Определение № 596 от 09.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3711/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Д. И., действаща чрез процесуалния й представител Р. А. С. – адвокат в АК - Добрич, срещу въззивно решение № 165 от 04.07.2025 година, постановено по въззивно гражданско дело № 237/2025 г. по описа на Окръжен съд – Добрич, в частта му, в която е потвърдено решение № 178 от 19.12.2024 г. по гр. д. № 350/2024 г. по описа на Районен съд - Балчик в частта, в която е отхвърлен предявеният от Т. Д. И. срещу РПК „Ч. м.“, ЕИК[ЕИК], [населено място], иск с правно основание в чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване на уволнението й за незаконно и отмяна на заповед № 24/15.05.2024 г. за прекратяване на трудовото й правоотношение, като неоснователен.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. По подробно изложени в касационната жалба съображения моли за отмяна на атакуваното въззивно решение.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси:

1. Кога се прекратява трудовото правоотношение между страните при дисциплинарно уволнение - с връчването на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ по чл. 190, ал. 1 от КТ, или е необходимо и второ изрично изявление по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ на работодателя, направено в същата или в друга заповед?

2. Ако стоково-материалните запаси се отчитат в счетоводството на предприятието по метод, който не е уреден в Счетоводен стандарт 2, това означава ли, че счетоводната информация отразява вярно и честно имущественото и финансовото състояние и финансовите резултати от дейността на предприятието, за да може същата да се ползва за сравнение между фактическа и счетоводна наличност на стоките в количествено и стойностно изражение, при извършване на инвентаризация и установяване на липси?

3.1. Ако на материално отговорното лице са заведени стоково- материалните ценности - като видове, бройки, тегло и обем, може ли от него да се претендира, че е допуснало липса на стойност, без обаче да са индивидуализирани и без да могат да бъдат определени липсващите активи по натурални параметри?

3.2. За да се приеме, че при инвентаризация е установена липса на стойност, трябва ли да се съпоставят стойностните и натуралните параметри на фактическата и счетоводна наличност, или е достатъчно това сравнение да е извършено само по стойност?

3.3. Може ли да се извърши инвентаризация и да се установи липса на стойност, ако в счетоводството на предприятието липсва информация за натуралните параметри на стоково-материалните ценности - като видове, бройки, тегло и обем?

Въпросите се обосновават с приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Отделно се излагат съображения, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно, тъй като решаващите за изхода на спора изводи на ОС - Добрич са направени в нарушение на закона.

Постъпил е отговор на касационната жалба от насрещната страна РПК „Ч. м.“, чрез адв. К. Х. И., вписан в АК - Добрич, със становище за неоснователност на касационната жалба. Излагат се подробни съображения по повдигнатите от касатора въпроси.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С постановения от него съдебен акт въззивният съд е очертал предмета на делото като е констатирал, че Районен съд - Балчик е бил сезиран с искова молба, подадена от Т. Д. И., с която против РПК „Ч. м.“ е предявен иск с правно основание в чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване за незаконно на уволнението й, извършено със заповед № 24/15.05.2024 г. и за отмяна на заповедта като незаконосъобразна; че в исковата си молба ищцата е оспорила законността на уволнението на няколко основания, посочени конкретно от въззивния съд.

Въззивният съд е приел за установено по делото, че по силата на трудов договор № 1/17.08.2023 г. Т. Д. И. е назначена на длъжността „продавач-консултант и МОЛ“ при РПК „Ч. м.“ с място на работа в [населено място]; че в длъжностната характеристика за длъжността „продавач консултант и МОЛ“, връчена на ищцата при подписване на трудовия договор, са упоменати основните задължения и отговорности, сред които: редовно да отчита стокооборота и фактурите в касата на РПК, на всяко 1-во и 16-то число от месеца да представя в счетоводството стоково-паричен отчет, да съхранява повереното й имущество; да отговаря за прилагането на системата за самоконтрол /система, включваща добри производствени и хигиенни практики и процедури/ в обекта, където работи; да отговаря за опазване на поверените стоки от повреди; при наличие на брак от неправилно съхранение, то е за сметка на МОЛ; да отговаря за годността на стоките; да носи отговорност за констатирани липси на стоки и амбалаж.

