Определение № 397 от 12.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4709/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Д. Р. Ц. срещу решение № 99 от 21. 05. 2021г. по в. гр. д. № 171/2021г. на Плевенски окръжен съд, пети въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 26061 от 23. 12. 2020г. по гр.д. № 7731/2019г. на Плевенски районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора срещу „Трансбалкан груп“ ЕООД искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ; иск с правно основание чл. 242 КТ за сумата 13 000 лв. – трудово възнаграждение за реализирани курсове, за награди, за складова заработка, бонус – график контейнери, за периода: 01. 01. 2019г. – 15. 07. 2019г. и иск с правно основание чл. 261 и чл. 262 КТ за разликата над 4 948 лв. до 11 821 лв. – трудово възнаграждение за положен нощен и извънреден труд, за периода: 01. 12. 2016г. - 04. 10. 2019г.. Касаторът – ответник поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Моли то да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено друго решение, с което предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ и чл. 128 вр. с чл. 242, чл. 261 и чл. 262 КТ да бъдат уважени. Претендира съдебно - деловодните разноски пред всички съдебни инстанции. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателят се позовава на основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Допустимо ли е работодателят да наложи дисциплинарно наказание за период, след като само за част от периода са налице доказателства за неявяване на работа, а наказанието е наложено за целия период?“; 2. „Допустимо ли е съдът да се позовава на доказателства, които не съществуват по делото?“; 3. „При установяване на фактическата обстановка следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и да ги анализира в мотивите си? Следва ли да се произнесе по всички възражения на страните" и 4. „В случай, че работникът надлежно е упражнил правото си по чл. 283 КТ следва ли съдът да се произнесе преюдициално за наличието на основанията на посочената норма и да съобрази този анализ при постановяване на решението си по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ?“. Навежда и очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт досежно извода за законосъобразно поведение на работодателя при изискването на писмени обяснения по реда на чл. 193 КТ на 14. 08. 2019г., даването им на 18. 08. 2019г. и налагането на дисциплинарно наказание за период до 04. 10. 2019г., и поради несъобразяване, че нарушението на изискването за осигуряване на безопасни условия на труд от страна на работодателя дава право на работника да приложи нормата на чл. 283 КТ, което е изцяло игнорирано от въззивния съд. Ответникът по касационната жалба – „Трансбалкан груп“ ЕООД подава отговор на същата, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Не са налице обаче релевираните основания за допускане на касационно обжалване. Поставените от касатора първи, втори и четвърти въпроси не удовлетворяват изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС за общо основание за допускане на касационния контрол, тъй като касаят правилността на обжалваното въззивно решение, изискват за да им бъде отговорено преценка на конкретните приети по делото доказателства и установяването въз основа на тях на осъществените правнорелевантни факти, което е недопустимо да бъде извършвано в настоящата предварителна фаза на касационното производство по селекция на касационните жалби. Освен това те се свеждат до невярна интерпретация на фактическите и правни изводи на решаващия съд във въззивното решение (обсъждане на несъществуващи доказателства, което не е сторено; игнориране на възражението на ищеца по чл. 283 КТ, което напротив е подробно обсъдено и несъответствие на периода на нарушението с периода, за който са искани обясненията по чл. 193 КТ, което също не е налице), поради което не биха могли да имат и изискуемото обуславящо значение за крайния изход на конкретния правен спор. Поради това те не могат да обусловят допускане на искания касационен контрол. Третият процесуалноправен въпрос е винаги обуславящ за изхода на правния спор, но той е разрешен в съответствие с формираната съвременна безпротиворечива практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, т.е. спрямо него не са осъществени наведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Според практиката на ВКС (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., ІV г.о. на ВКС и др.), въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Плевенски окръжен съд е изложил собствени фактически и правни съображения по исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ, въз основа на съвкупен анализ на всички приети по делото доказателства, както и на всички наведени от страните доводи и възражения. В мотивите на своето решение той е приел, че при постановяване на процесната заповед за дисциплинарно уволнение е съобразена законовата процедура преди налагане на дисциплинарното наказание за изясняване на обстоятелствата по дисциплинарното нарушение, изискване обяснения от работника или служителя и събиране на доказателства, т.