г. на ищцата е прекратен, считано от 18.03.2024 г., по силата на който същата е заемала длъжността „младши експерт (завеждащ складова база)“ в сектор „Планиране,снабдяване и логистика“ на отдел „Обществено хранене“ към Дирекция „УССД-МВР“. Съгласно същата заповед на основание § 71 от Преходните и заключителните разпоредби на ЗИДЗМВР /ДВ, бр. 81 от 14 октомври 2016 г.) на служителя да се изплатят дължимите обезщетения, както и по чл. 224 от КТ, пропорционално на неизползвания платен годишен отпуск. От представена по делото Заповед № 8121з-552/30.04.2025 г. на министъра на вътрешните работи, издадено във връзка с постановено Решение № 118940/04.11.2024 г. по адм. д. № 5861/2024 г. на ВАС – обн., ДВ, бр. 99 от 22.11.2024 г., касае реда за определяне на размера на заплатите на лица, работещи по трудово правоотношение на длъжност „младши специалист“ става видно, че за периода от 01.07.2022 г. до 31.07.2023 г. включително индивидуалната работна заплата за длъжност, получавана към 30.06.2022 г., увеличена с 20 %, а за периода от 01.08.2023 г. до 21.11.2024 г. включително – увеличената индивидуална заплата за длъжността „младши експерт“ /т.е. след прибавените вече 20 %/, увеличената с още 10 %. На следващо място, в заповедта е уредено, че на лицата, работещи по трудово правоотношение на длъжности „младши специалист“ и „старши специлиаст“, с прекратено трудово правоотношение, индивидуалната заплата за длъжност се определя по описания по-горе ред /т.1 от заповедта/, след подадено заявление до ръководителя на структурата по чл. 37 от ЗМВР, с когото е прекратено трудовото правоотношение. След служебна справка първоинстанционният съд установи, че съгласно Решение № 118940/04.11.2024 г. по адм. д. № 5861/2024 г. на ВАС се преценява, че точното прилагане на чл. 1, ал. 5, т. 6.2.1. ЗИДЗДБРБ за 2022 г. изисква разпоредбата на § 6 от ПЗР, според която размерът на заплатата за длъжност на лицата, работещи по трудови правоотношения, се определят с увеличение 20 на сто в размерите, предвидени в § 2, считано от 1.07.2022 г., да се прилага и за лицата, чийто правоотношения са преобразувани в трудови правоотношения на основание § 70, ал. 1 ПЗР ЗИДЗМВР (ДВ, бр. 81 от 2016 г.), като определените в Приложение 3 максимални размери на заплатите за длъжност следва да позволяват това увеличение, за да бъде спазено изискването на чл. 6, ал. 2 от Наредба № 8121з-919 от 2017 г. По делото е представена и Заповед № 5785з-1863/18.06.2025 г. на директора на Дирекция „Управление на собствеността и социалните дейности“ – МВР, с която заплатата на ищцата, считано от 01.07.2022 г. до 31.07.2023 г. е 1325 лв., а считано от 01.08.2023 г. до 17.03.2024 г. включително 0 1459 лв. На 17.07.2025 г. при ответника е входирано подаденото от ищцата заявление, с което тя претендира от него разликите между платеното й обезщетение и дължимите суми, съгласно Решение № 118940/04.11.2024 г. по адм. д. № 5861/2024 г. на ВАС и Заповед № 8121з-552/30.04.2025 г. на министъра на вътрешните работи. С отговор от 28.08.2025 г. ищцата получава отказ на така изразеното от нея искане. По делото е приложено и заявление от ищцата с вх. № 812100- 19800/23.10.2025 г. до министъра на вътрешните работи, с което Д. Х. отправя искане към министъра да вземе отношение относно постановения отказ от структурата на МВР, в която тя работи да й бъде преизчислено платеното й обезщетение във връзка. В ответ със становище от 31.10.2025 г. Дирекция „Човешки ресурси“ на МВР отговаря, че министърът не е страна по спора и не разполага с компетентност да се намеси в трудовия спор между страните. По делото е представена и справка за Д. А. Х. за изплащане на еднократно парично обезщетение, на основание чл. 234, ал. 1 от ЗМВР, при прекратяване на трудово правоотношение за изплащане на еднократно парично обезщетение, на основание § 71 от ПЗР към ЗИДЗМВР при прекратяване на трудово правоотношение. Част от доказателствената маса по делото представлява и прието като неоспорено между страните заключение по съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като обективно, точно, пълно и изготвено от специалист, притежаващ необходимите познания в съответната област на науката „счетоводство“. Вещото лице, след извършване на необходимите аритметични пресмятания и изчисления, прави следните изводи. Първо - стойността на обезщетението по § 71, ал.1 от ПЗР на ЗМВР, ако към датата на прекратяване на трудовото правоотношение считано от 18.03.2024 г. (със Заповед № 5785з-543/08.03.2024 г.) ищцата е била на длъжност „младши