Съдът е посочил, че Т. Д. И. е подала молба до председателя на РПК „Ч. м.“ с дата 29.04.2024 г., заведена при ответника с вх. № 23 от 03.05.2024 г., с която е поискала да бъде освободена от длъжността „продавач консултант“; посочила е, че счита, че молбата й ще бъде изпълнена и допълнително е записала дата 08.05.2024 г.; че работодателят не е взел отношение по нея и не е уведомил ищцата в 7-дневен срок от получаването й, което е мотивирало съда да направи извод, че предложението на ищцата за прекратяване на трудовия договор не е било прието и правоотношението не е било прекратено по взаимно съгласие на страните.

Съдът е отбелязал, че със заповед № 24/15.05.2024 г. на председателя на РПК „Ч. м.“, издадена на осн. чл. 192, ал. 1 и в изпълнение на чл. 195, ал. 1 от КТ, е прекратен трудовият договор с Т. Д. И. чрез дисциплинарно уволнение по чл. 190, ал. 1 от КТ поради злоупотреба с доверие на работодателя (т. 4) и други тежки нарушения на трудовата дисциплина (т. 7), конкретно визирани в чл. 187, т. 3, 8 и 9 от КТ и неизпълнение на задълженията от длъжностната характеристика като цяло и особено раздел II, т. 6 - носи отговорност за констатирани липси на стоки и амбалаж.; че заповедта е връчена на адресата на 21.05.2024 г. и този момент тя е произвела своето действие.

Въззивният съд е констатирал, че като фактически обстоятелства, свързани с извършените нарушения, в мотивите на заповед № 24/15.05.2024 г. е отразено, че на Т. И. и майка й А. Д. е проведено въвеждащо обучение за изпълнение на работата в магазина и се давали впоследствие непрекъснато указания като на 14.11.2023 г. била осъществена превантивна инвентаризация в обекта, при която била констатирана липса на стоки на стойност 3 069,91 лв.; бил направен задълбочен анализ, а резултатът бил оставен за справка с цел доизясняване, търсене на грешки, пропуснати документи и други, но грешките с първичните документи продължавали; в началото на 2024 г. били получени сигнали от граждани за грешки в сметките, за предоставяне на стоки на приятел без да се маркират и заплащат в магазина.; че Т. И. заявила, че има билет за Испания за 11.05.2024 г. и ще иска да напусне, което наложило втора превантивна инвентаризация /ревизия/ на 23.04.2024 г., при която били установени липси на стоки в размер на 9 130,25 лв., а преди началото на проверката били внесени 3 500 лв. с обяснение като дадени „вересии“ за някаква сватба; били изискани обяснения от двете служителки, които оспорвали резултата и твърдели, че стока не липсва и затова била разпоредена нова инвентаризация на 09.05.2024 г., в рамките на която се потвърдил напълно резултатът от ревизията на 23.04.2024 г. - липса на стока в особено голям размер като стойност.

Съдът е отбелязал, че в обжалваната заповед е посочено, че стоката в обекта се водела стойностно и продажбите се удостоверявали чрез показанията на ЕКАФП; за стоката се водела индивидуална партида в счетоводството на РПК, която се засичала с документите за доставени /заприходени/ стоки от продавач-консултантите и МОЛ в обекта като стокови разписки със съответната надценка; че паричните средства се отчитали триразово седмично с паричен отчет, в който се описвали като купюри в касата на РПК; че в обекта пряко на доставчик в брой се заплащали само тютюневи изделия - на три фирми, а с фирмите-доставчици се правели регулярни годишни справки за издадени и приети документи и нямало отклонения; че наличната стока в стойност трябвало да се удостоверява два пъти в месеца чрез описи, но Т. И. и А. Д. редовно допускали грешки, като част от тези описи не завършвали със сбор /стойност/ и не документирали салда, което ги въвеждало в неведение на каква стойност в даден момент има стоки в обекта; че в заключение у председателя на РПК „Ч. м.“ се затвърдил изводът, че Т. Д. И. не отговаря на изискванията за заеманата длъжност - разсеяна е, греши в сборуванията, не следи както трябва обявените от потребителите за покупка стоки, консумира стоки и напитки без да ги маркира и заплаща в обекта; не иска или няма капацитет да се научи да спазва и изпълнява елементарните изисквания за работа в малък селски магазин.