е. спазени са изискванията за задължителните реквизити на заповедта по чл. 195, ал. 1 КТ и нормата на чл. 193 КТ. На довода на ищеца във въззивната жалба, че при отразяване на обстоятелствата относно дисциплинарното нарушение "неявяване на работа" по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ е посочено, че на база рапорт от 12. 08. 2019г. е установено неявяване на работа за периода от 16. 07. 2019г. до 04. 10. 2019г., е отговорил, че действително в мотивите на заповедта е отразен рапорт от 12. 08. 2019г., но срещу служителя е подаван впоследствие и друг рапорт от 04. 10. 2019г., в който е отразено, че не се явява на работа от 19. 08. 2019г. до датата на рапорта. Рапортът от 04. 10. 2019г. е отразен в точка 4 от обстоятелствената част на заповедта, поради което става ясно от последната, че работодателят е приел, че ищецът не се явява на работа в периода от 16. 07. 2019г. до 04. 10. 2019г., поради което въззивният съд е счел, че не е налице неточност в периода на извършване на дисциплинарното нарушение, което да е основание за отмяна на заповедта поради неизясняване на времето на извършване на нарушението по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ. По отношение на обясненията по чл. 193 КТ е намерил, че те са поискани на 17. 07. 2019г. и са дадени на 19. 08. 2019г., но въпреки това не е налице нарушение на чл. 193, ал. 1 КТ, тъй като в мотивите на заповедта са изложени обстоятелства относно неявяването на работа на ищеца за периода от 16. 07. 2019г. до 04. 10. 2019г., в който период е включено и времето от 17. 07. 2019г. до 19. 08. 2019г., за което служителят е предоставил писмени обяснения пред работодателя. Затова Плевенски окръжен съд е счел, че работодателят е наложил дисциплинарното наказание за неявяване на работа за периода от 17. 07. 2019г. до 19. 08. 2019г., за който период са изискани писмени обяснения от ищеца, т.е. спазена е императивната норма на чл. 193, ал. 1 КТ. Оплакването във въззивната жалба, че ищецът е направил възражения за незаконосъобразност на графика, за незаконосъобразност на пътуванията поради липса на технически преглед на МПС и липсата на медицински преглед за служителя, като по този начин е въвел неизпълнение на незаконосъобразна заповед на работодателя, въззивният съд е приел за неоснователно. Посочил е, че възражение срещу графика е представено по делото, но се отнася за предходен период за месец юни 2019г., а след това липсват доказателства за представени писмени възражения срещу график, които да са изпратени или връчени на работодателя. Спрямо твърденията във въззивната жалба за липса на годишен технически преглед на МПС, което е управлявал ищецът на заеманата длъжност - „ шофьор тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона“ и липсата на медицински преглед е посочил, че от доказателствата по делото не се установява да са направени такива възражения от ищеца към работодателя, а те се излагат едва с исковата молба и във въззивната жалба, макар според нормата на чл. 283 КТ те да следва да са направени пред работодателя и да не са изпълнени от последния. Подчертал е, възприемайки мотивите на първоинстанционния съд в тази част съгласно чл. 272 ГПК, че по процесното правоотношение не е осъществена хипотезата на чл. 283 КТ, според която работникът или служителят има право да откаже изпълнението или да преустанови работата, когато възникне сериозна и непосредствена опасност за живота или здравето му, като незабавно уведоми прекия си ръководител. По делото не е установено от приетите доказателства, че условията, при които е следвало да работи ищецът са несъвместими с тези, обуславящи здравословните и безопасни условия на труд – не е доказано неизвършването на технически преглед на управлявания от служителя автомобил и на медицински преглед на ищеца, както и уведомяването на прекия ръководител за тези считани за застрашаващи живота и здравето му обстоятелства. Следователно въззивният съд е обсъдил всички приети по делото доказателства, въз основа на които е установил правнорелевантните факти, след което е извел правните си изводи за неоснователността на исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ, като същевременно е обсъдил всички наведени от ищеца доводи и оплаквания във въззивната му жалба, т.е. изпълнил е правомощията си на въззивна инстанция в гореизложения и споделян от константната практика на ВКС смисъл. Наличието на последната обуславя неосъществяване и на второто допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и неговата очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Такива не са осъществени по конкретното дело, т.е. не е налице наведената очевидна неправилност. На основание гореизложеното не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение