Решение № 2031 от 21.4.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 7696/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ответника Прокуратура на Република България против решение № 20056876/02.03.2021 г., постановено по гр.д. № 13244/2020г. по описа на Софийския районен съд, 81 състав, с което е признато за незаконно уволнението на Н. Н. Т., извършено със заповед № РД-08- 77/14.01.2020 г. на Главния прокурор за прекратяване на трудовото му правоотношение с ответника Прокуратура на Република България на основание чл.340а, ал. 6 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), и е отменена като незаконосъобразна заповед № РД -08 - 77/14.01.2020 г. на Главния прокурор, ищецът е възстановен на заеманата до уволнението длъжност „Главен вътрешен одитор“ в звено „Вътрешен одит“ в Администрацията на главния прокурор. С обжалваното решение Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 225, ал. 1 КТ сумата от 16447, 20 лева, представляваща обезщетение за периода от 14.01.2020 г. до 14.07.2020 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 10.03.2020 г. до окончателното плащане, и разноски в размер на 1200 лв., както и е отменена Заповед № РД- 08-75/13.01.2020 г., с която е наложено дисциплинарно наказание „забележка” на Н. Н. Т., на длъжност „Главен вътрешен одитор“ в звено „Вътрешен одит“ в Администрацията на главния прокурор. В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и необосновано, тъй като съдът неправилно извежда извода, че с оглед заеманата от ищеца длъжност – „ Главен вътрешен одитор“, звено „ Вътрешен одит“ в ПРБ, приложение намира разпоредбата на чл. 21, ал. 5 ЗВОПС, съгласно която назначаването и освобождаването на ръководителя на вътрешния одит и на вътрешните одитори в организациите по чл. 12, ал. 2, т. 1, 2, 3, 4 и 5, ал. 3 и ал. 4 се извършва след писмено съгласие на министъра на финансите. Поддържа се, че нормата на чл. 340а, ал. 6 от Закона за съдебната власт е специална и дерогира разпоредбата на чл. 21, ал. 5 ЗВОПС, както и основанията за прекратяване на трудовите правоотношения по КТ, като в тази връзка се сочи, че основанията за прекратяване на трудовото правоотношение на съдебен служител са предвидени в чл. 340а, ал. 5 и чл. 340а, ал. 6 ЗСВ и по силата на препращащата норма на чл. 359 ЗСВ в КТ – Глава XVI „ Прекратяване на трудовото правоотношение“. Законовите основания за прекратяване на трудовото правоотношение в ЗСВ са специални. Разпоредбата на чл. 340а, ал. 6 ЗСВ дава възможност на административния ръководител на орган на съдебната власт да прекрати правоотношението със съдебен служител, получил най-ниската годишна оценка за изпълнението на длъжността, като нормата на чл. 340а, ал. 6 КТ е специална и за прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото основание е достатъчно да се осъществи описаният фактически състав, изискващ осъществяването на две кумулативни предпоставки, които в конкретния случай са реализирани, а именно получена е най-ниска годишна оценка на изпълнението на длъжността и законосъобразно проведена процедура по оценяване. Сочи се, че приложението на чл. 21, ал. 5 ЗВОПС при прекратяване на трудово правоотношение със съдебен служител на основание чл. 340а, ал. 6 ЗСВ би довело до нарушаване на независимостта на работодателите – административни ръководители на органи на съдебната власт. Поддържа се становище, че разпоредбата на чл. 21, ал. 5 ЗВОПС е приложима само по отношение на субсидиарно приложимите разпоредби за прекратяване на трудовото правоотношение по Кодекса на труда, при които е важно да се съблюдава изискването за независимост на вътрешния одитор при изпълнение на дейността. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е уважил иска с правно основание чл. 357, ал. 1 вр. чл. 188, т. 1 КТ, тъй като с прилагането на трудовото досие и съдържащите се в него документи е доказана законността на наложеното на ищеца дисциплинарно наказание „забележка“ за извършено нарушение на трудовата дисциплина. В тази връзка жалбоподателят излага, че е налице индивидуализиране с всички обективни и субективни признаци на извършеното нарушение, посочени са и обстоятелствата, при които е извършено, както и времето на извършването му, в този смисъл процесната заповед на главния прокурор отговаря на изискванията на чл. 195, ал.1 КТ за мотивираност, а от друга страна, преди налагането на дисциплинарното наказание работодателят е изпълнил вменените му по смисъла на чл. 193 КТ задължения, като е изискал обяснения за всички факти, свързани с наложеното дисциплинарно наказание, и е приел същите на служителя, дадени по повод на дисциплинарните нарушения. Твърди, че районният съд не е взел предвид всички гореизложени факти и обстоятелства при постановяване на първоинстанционното решение. По подробно изложените съображения жалбоподателят моли въззивният съд да отмени решението на СРС като неправилно и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове, както и да му присъди възнаграждение по чл. 78, ал.8 ГПК за двете инстанции. Въззиваемата страна е представила отговор на въззивната жалба в законоустановения срок, с който жалбата се оспорва с доводи за неоснователност и се моли съдът да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендират се разноските по делото. С определение от 24.03.2022 г. на основание чл. 227 ГПК на страната на починалия в хода на процеса ищец са конституирани наследниците му по закон Е. Н. Т. и А. Н. Т.. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, достигна до следните фактически и правни изводи: Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да се приеме, че същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че въззивната инстанция осъществява контрол за правилността на първоинстанционното решение по принцип в рамките на заявените в жалбата основания, като служебно следи единствено за спазването на императивните материалноправни норми. При извършената проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка с наведените в жалбата доводи следва да се добави и следното: Съществуващото между страните трудово правоотношение е прекратено едностранно от ответника без предизвестие на основание чл. 340а, ал. 6 ЗСВ – поради получена най- ниска годишна оценка – 5 „ Слаб“ на изпълнението на заеманата от ищеца длъжност „ главен вътрешен одитор“ в звено „ Вътрешен одит“ за периода на атестиране от 01.12.2018 г. до 30.11.2019 г. Съгласно разпоредбата на чл. 340а, ал. 6 ЗСВ работодателят може да прекрати трудовото правоотношение без предизвестие със съдебния служител, получил възможно най-ниската годишна оценка на изпълнението на длъжността, в едномесечен срок от получаване на окончателната оценка. Анализът на цитираната правна норма налага извода, че урежда потестативното право на работодателя едностранно да прекрати трудовото правоотношение с работника/служителя при наличие на определените в хипотезиса на нормата предпоставки и е относимо както към безсрочните, така и към срочните трудови договори, а надлежното му упражняване се осъществява чрез отправяне на писмено изявление, без предизвестие. В настоящият случай правоотношението между страните е прекратено по реда на чл. 335, ал.2, т. 3 КТ, т.е., с връчването на на 14.01.2020 г. на ищеца на заповед № РД-08-77/14.01.2020г. на главния прокурор на Република България. В разглежданата хипотеза в тежест на работодателя е да установи при условията на пълно и главно доказване законността на уволнението на основанието, на което е извършено, както правилно е указана от първоинстанционния съд с доклада по делото доказателствената тежест на страните. При така разпределената доказателствена тежест настоящият съдебен състав приема, че предявеният иск с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1 КТ е основателен, като съображенията за това са следните: С оглед възраженията на ответника, следва да се приеме, че основният спорен по делото въпрос е относно относимите правни норми и реда за тяхното прилагане, доколкото и с въззивната жалба ответникът поддържа становището, че нормата на чл. 340а, ал. 6 от Закона за съдебната власт е специална и дерогира разпоредбата на чл. 21, ал. 5 ЗВОПС, както и основанията за прекратяване на трудовите правоотношения по КТ. Съществувалото между страните правоотношение отговаря на определението за трудово по см. на чл.1, ал.2 КТ, като с оглед обстоятелството, че работодател е Прокуратурата на РБ, то за правоотношението е приложим специалният закон - ЗСВ, като само за неуредените въпроси за съдебните служители субсидиарно се прилага КТ - чл. 359 ЗСВ. Настоящата съдебна инстанция приема, че с оглед заеманата от ищеца длъжност - „главен вътрешен одитор“ в звено „Вътрешен одит“, Администрация на главния прокурор, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 21, ал. 5 ЗВОПС, съгласно която назначаването и освобождаването на ръководителя на вътрешния одит и на вътрешните одитори в организациите по чл. 12, ал. 2, т. 1, 3, 4 и 5, ал. 3 и 4 се извършват след писмено съгласие от министъра на финансите, като искането за назначаване и освобождаване се придружава от мотиви и копия на съответни документи. Несъмнено Прокуратурата на РБ е организация, изрично посочена в цитираната разпоредба, поради което предвиденият ред за даване на съгласие на министъра на финансите за освобождаване /прекратяване на правоотношенията с одиторите/ е приложим. Доколкото цитираната правна норма изисква мотивирано и подкрепено с писмени доказателства искане на работодателя, за да бъде дадено надлежно съгласието на министъра на финансите за освобождаването (уволнението) на вътрешния одитор, то е очевидно, че извършваната преценка относно законосъобразността на уволнението на такъв служител, включва и това дали съгласието на министъра на финансите е надлежно дадено. В този смисъл е даденият с практиката на Върховния касационен съд, намерила израз в определение № 481/28.05.2018 г. по гр. д. № 30/2018 г., на ВКС, IV г.о., отговор на релевантния и за разглеждания правен спор материалноправен въпрос по приложението на чл. 21, ал. 5 ЗВОПС. Не може да бъде споделено становището на ответника, че тази норма е неприложима в хипотезата на уволнение по реда на чл. 340а, ал. 6 ЗСВ, доколкото последната е специална и дерогира чл. 21, ал. 5 ЗВОПС, тъй като следва да се приеме, че в случая специалният закон предвижда сложен фактически състав, като съгласието на министъра за финансите за прекратяване на правоотношение с одитор в администрацията на Прокуратурата на РБ е последният юридически факт, за да се реализира правото на работодателя - ПРБ, да прекрати правоотношението със служител, заемащ длъжността „ вътрешен одитор“. Предвид направените изводи относно приложението на нормативните актове, съответно релевантните разпоредби в случая, съдът приема, че независимо от основанието, на което се прекратява трудовото правоотношение с одитор, назначен в ПРБ, каквато е и заеманата от ищеца длъжност, вкл. на предвидените в КТ основания, които се прилагат субсидиарно, във всички случаи, за да е законно уволнението, е необходимо писменото съгласие на министъра на финансите по предвидения в чл. 21, ал. 5 и ал. 6 ЗВОПС ред, като при липсата на такова писмено съгласие не е завършен фактическият състав на уволнението, съответно същото е незаконно. Несъмнено съобразно нормата на чл. 340а, ал.6 ЗСВ при получена най-ниска годишна оценка на изпълнението на длъжността на даден съдебен служител работодателят може да прекрати трудовото правоотношение с този служител. Последното, обаче, не означава, че ако за съответната длъжност са налице специфични (допълнителни) изисквания за прекратяване на трудовото правоотношение, те са неприложими при уволнение по реда на чл. 340а, ал. 6 от ЗСВ. В разглеждания случай са налице такива специфични изисквания за освобождаване на вътрешен одитор – даване на съгласие на министър на финансите по реда на чл. 21, ал. 5 от ЗВОПС, които по същество целят да гарантират ефективността и обективността (без натиск или упражняване на влияние) на служителя вътрешен одитор при изпълнение на неговите задължения в рамките на организацията, в която полага труд, като обезпечават възможността да изпълнява трудовите си функции в съответствие с принципа за независимост и обективност на вътрешния одит, въведен от разпоредбата на чл. 4, т. 1 от ЗВОПС съобразно действащата нормативна уредба. Ответникът, чиято е доказателствената тежест да установи законността на уволнението, не ангажира доказателства, а и не твърди да е поискал съгласие на министъра на финансите по реда на чл.21, ал.5 ЗВОПС, поради което и настоящата инстанция споделя извода на районния съд, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца е издадена в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменена като незаконосъобразна на това самостоятелно основание. При това положение и с оглед формирания извод за незаконосъобразност на уволнението на ищеца, ирелевантно е обсъждането на въпросите дали получената от ищеца оценка е вследствие на правилно прилагане на закона и Правилника за администрацията в Прокуратурата на РБ, съответно дали получената оценка е обективна, както и в законоустановения срок ли е реализирано потестативното право да работодателя да отправи изявление за прекратяване на правоотношението на основание чл.340а, ал.6 ЗСВ. С оглед формираните правни изводи за основателността на иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ, настоящият съдебен състав приема, че са основателни и обективно съединените обусловени искови претенции