Въззивният съд е отбелязал още, че с друга заповед № 26/15.05.2024 г. председателят на РПК „Ч. м.“ е разпоредил на осн. чл. 203, ал. 1 и ал. 3 вр. чл. 207, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ да се реализира имуществената отговорност на Т. Д. И. и А. М. Д. по реда на чл. 210 от КТ.

Посочил е, че преди издаване на заповедите Т. И. е дала писмени обяснения от 08.05.2024 г. по повод ревизията, извършена на 23.04.2024 г., в насока, че не е съгласна с ревизията, защото тя не била направена правилно: не били изкарани отчети от касовия апарат, не били проверени парични отчети, не била проверена касова книга; стока в магазина не липсвала.

При така установените факти съдът е посочил, че в исковото производство по предявен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, когато трудовият договор е прекратен поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, в тежест на работодателя е да проведе пълно доказване на предпоставките за законосъобразно осъществяване на дисциплинарната отговорност - както провеждането на дисциплинарното производство, така и че работникът е извършил дисциплинарните простъпки, за които му е наложено дисциплинарното наказание, че при предявяване на иск с правно основание чл. 344, ал. 1 от КТ ищецът следва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват правото на работодателя да прекрати съществуващото между страните трудово правоотношение, поради което всяко твърдение за порок на заповедта за уволнение е самостоятелно основание, който индивидуализира предмета на спора; че съдът е обвързан от обстоятелствата, посочени в исковата молба и не може да основе решението си на факти, които не са въведени от ищеца. В тази връзка съдът е достигнал до извода, че след като ищцата не е навела твърдения за неспазване изискванията по чл. 194 от КТ с исковата молба, заявяването им едва във въззивното производство е преклудирано и не може да бъде обсъждано.

Въззивният съд е обсъдил наведения в исковата молба довод на ищцата за незаконосъобразност на издадената заповед, тъй като, според нея, работодателят не е имал право да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 190, ал. 1, т. 4 и т. 7 от КТ, защото цитираната норма му позволява само да наложи дисциплинарно наказание, а основанието за прекратяване е по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. Съдът е приел този довод за неоснователен като се обосновал с това, че липсва изрично законово изискване за издаване на две заповеди - една за налагане на дисциплинарно наказание и втора - за прекратяване на трудовото правоотношение. Поради това е приел, че издаването само на една заповед, с която се налага дисциплинарното наказание „уволнение“ е напълно достатъчно, за да се приеме, че трудовото правоотношение е прекратено по дисциплинарен ред.

Съдът е обсъдил възражението на ищцата, че в настоящия случай не й е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, а само е прекратено трудовото й правоотношение като е приел същото за неоснователно, тъй като самата заповед ясно сочи, че трудовото правоотношение се прекратява чрез налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“, т.е. тя обективира и двете изявления на работодателя - за налагане на наказанието и за прекратяване на трудовото правоотношение.

На следващо място въззивният съд се е произнесъл по довода на ищцата, че в частта на мотивите заповедта е неясна, объркваща и съдържа противоречащи си и взаимно изключващи се твърдения, поради което тя не може да разбере кои са фактите от обективната действителност, поради които е било прекратено трудовото й правоотношение. Съдът е посочил, че е вярно това, че в заключителната част на мотивите работодателят е изложил своето виждане, че Т. Д. И. не отговаря на изискванията за заеманата длъжност, което е от естество да обоснове прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ (липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата), но посоченото в заповедта правно основание е ясно - чл. 192, ал. 1 вр. чл. 195, ал. 1 вр. чл. 190, ал. 1, т. 4 и 7 вр. чл. 187, т. 3, 8 и 9 от КТ и във връзка с него заповедта съдържа фактически твърдения за констатирана липса на стоки. Според въззивния съд е възможно работодателят да разполага с няколко основания, на които да прекрати трудовия договор, но негова е преценката дали, ако счита работникът/служителят да е допуснал неизпълнение на трудовите задължения, да приложи не тези по чл. 328 от КТ, а тези по чл. 190 от КТ като заповедта подлежи на преценка доколко изложените обстоятелства са от естество да обосноват критериите по чл. 195, ал. 1 от КТ - посочване на нарушителя, нарушението и кога е извършено.

Въззивният съд е отбелязал, че работодателят е посочил в заповед № 24/15.05.2024 г. няколко нарушения на трудовата дисциплина по чл. 187 от КТ, с извършването на които е обосновал дисциплинарната отговорност на ищцата и налагането на наказанието по чл. 190, ал. 1 от КТ: първото от тях е по чл. 190, ал. 1, т. 4 вр. чл. 187, ал. 1, т. 8 от КТ - злоупотреба с доверието на работодателя; второто е по чл. 190, ал. 1, т. 7 (други тежки нарушения на трудовата дисциплина) вр. чл. 187, ал. 1, т. 3 (неизпълнение на възложената работа), т. 9 (увреждане на имуществото на работодателя и разпиляване на материали, суровини, енергия и други средства), т. 6 от основни отговорности по длъжностната характеристика - отговорност за констатирани липси на стоки и амбалаж.

Въззивният съд е приел, че в мотивите на заповедта в хронологична последователност на обсъждане на работата на ищцата от назначаването й до уволнението й са описани сочените от работодателя неизпълнения на нейните трудови задължения, но не се упоменава нито едно конкретно датирано нарушение на грешки в съставяните първични документи, грешки в сметките, предоставяне на стоки на приятел без да се маркират и заплащат, лична консумация без заплащане в магазина, което не позволява да се определи и времето на извършване на всяко от тези нарушения. Съдът е приел, че единствените нарушения, които са ясно и пълно описани са във връзка с установените липси на стока, установени от работодателя при извършени ревизии на 14.11.2023 г. и на 23.04.2024 г. Според въззивния съд в хода на съдебното производство ответникът е ангажирал доказателства за установяване само на това нарушение.

Решаващият съдебен състав е приел, че заповедта е достатъчно ясно мотивирана в частта относно две от дисциплинарните нарушения и нейното съдържание е позволило на ищцата без затруднение да разбере за какви нарушения на трудовата дисциплина й е наложено наказанието „уволнение“ - това са допуснатите липси на стоки, установени на 14.11.2023 г. и на 23.04.2024 г.

Според въззивния съд е ясно, че наказанието е наложено за констатираната липса на стоки на стойност 9 130,25 лв. на дата 23.04.2024 г., като и само във връзка с констатациите от ревизията на тази дата са дадени обяснения от ищцата, а във връзка с всички други нарушения или пропуски липсват твърдения от ответника такива да са изискани. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че по същество на преценка подлежи само дали ищцата е допуснала нарушение на трудовите си задължения по чл. 187, ал. 1, т. 8 и т. 9 от КТ, което е открито на 23.04.2024 г., респективно дали наложеното от работодателя наказание съответства на тежестта на това нарушение по критериите на чл. 189, ал. 1 от КТ.