специалист“ (завеждащ, складова база) при ДУССД-МВР, с основно месечно трудово възнаграждение към датата на прекратяването от 1459.00 лв., би било в размер на 17 600.22 лв. Второ - след анализ на платежната бележка и направени изчисления, експертизата констатира, че разликата между изчислената сума по първи въпрос 17 600.22 лв. и изплатеното на ищцата обезщетение по § 71, ал.1 от ПЗР на ЗМВР 14 899.86 лв. е в размер на 2 700.36 лв. (1 380.67 евро). Други относими и допустими доказателствени източници не са ангажирани пред първоинстанционния съд, предвид което последният следва да пристъпи към анализ и оценка, за да изведе изводите си по същество на спора. По иска с правно основание § 71, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР в тежест на ищеца е да докаже пълно и главно по делото следните факти и обстоятелства: че е била в трудово правоотношение на посочената от нея длъжност; размера на месечната основна заплата към момента на прекратяване на служебното правоотношение; размера на обезщетението. Ответникът следва да докаже, че е заплатил обезщетението, респективно възраженията си за недължимост на обезщетението. На основание чл. 153 от ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване с доклада по делото са отделени .следните факти и обстоятелства: че страните са се намирали в трудови правоотношения, както и понастоящем, като за времето от 01.02.2017 г. до 18.03.2024 г. ищцата е заемала длъжността „младши специалист“ (завеждащ складова база) при ДУССД-МВР; че това трудово правоотношение е прекратено по силата на Заповед № 5785з- 543/08.03.2024 г.; че на ищцата е изплатено обезщетение в размер на 14 899,86 лв. с оглед прекратяването на трудовите правоотношения между страните от 18.03.2024 г., като същото е изчислено за 9 години прослужено време. Съществото на правния спор се свежда до това дали ищцата има право на разликата между платеното й вече обезщетение по чл. 243, ал. 1 от ЗМВР /при прекратяване на служебното правоотношение държавните служители имат право на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20/ и претендираното по чл. 234, ал. 1 от ЗМР, във вр. с § 71, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗМВР /обн., ДВ бр. 81 от 2016 г./, доколкото е бил определен нов размер на основната заплата към датата на прекратяване на трудовото й правоотношение. Съгласно чл. 142 ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 142, ал. 4 ЗМВР служителите на МВР са държавни служители и техният статут се урежда от ЗДСл и изчерпателно изброени разпоредби от ЗМВР. Нормата на § 71, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР предвижда, че при прекратяване, независимо от основанието, на служебните или трудовите правоотношения на служителите по § 69 и 70 се изплаща обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20, както и обезщетение по чл. 234, ал. 5 от ЗМВР. Следователно за лицата по § 70 не се прилага пряко общият режим на чл. 234, ал. 1 от ЗМВР, а специалният преходен режим на § 71. Съгласно алинея 2 на същата разпоредба - при прекратяване, независимо от основанието, на служебните или трудовите правоотношения на служителите по § 69 и 70 се изплаща обезщетение за неизползваните към момента на прекратяване отпуски по § 69, ал. 10 и § 70, ал. 8, определено въз основа на размера на основната заплата по смисъла на Закона за държавния служител или трудовото възнаграждение по смисъла на Кодекса на труда към момента на прекратяване на служебното или трудовото правоотношение. Съгласно нормата на § 71, ал. 3 от ПЗР на ЗИДЗМВР размерът на обезщетението по ал. 1 се определя въз основа на прослужените към датата на влизане в сила на този закон години по смисъла на чл. 235 от Закона за Министерството на вътрешните работи и месечната основна заплата към момента на прекратяване на служебното правоотношение - за служителите по § 69, а за служителите по § 70 - месечното брутно трудово възнаграждение към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, като тези обезщетения не се облагат с данък. Следователно законът фиксира два елемента: броя на месечните възнаграждения – според признатите години по чл. 235 от ЗМВР и стойността на едно възнаграждение – според брутното трудово възнаграждение към датата на прекратяване. Именно вторият елемент е решаващ в настоящия случай. Настоящият случай касае иск за разлика в обезщетението, т.