по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225 КТ за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа поради незаконното уволнение. Относно иска с правно основание чл. 357, ал. 1 във вр. с чл. 188, т. 1 КТ за отмяна на заповед № РД-08-75/13.01.2020г. на Главния прокурор, с която на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „забележка“. По предявения иск по чл. 357, ал. 1 вр. чл. 188, т. 1 КТ в тежест на ищеца е да докаже съществуването на трудово правоотношение между страните и налагането на дисциплинарно наказание, което оспорва, а в тежест на ответника е да установи, че ищецът е имал конкретни задължения при изпълнение на трудовите му функции, които е нарушил, съответно, че са спазени формалните изисквания на закона в дисциплинарната процедура. При налагането на дисциплинарното наказание работодателят следва да проведе дисциплинарно производство, състоящо се от няколко етапа: установяване факта на извършване нарушение на трудовата дисциплина, определяне вида на дисциплинарното наказание и издаване на заповед за налагането му, съответно връчване на тази заповед на лицето, извършило нарушението. В тази връзка неоснователно е възражението на ответника, че районният съд не е обсъдил и не е взел предвид обстоятелствата, че в случая са спазени формалните изисквания на закона в процедурата по налагане на дисциплинарно наказание, по-конкретно, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е мотивирана съобразно изискванията на чл. 195 КТ, както и че не е допуснато нарушение на изискванията на чл. 193, ал. 1 КТ, съобразно която норма работодателят е длъжен преди налагането на дисциплинарното наказание да изслуша работника или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства. Противно на изложеното в жалбата, районният съд изрично е посочил, че от формална страна са спазени изискванията, предвидени в КТ за издаването на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „ забележка“, като подробно и аргументирано е мотивирал този извод по съображения, че законовото изискване към мотивирането на заповедта по см. на чл. 195 КТ с ясното индивидуализиране на всички обективни и субективни признаци на извършеното нарушение, посочването на обстоятелствата, при които е извършено, както и времето на извършването му, е спазено при издаването на процесната заповед с № РД-08-75/13.01.2020 г. на главния прокурор, доколкото, видно от съдържанието на заповедта, отразените в нея нарушения са индивидуализирани достатъчно ясно и точно, като в заповедта са посочени и законните текстове, въз основа на които е наложено дисциплинарното наказание. Отделно от горното, работодателят е изпълнил вменените му по смисъла на чл. 193 КТ задължения, като е изискал обяснения за всички факти, свързани с наложеното дисциплинарно наказание, и е приел същите на служителя, дадени по повод на дисциплинарните нарушения, за които с процесната заповед № РД-08- 75/13.01.2020г. на Главния прокурор на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „забележка“. При това положение следва да се приеме, че в разглеждания случай работодателят е спазил императивните изисквания на закона във връзка с налагане на дисциплинарно наказание за нарушение, квалифицирано като такова по чл. 126, т.4 и т.13 КТ. Независимо от горното, настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд, че в случая ответникът, чиято е доказателствената тежест да установи виновното неизпълнение на трудовите задължения от ищеца, за което е ангажирана дисциплинарната му отговорност, не е провел изискуемото пълно и главно доказване, че ищецът е извършил вменените му с процесната заповед дисциплинарни нарушения, съответно наложеното със същата наказание „ забележка“ следва да се отмени. Поради съвпадането на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд като правилно следва да бъде потвърдено. Относно разноските по производството. При този изход на спора право на разноски имат въззиваемите страни, поради което следва да им се присъдят разноски в общ размер от 1200 лв. за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 23.03.2022 г. Своевременно наведеното възражение от ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е неоснователно, като в тази връзка съдът съобрази фактическата и правна сложност на делото и взе предвид, че са предявени четири кумулативно съединени иска, вкл. един оценяем, и разпоредбите на чл. 7, ал. 1, т. 1 и т. 4 и чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, в относимата редакция. Така мотивиран, Софийският градски съд