В тази връзка съдът е обсъдил установени факти в производството, а именно – че от протокол от дата 18.08.2023 г., съставен при постъпване на ищцата на работа, се установява наличност на пари и стоки в магазина (описани по артикул, количество, продажна цена), предадени й от предишното материално отговорно лице на обща стойност 16 329,86 лв.; че със заповед № 3/23.04.2024 г. председателят на РПК „Ч. м.“ е разпоредил да се извърши контролна инвентаризация на стоките в магазина за хранителни стоки в [населено място] с материално отговорни лица Т. И. и А. М. от комисия в състав С. М. - главен счетоводител и Е. Г. – счетоводител; че в подписан от ищцата въпросен лист в началото на ревизията тя е отразила, че в магазина няма стоки без задължение и няма чужди стоки; няма стоки извън обекта, няма и поето задължение без получена стока; няма бракувани стоки без съставен акт, нито дадени на кредит стоки на частни лица; всички изписани на разход стоки и средства са действително изплатени; няма чужди парични средства. Изброени са наличните пари и са описани по брой и купюр - общо 1 190,36 лв.

Съдът е посочил, че от касовата книга на касовия апарат в обекта е изведен дневен финансов отчет, както и са изведени дневен отчет преди и след служебното въвеждане на сума от 3 500 лв., която продавачите са посочили като стойност на продадена стока „на вересия“, че в протокол-опис и рекапитулация на налични стоки и пари в брой в магазина от 23.04.2024 г., подписан от членовете на комисията и от двете материално отговорни лица, са отразени наличните стоки (по артикул, количество, единична продажна цена и обща стойност) и пари (1 190,36 лв. по въпросния лист) на обща стойност 22 855,31 лв.

Съдът е посочил, че в стоково-паричен отчет за периода 16.04.2024 г. - 23.04.2024 г. е отразено задължаване с приети стоки общо 41 047,84 лв. към този момент (а за 10-дневието със 7 369,30 лв.) и отчетени парични средства в размер общо 9 645,50 лв., като така е формирано задължение (за налична стока) в размер 31 562,34 лв.; че в съставен стоково-паричен отчет от 23.04.2024 г. са отразени: задължение със стоки към 23.04.2024 г. - 31 562,34 лв. и надценка кафе - 454,51 лв., а общо към датата - 32 016,85 лв.; отчетени са протокол за брак - 22,99 лв. и протокол за преоценка - 8,30 лв., както и налични стоки и пари по описа - 22 855,31 лв. като така е формирана липса на стойност 9 130,25 лв., която е отразена от РПК „Ч. м.“ в счетоводна сметка 442.

Съдът подробно е отразил в съдебния си акт показанията на С. Д. М. (счетоводител в РПК „Ч. м.“) и Е. Е. Г. (касиер-счетоводител в РПК „Ч. м.“) относно начина на извършване на ревизията и съставяне на документите по делото.

Съдът е обсъдил приетото и неоспорено от страните заключение по съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от вещо лице С. С. - че в РПК „Ч. м.“ [населено място] има изготвени и утвърдени от председателя правила за извършване на инвентаризация съгласно чл. 16, ал. 1, т. 7 от ЗСч, които са включени в Наредба за документооборота от 01.01.2002 г. и не е докладвано същите да не са спазени; че стоките в магазина се завеждат по продажни цени в счетоводна сметка 3042; че при анализа на съставените документи вещото лице е установило, че артикулите в обекта са били преброени и остойностени по продажни цени, като е извършено сравнение в стойностно изражение между намерената стока в магазина към момента на инвентаризацията и стойността на стоките, заведени в счетоводните регистри на РПК „Ч. м.“ към същия момент; че след инвентаризацията има издаден стоково паричен отчет от 23.04.2023 г., в който липсващите артикули са констатирани стойностно, а не по вид или група; че претендираните от РПК „Ч. м.“ липси представляват, според вещото лице, липсващи стоки, остойностени по продажни цени, а не липса на парични средства, тъй като в съдебното заседание експертът е пояснил, че липса на парични средства би била налице, ако продажбите са отразени като извършени в касовия апарат в магазина, но не са налице парите от продажбите, а настоящия случай липсват въведени продажби на стоки, поради което и липсата е на материалните ценности - на стоките, но според тяхната стойност (продажна цена).

Съдът е посочил, че допълнително вещото лице е обяснило, че според въведената организация на работа материално отговорното лице след като получи стоките ги заприхождава със стокова разписка, попълнена лично от него в три екземпляра, от които единият остава у него; че в случая в счетоводството, въз основа на представени стокови разписки от материално отговорното лице е имало заприходени стоки, снети са били от отчета стоките в магазина, които са използвани за почистването му, както и брак на стоки, съобразени са били изписаните продажби, отразени в счетоводните регистри на РПК „Ч. М.“ въз основа на отчетените парични средства, и като резултат е установена липса на стоки в стойностно изражение.

Съдът е приел, че съставеният протокол-опис на налични в магазина стоки и пари е подписан от двете материално отговорни лица и от комисията, извършила инвентаризацията и той вярно (доколкото не е оспорен) отразява стоковата и паричната наличност на дата 23.04.2024 г.; че неподписването на обобщения стоково-паричен отчет от 23.04.2024 г., с който е установена липсата, от членовете на комисията и от ищцата не означава непременно, че той не е съставен и че тя не е била запозната с него. Като се съпоставят показанията на свидетелите и обясненията на ищцата от 08.05.2024 г., съдът е приел, че към този момент ищцата е била вече запозната с констатацията на извършилите инвентаризацията за установена липса на стоки в стойностно изражение, с който резултат е изразила своето несъгласие като по повод на тези възражения работодателят е провел и контролна ревизия, резултатът от която не е бил по-различен.

Въззивният съд, след като е обсъдил смисъла и предназначението на инвентаризацията съгласно ЗСч, е приел, че няма по делото твърдения правилата в закона да не са съблюдавани при извършената инвентаризация в магазина в [населено място]; че установеният начин на счетоводно отчитане от РПК „Ч. м.“ не е определен от вещото лице като в нарушение на изискванията за вярно и честно отразяване на стоково материалните запаси; че счетоводните записвания са извършвани въз основа на представени от материално отговорните лица първични счетоводни документи (фактури) и съставени от самите тях стокови разписки със задължаване със стойността (продажната цена) на получената в магазина стока; също въз основа на представени от самите материално отговорни лица парични отчети и предадени суми в счетоводните записвания са отразявани отчетените суми от реализирани продажби. Според въззивния съд липсата на стока при този начин на счетоводна отчетност може да бъде установена като разликата между стойността на задължаването и отчетените парични средства, заедно със стойността на наличните в магазина стоки и парични средства.

Допълнително съдът се е позовал на това, че представеният с отговора на въззивната жалба ПКО № 12 от 20.01.2025 г., според който Т. Д. И. е внесла в брой сумата от 934,49 лв. с основание „начет“, независимо дали тази сума първо тя е получила по РКО 55/20.01.2025 г. или чрез съставените документи е оформено извършено прихващане на насрещни задължения в този размер, съставлява признание на неизгоден за страната факт, а именно, че задължение по начет съществува.

Въззивният съд е достигнал до извода за неоснователност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, тъй като по безспорен начин се установява извършването на описаното в заповедта за уволнение нарушение на трудовата дисциплина, квалифицирано по чл. 187, ал. 1, т. 8 и т. 9 от КТ, с неговите обективни и субективни признаци. Съдът е посочил, че по длъжностна характеристика на ищцата е възложено редовно да отчита стокооборота и фактурите в касата на РПК, на всяко 1-во и 16-то число от месеца да представя в счетоводството стоково-паричен отчет, да съхранява повереното й имущество, като носи отговорност за липси на стоки; че липсата като факт представлява вреда с неустановен произход и процесуалният закон не съдържа ограничения относно доказателствените средства, с които този факт може да бъде установяван; че с подписан от ищцата и от извършилите ревизията на 23.04.2024 г. протокол е установена наличността в магазина на стоки и пари, а от показанията на разпитаните свидетели и заключението на вещото лице по делото е установена констатираната липса на стоки в стойностно изражение, определена въз основа на представяните от материално отговорните лица текущо фактури, стокови разписки и парични отчети.

Въззивният съд е приел, че е осъществен съставът на нарушението по чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. първо от КТ - злоупотреба с доверието на работодателя, оказано при възлагане изпълнението на работата за длъжността, което съставлява тежко нарушение на трудовата дисциплина и за което разпоредбата на чл. 190, ал. 1, т. 4 от КТ позволява налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание.

Съдът е посочил, че когато работникът или служителят осъществява материалноотчетнически функции, изискванията за лоялност към работодателя са свързани и с проявата на поведение за опазване имуществото на работодателя,; че възлагането на материално-отчетническа дейност предпоставя по-висока степен на оказаното от работодателя доверие, поради което осъществяващият тази дейност работник или служител е длъжен при изпълнение на трудовите си задължения да престира поведение, при което да полага съответната на оказаното му доверие, по-голяма грижа за опазване на повереното му имуществото на работодателя; че когато служителят, натоварен с материално-отчетнически функции, възползвайки се от служебното си положение, допуска действия или бездействие в разрез със задължението си за лоялност, то извършеното съставлява тежко дисциплинарно нарушение, за което законът предвижда налагане на наказание дисциплинарно уволнение, без да е задължително да е налице хипотеза на извлечена лично за себе си или за другиго имотна облага.

Съдът се е позовал на приетото в решение № 242 от 21.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 932/2011 г., IV г.о. разрешение, че злоупотреба с доверието на работодателя е налице и в случаите, когато без да е извлечена имотна облага, работникът или служителят, възползвайки се от служебното си положение, е извършил деяние, компрометиращо оказаното му доверие, при което е злепоставил интересите на работодателя, независимо дали деянието (действие или бездействие) е извършено умишлено - в гражданското право вината не е субективното отношение на дееца към деянието (както в наказателното право), а неполагане на дължимата грижа.

Въззивният съд е отбелязал, че в конкретния случай не се твърди, не се и доказва умишлено действие или бездействие от страна на ищцата, но липсата в поверения й магазин е факт, поради което е налице неизпълнение на задълженията й по чл. 126, т. 9 от КТ, довело и до липса на материални ценности, т.е. до състояние на неотчетност с неустановен произход (недостиг на поверените под отчет ценности) - хипотеза на увреждане на имуществото на работодателя по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 9 от КТ, което съставлява друго тежко нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7 от КТ.

Съдът е приел, че работодателят е издал заповедта за налагане на дисциплинарното наказание след като е обсъдил резултата от ревизията, съобразил е възраженията на ищцата, оценил е тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено и цялостното поведение на служителя, т.е. при спазване на изискванията на чл. 189, ал. 1 от КТ при избора на наказание.

С оглед изложеното, съдът е достигнал до крайния си извод, че работодателят е доказал, че е упражнил законно правото си на уволнение, поради което искът за отмяната му е неоснователен и е потвърдил обжалваното пред него първоинстанционно съдебно решение.

По допускане на касационното обжалване настоящият съдебен състав приема следното:

В настоящото производство по предварително селектиране на касационните жалби, съставът на ВКС трябва да се произнесе с определение дали да допусне или не до касационно обжалване въззивното решение, т.е. произнася се по наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, в рамките на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, и служебно в указаните от закона случаи.

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/.

Първият от така поставените от касатора въпроси се обосновава с основанието за допускане на касационно обжалване, визирано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Доколкото е имало възражение от ищцата, че в случая липсва заповед за прекратяване на трудовото правоотношение с правно основание в разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ и въззивният съд е взел отношение по така направеното възражение, поставеният въпрос обосновава наличието на общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване, но не и наличието на специалната такава по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Касаторът цитира чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без никаква друга обосновка. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране.