е. спорът не е дали по принцип се дължи обезщетение по § 71, а дали работодателят е определил правилно брутното трудово възнаграждение, а оттам и обезщетението към момента на прекратяване. В тази връзка съдът следва да изходи от разбирането, че ако към датата на прекратяване ищецът е имал право на по-високо месечно брутно трудово възнаграждение, това по-високо възнаграждение е задължителната база за изчисляване на обезщетението по § 71, ал. 3 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР във вр. с чл. 234, ал.1 от ЗМВР. Този извод е в съзвучие и с общото правило на чл. 239, ал. 1 от ЗМВР, че обезщетенията по закона се изплащат на базата на възнаграждението, определено към датата на прекратяване. Този извод съответства и на принципното разрешение в уредбата на обезщетенията по ЗМВР, че релевантна е базата към датата на прекратяването. Така чл. 234, ал. 10 от ЗМВР предвижда срок за изплащане на обезщетенията при прекратяване, а при незаконно прекратяване чл. 237, ал. 1 от ЗМВР препраща към изчисляване по реда на действащата към съответния момент база. В съдебната практика последователно се приема, че когато законът свързва обезщетението с възнаграждението към определен релевантен момент, съдът е длъжен да установи именно действително дължимото възнаграждение към този момент, а не вече изплатеното от администрацията, ако то е определено неправилно. В този смисъл са Решение № 13137 от 5.12.2016 г. на ВАС по адм. д. № 10975/2015 г., V о., Решение № 330 от 17.01.2022 г. на ВАС по адм. д. № 9418/2021 г., V о., , Решение № 4035 от 3.04.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9572/2023 г., V о., и Решение № 6312 от 22.05.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7684/2023 г., V о. В светлината на казаното по-горе, датата на прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата е 08.03.2024 г., към която дата следва да бъде изчислено дължимото възнаграждение, а оттам и дължимото обезщетение, за да се прецени дали е налице разминаване между платеното и дължимото обезщетение по чл. 234, ал. 1 от ЗМВР. Според заключението на вещото лице, което съдът вече посочи, че кредитира изцяло, брутното месечно възнаграждение за месец февруари 2024 г. /пълният изработен месец преди датата на прекратяване на трудовото правоотношение между страните/ следва да е в размер на 1955,58 лв. Оттам експертът е изчислил, че размерът на обезщетението по § 71 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР следва да е в размер на 17 600,22 лв. или 1955,58 лв. х броя прослужено време – 9 години. Безспорно е между страните, че ищцата е получила по повод на коментираното обезщетение сумата в размер на 14899,86 лв., респективно разликата между последната сума и изчислената от вещото лице дължима сума в размер на 17 600,22 лв., възлиза на екзактно 2700,36 лв. с еквивалент от 1380,67 евро. Неоснователно е възражението на ответника, че с изплащането на първоначално определената сума задължението е погасено. Плащането погасява задължението само до размера на реално дължимото. Когато обезщетението е изчислено върху неправилно занижена база, искът не е за ново обезщетение, а за остатъка от вече възникнало и частично неудовлетворено вземане. Неоснователно е и възражението, че от издадените заповеди, в това число и тази на министъра на МВР, не следва правно задължение за преизчисляване на еднократно дължимото обезщетение, защото основанието за преизчисляване не са издадените заповеди, а приложимата нормативна база, в който смисъл е и Решение № 118940/04.11.2024 г. по адм. д. № 5861/2024 г. на ВАС. По тези съображения съдът приема, че предявеният иск е основателен и доказан. Закономерна последица е присъждане и на законната лихва от завеждане на иска в съда до окончателното плащане на вземането. По разноските: Право на разноски при този изход от спора има само ищецът на основание чл. 78, ал.1 от ГПК. Същият претендира разноски за адвокатски хонорар в размер на 350 евро, за действителното изплащане на която сума по делото са ангажирани достатъчно доказателства, в унисон с изискването на т.1 от ТР 6/2013 г. на ВКС. Ето защо в полза на ищеца следва да се признаят разходи за адвокатско възнаграждение в размер на 350 евро. На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса с оглед уважения размер на иска или 4 % върху материалния интерес по делото, а именно 55,22 евро – държавна такса за първоинстанционното производство. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да възстанови в полза на съда и разноските, платени от бюджетната сметка, за изготвяне на съдебно-счетоводната експертиза, т.е. сумата от 300 евро – депозит за вещо лице. Воден от горното, Софийският районен съд