Определение № 500 от 28.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4794/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Център за специална образователна подкрепа „Проф.ДПН Георги Ангушев“, [населено място], срещу решение №.6186/24.10.19 по г.д.№.9935/19 на СГС, ІV ГО - с което е потвърдено решение №.67072/16.03.19 по г.д.№.86180/17 на СРС, 59с., за уважаване на предявените срещу касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1-т.3 КТ. Ответната страна Л. И. Д. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявените искове по чл.344 ал.1 т.1-т.3 КТ за основателни, тъй като ищцата е уволнена без да е налице визираното в заповедта за уволнение основание на чл.325 ал.1 т.6 пр.2 КТ. За да достигне до този извод е приел от фактическа страна, че страните са били обвързани от трудов договор, по силата на който Л.Д. е работила на длъжност „старши учител”; на 28.09.17 ответникът е обявил две свободни места в сайта на РУО София град за учители; с доклад от 6.10.17 до началника на РУО София град той е обявил свободно място за длъжността „старши учител“ на лице с намалена трудоспособност; на 5.10.17 от директора на ответния център е издадена и връчена на С. Д. заповед за прекратяване на трудовото й правоотношение по взаимно съгласие-а на 9.10.17 тя е подала молба до него с искане да бъде назначена на обявеното свободно работно място за длъжността „старши учител“ за лице с намалена трудоспособност, като е представила ЕР ТЕЛК от 26.06.1989г. /съгласно което е инвалид първа група с чужда помощ и за нея подходящи длъжности са възпитател, преподавател или управление на специални училища/; на 11.10.17 между С.Д. и ответника е сключен трудов договор за горепосочената длъжност „старши учител“ за лице с намалена трудоспособност; със заповед №.44/11.10.17 трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено на основание чл.325 ал.1 т.6 пр.2 КТ вр. с чл.315 ал.1 КТ - поради обявяване на мястото за заемане от трудоустроен и явяване на кандидат, който е трудоустроен и има право да го заеме. Така извършеното уволнение е намерено за незаконосъобразно, тъй като към момента на прекратяване не е било налице визираното в заповедта за уволнение основание на чл.325 ал.1 т.6 пр.2 КТ. Посочено е, че съгласно цитираната разпоредба трудовият договор се прекратява без предизвестие тогава, когато длъжността е определена за трудоустрояване и се яви кандидат, който има право да я заеме - т.е. основанието е приложимо когато съществува длъжност, определена по реда на чл.315 КТ и чл.2 от Наредбата за трудоустрояване /НТ/ за заемането й от трудоустроен, същата се заема от лице, което не е трудоустроено, и същевременно има работник или служител, който е трудоустроен и отговаря на изискванията за заемането й. Съдът е отразил, че релевантно за законността на уволнението е наличието на взето валидно решение за определяне на конкретно работно място за заемането му от трудоустроен-респективно, че преди вземане му право за работодателя да прекрати правоотношение на основание чл.325 ал.1 т.6 КТ не възниква. В случая такова решение не е налице-доколкото представеното е взето от комисия, чийто състав не е формиран в съответствие с изискванията на чл.2 НТ /съгласно разпоредбата същият включва ръководител на предприятието, представители на работниците и служителите, орган по безопасност и здраве при работа, лекар от службата за трудова медицина/; в разглежданата хипотеза двамата представители на работниците и служителите са били избрани от Общо събрание по реда на чл.7 ал.2 КТ, което е било проведено без за същото да са били уведомени всички работници и служители, а самото решение за избор на представители не е взето с изискуемото по закон мнозинство 2/3 от членовете на общото събрание – 18 члена (присъствали и гласували са 15 от общо 27 работника и служителя)/. За да направи този извод, съдът е отчел, че още с исковата молба ищцата е оспорила валидността на решението за определяне на работното й място за заемане от трудоустроено лице /сочейки, че съставът на комисията не отговаря на изискванията по чл.2 от НТ- а впоследствие е оспорила и представения от ответника с отговора на исковата молба Протокол от 31.08.17 с твърдения, че той не доказва валидно решение, взето на ОС на работници и служители, тъй като на ОС са присъствали само 15човека, а работещите са повече, както и че нямало валидно уведомяване на работниците и служителите за събранието/, като същевременно това решение съставлява гражданскоправно изявление, насочено към работещите в предприятието, не е административен акт-защото не е взето в хода на правоотношение, което се регулира от метода власт подчинение, и за да се провери валидността му не е нужно да са налице основанията на чл.17 ал.2 ГПК. Съдът е намерил за неоснователни доводите на ответника, че, доколкото е било взето от трима членове на комисията, които са отговаряли на изискването на чл.7 ал.2 НТ, решението е валидно. Посочил е, че валидността зависи от това дали авторът на решението е разполагал с правомощие да го вземе /а това в случая зависи от това дали комисията е включвала представители на работещите, избрани по реда на чл.7 ал.2 КТ/, като без значение е дали мнозинството от комисията е било съставено от лица, попадащи в хипотезата на чл.2 НТ /обратното би означавало, че комисията по чл.2 НТ може и да не включва изобщо представители на работниците или служителите в предприятието–каквато не е целта на законодателя/. При тези обстоятелства, доколкото решението за определяне на длъжността и щатната бройка на ищцата за заемането й от трудоустроен работник не е валидно, и уволнението на основание чл.325 ал.1 т.6 пр.2 КТ е незаконно. Във връзка с останалите доводи в жалбата съдът е посочил, че освобождаването на работник по реда на чл.325 ал.1 т.6 КТ е резултат от засилена законодателна закрила на работещите с намалена трудоспособност. С тази разпоредба колизията между интересите на трудоустроените работници и служители и трудоспособните такива е разрешена в полза на трудоустроените-неблагоприятните последици при настъпване на условията на чл.325 ал.1 т.6 пр.2 КТ е изцяло за трудоспособните. Законодателят не е въвел изискване с разпоредбата на чл.325 ал.1 т.6 пр.2 КТ явилият се кандидат, който има право да заеме длъжността, да е вече в трудово правоотношение с работодателя-поради което без значение е дали той е новопостъпващ в предприятието или такъв, който е работел в него преди решението за обявяване на мястото за заемане от трудоустроени. Същевременно, въведеното с пар.1 ДР НТ изискване уволнението по чл.325 ал.1 т.6 пр.2 КТ да може да се извърши само ако е невъзможно лицето да бъде преместено на друга работа с негово съгласие, също е намерено за неотразяващо се на законността на уволнението на ищцата, доколкото наредбата съставлява подзаконов нормативен акт. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са разрешение в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото: 1.“Административен акт ли е решението на ОС на предприятието по чл.7 ал.2 КТ за избор на представители от работниците и служителите, които да представляват общи интереси на трудовия колектив по въпроси на трудовите и осигурителните отношения пред работодателя им или пред държавни органи?“; 2.“Допустимо ли е гражданският съд да осъществи инцидентен/косвен съдебен контрол по чл.17 ал.2 ГПК върху административен акт служебно, ако страната не е направила искане за това в процесуалните срокове по ГПК?“ /реш.№..844/15.02.11 по г.д.№.1802/09, ІV ГО/; 3.“Когато с влязло в сила съдебно решение в една част-породила сила на пресъдено нещо, първоинстанционният съд е признал с изричен диспозитив, че е недоказано оспорването на документ по реда на чл.193 ГПК като неистински, допустимо ли е въззивният съд да прави преценка за валидността на документа в мотивите към решението си, без някоя от страните да е обжалвала решението в тази част, нито пък да е навеждала искане за проверка по чл.17 ал.2 от ГПК, ако документа е административен акт?“; „Когато страната по делото е оспорила по реда на чл.193 ГПК като неистински протокол на ОС на предприятието и първоинстанционният съд е обявил с диспозитив в решението си оспорването за недоказано, допустимо ли е същият съд, в същото производство, да извърши контрол за валидност и/или косвен/инцидентен контрол /без страната да е навела искане за това в процесуални срокове по ГПК/ върху решение по чл.7 ал.2 КТ на същото ОС, обективирано в същия оспорен протокол, който съдът е установил, че не е неистински?“; „Допустимо ли е въззивният съд да извърши контрол за валидност и/или косвен/инцидентен контрол /без страната да е навела искане за това в процесуалните срокове от ГПК/ върху решение по чл.7 ал.2 на ОС на предприятие, след като с първоинстанционното решение съдът е признал оспорването на протокола на това ОС по чл.193 ГПК за недоказано и решението в тази част е влязло в законна сила, поради липса на оспорване от страните по делото и съдебното решение в тази част е породило сила на пресъдено нещо?“ /реш.№.71/ 28.02.11 по г.д.№.1217/09, І ГО, реш.№.133/14.03.11 по г.д.№.2020/09, І ГО, т.18 ТР 1/4.01.01 по тълк.д.№.1/00, ОСГТК на ВКС/ /чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК/; 4.“Когато нормативният административен акт определя какъв следва да е състава на колективния административен орган, но не определя в какъв състав следва да бъдат приети решенията му, приема ли се, че решенията му се приемат с обикновено мнозинство от членовете на този орган? /реш.№.133/31.03.09 по г.д.№.6477/07, І ГО/; 6.“Допустимо ли е гражданския съд да осъществи инцидентен/косвен съдебен контрол по чл.17 ал.2 ГПК върху административния акт и/или преценка за валидност на документ по чл.193 ГПК служебно, ако страната не е направила искане за това в процесуалните срокове по ГПК?“ /реш.№.311/31.03.09 по г.д.№.6477/07, І ГО, реш.№.73/30.03.17 по г.д.№.53570/15, ІV ГО/; 7.“Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, чрез обсъждане и преценка на всички доказателства по делото и всички възражения и оплаквания на страните?“ /реш.№.42/5.03.14 по г.д.№.5488/13, ІV ГО/реш.№.217/8.01.19 по г.д.№.1961/18, ІІІ ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Първият въпрос е неотносим и не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въззивният съд не е обсъждал така поставения въпрос и не е излагал изрични мотиви във връзка с него, респективно не е приемал, че решението на общото събрание по чл.7 ал.2 КТ съставлява административен акт. Същевременно в теорията и практика на ВКС трайно и безпротиворечиво се приема, че равнопоставеността на субектите, участващи в трудовото правоотношение, е един от основните принципи в трудовото право; тя се изразява в равната способност на всички лица да участват в трудови правоотношения като работници/служители, респективно работодатели, в равните права и задължения на субектите в трудовото правоотношение и във възможността за равна защита на накърнените им права и интереси /т.е. липсва надмощно положение на никоя от страните/. Представителството на интереси на работниците и служителите, в това число по чл.7 ал.2 КТ, е институт на трудовото право. То е особен вид представителство /доброволно и съвместно/ в трудовото законодателство, при което представителите по чл.7 ал.2 КТ са представители на целия колектив, избрани на общо събрание на работниците и служителите - и са изразители на общи трудовоправни интереси на всички работещи, когато определено решение или акт на работодателя ще засегнат техните трудови и осигурителни отношения. Безспорно органът Общо събрание, което учредява тази представителна власт със свое решение при условията на чл.7 ал.2 КТ, не е административен орган - в трудовото право отношенията не са власт и подчинение, а на равнопоставеност - поради което и не се касае за необходимост от създаване или промяна на установена практика, респективно за неясни, непълни или противоречиви закони – за да е поставеният въпрос от значение да точното приложение на закона или развитието на правото /чл.280 ал.1 т.3 ГПК, т.4 ТР1/100 ОСГТК на ВКС/. Отделно от изложеното същият е неотносим и доколкото уволнението би било незаконно на други основания, вкл. предвид факта, че на ищцата не е било предложено да заеме друга работа, в това число щата, заеман от трудоустроеното лице до напускането му /каквото изрично оплакване се съдържа в исковата молба/- с оглед изискванията на пар.1 НТ вр. с пар.4 НТ /в който смисъл е и установената практика на ВКС-реш.№.867/03, III ГО, реш.№.1523/03, III ГО, реш.№.2284/12.01.07 по г.д.№.946/04, III ГО, опр.№.1114/11.11.13 по г.д.№.3838/13, III ГО и др./. Вторият, четвъртият и шестият въпроси не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция и предпоставят условие, което не е било прието от нея /съдът не е приемал, че решението на ОС е административен акт/ - поради което са неотносими към изхода на спора и решаващата воля на съда. Предвид изложеното те не съставляват годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Аналогичното важи и за третия въпрос. Във връзка със същия изрични мотиви не са излагани, той е конкретен и фактически, а отделно от това и не кореспондира на обстоятелствата по делото и приетото от съда /само за пълнота следва да се посочи и, че по принцип приемането на оспорване по чл.193 ГПК за недоказано няма нищо общо с въпроса дали даден документ, чиято доказателствена сила не е оборена по реда на горната разпоредба, предвид съдържание си е основание да се направи извод за спазване или неспазване на определени изисквания (например дали дадено решение е взето с необходимото по закон мнозинство - предвид броя на присъствалите и гласувалите, отразен в документа). С оглед на изложеното въпросът не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно сочената във връзка с петия въпрос практика изходящият от НЗКО чрез управителя й писмен отказ на покана за доброволно плащане на разходи за лечение в чужбина е индивидуален административен акт /реш. №.256/1.07.15 по г.д.№.223/15/, респективно решението на поземлената комисия /ОСЗГ/, постановено по реда на чл.14 ал.1 ЗСПЗЗ, е индивидуален административен акт, който се издава в специално административно производство, включващо възможността да участват и „заинтересовани лица“ по смисъла на чл.17 ЗАП /реш.№.939/22.06.06 по г.д.№.1317/05, ІV ГО/. Така цитираната практика е неотносима към поставения въпрос и обстоятелствата по делото. Предвид това, както и с оглед вече подробно изложеното във връзка с първия въпрос, не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно цитираната във връзка със седмия въпрос практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; в решението съдът е длъжен да посочи исканията и възраженията на страните, преценка на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Тя не е отрекла задължението си да изложи мотиви във връзка с фактическата и правната страна на спора, обсъдила е релевантните факти и възражения на страните и е формирала собствени правни изводи във връзка с изхода на спора. т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане й до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК, а не в настоящата фаза на предварителна селекция по тези критерии. С оглед на изложеното не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответната страна трябва да се присъдят направените пред ВКС разноски в размер на 1000лв. платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,