По въпроса е налице съдебна практика, съдържаща се в решение № 43 от 10.02.2014 г. по гр. д. № 4082/2013 г. на Върховен касационен съд, която е възприемана в редица последващи съдебни актове (напр. решение № 50088 от 29.05.2023 г. по гр.д. № 2596/2022 на IV г. о. на ВКС). Съставът на Окръжен съд - Добрич е съобразил установената съдебна практика, намерила израз в посоченото решение, в което изрично е посочено, че липсва изрично законово изискване за издаване на две заповеди - една за налагане на дисциплинарно наказание, и втора - за прекратяване на трудовото правоотношение. Поради това издаването само на една заповед, с която се налага дисциплинарното наказание „уволнение” е напълно достатъчно, за да се приеме, че трудовото правоотношение е прекратено по дисциплинарен ред. Няма обаче пречка работодателят да издаде и втора заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. Това обаче не означава, че той е бил задължен да извърши това. Характерът на тази втора заповед ще има само констативен характер, тъй като връчването на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” ще произведе ефекта на прекратяване на трудовото правоотношение.

Когато обаче работодателят издаде само заповед, основаваща се на разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, той прекратява трудовото правоотношение по дисциплинарен ред именно с тази заповед. Тази заповед обаче трябва да съдържа също реквизитите, визирани в чл. 195, ал. 1 от КТ. Това е отбелязано и в решение № 277/09.10.2012 година, постановено по гр. д. № 1579/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., в което е посочено, че няма пречка дисциплинарното уволнение де се извърши с два акта - заповед за налагане на наказанието и заповед за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. Необходимо е реквизитите на двата акта, в тяхната съвкупност, да съдържат мотивите на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение - да сочат нарушителя, нарушението и кога е извършено, наказанието и законния текст, въз основа на който се налага. Няма пречка мотивите да се намират и в друг документ, който по силата на препращането ще се инкорпорира към заповедите, стига този документ да е станал достояние на наказания работник или служител преди уволнението и той да е могъл да се защити по предявените му нарушения.

При наличие на съдебна практика по поставения от касатора въпрос, която е единна и непротиворечива и не са налице доводи, че същата се нуждае от промяна или осъвременяване, няма как да се обоснове наличието на специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения първи въпрос.

Всички останали въпроси, също обосновани с визираното в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание, се отнасят до това как и при какви правила следва да се извършва инвентаризация по Закона за счетоводството; правилна ли е била водената счетоводна политика от работодателя; може ли да се приеме, че е налице липса на стоки след като те се водят стойностно, а не като вид и количество, са въпроси, които касаят фактическа обстановка по спора и не подлежат на обсъждане в настоящата фаза на производството. При това отговорите на така формулираните въпроси не са определящи за крайния извод на въззивната инстанция. Настоящото производство представлява трудов спор за незаконно уволнение, в който съдът е изследвал наличието на извършено от ищцата дисциплинарно нарушение. Макар съдът да е взел отношение по въпросите за счетоводната политика на работодателя, изводът му за наличие на извършено от ищцата дисциплинарно нарушение не е мотивиран от водената от ответника счетоводна политика, а от констатирания от съда факт, обоснован с различни доказателства, че в поверения на ищцата обект липсват стоки на определена стойност. Въпросите на касатора, поставени в т. 2 и 3 от изложението му, не обосновават наличието на общото основание за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване, поради което няма как да се изследва и наличието на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – отговорите на тези въпроси да са необходими за развитие на закона или правото.

Твърденията в изложението за очевидна неправилност на решението в случая не могат да обосноват извод, че въззивното решение е очевидно неправилно. Настоящият състав намира, че въззивното решение не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.

С оглед крайния изход от спора касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените по делото съдебноделоводни разноски пред касационната инстанция в размер на 1077 лева или 550.66 евро за заплатен адвокатски хонорар, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение