Определение № 256 от 19.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 645/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, представлявано от управителя Я. Я., чрез адвокати А. Б. и М. Г., срещу въззивно решение № 876/15.09.2022 г., постановено от Бургаски окръжен съд по въззивно гр.д. № 1184/2022 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна Т. П. Ч., чрез адвокат М. Д., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски, сторени във въззивното производство. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Бургаски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Бургаски районен съд, отменил заповед на ръководителя на “Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД за уволнение на Т. П. Ч., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, възстановил го на заеманата преди това длъжност, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, и осъдил работодателя да заплати обезщетение по чл. 225 КТ в размер на 5305,35 лв., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, ведно със законната за забава лихва, считано от 10.02.2022 г. до окончателното издължаване. Осъдил работодателя да заплати на служителя съдебноделоводните разноски, сторени по делото, а по сметка на съдебната власт – дължимите държавни такси. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че между П. Ч. и дружеството е възникнало трудово правоотношение през 2018 г. Към датата на прекратяването му, той е заемал длъжността “юрисконсулт“. Било му е възложено да обслужва районите на градовете Бургас, С. и Я., като в трудовата му характеристика са посочени следните задължения, свързани с дейността на дружеството да събира вземания, а именно: да извършва дейности, свързани със съдебно събиране на вземания по отношение на длъжници в поверения му регион, като извършва справки в районните и окръжните съдилища, но не само и при съдебни изпълнители по образувани дела на дружеството; да осъществява процесуално представителство на дружеството по граждански и изпълнителни дела пред съдебните органи в поверения му регион; да оказва правна помощ във връзка с прилагане на съдебната процедура по събиране на вземания на служители и длъжници на дружеството в поверения му регион; да представлява дружеството пред съдилищата, съдебните изпълнители, органи на МВР и пред трети лица във връзка с дейността на дружеството в поверения му регион и др. На 13.12.2021 г., на Ч. е връчено предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение, считано от следващия ден (14.12.2021 г.) поради съкращаване на щата, както и заповед № ИР21-15/13.12.2021 г. на управителя на дружеството, с която, считано от 14.12.2021 г. е прекратено трудовото правоотношения на служителя, но поради закриване на част от предприятието, на осн. чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 1 от КТ. По делото съдът установил, че работодателят е съкратил общо 3 щ.бр. за длъжността „юрисконсулт” с различни райони на обслужване. Преди това между юрисконсултите е извършен подбор по следните критерии: квалификация-образование и начин на справяне с работата (с подкритерии “ниво на справяне с възложените задачи“, “бързина за изпълнение на задачите и съсредоточеност по време на работния процес“, “изпълнение на поставените таргети“ ), при който най-малко точки е събрал именно Ч.. Съдът намерил, че мотивите на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение са неясни – съществува противоречие в посочените основания за прекратяване на трудовото правоотношение в предизвестието и заповедта, връчени в един и същи ден, а това води до незаконност на уволнението, доколкото за служителя не съществува яснота на какво основание договорът му е бил прекратен. Съдът също така посочил, че поначало конститутивното действие по прекратяване на съществуващото трудово правоотношение настъпва с изтичане срока на предизвестието, а издаваната заповед за прекратяване на трудовия договор в такива случаи има само констативен характер, но в случая работодателят сам е смесил действията си, извършвайки ги в един ден; заповедта не констатира от друга страна настъпили след изтичане на предизвестието последици, т.е. тази заповед в случая има конститутивно, а не декларативно действие – на Ч. е връчено уведомление, наречено предизвестие, в което се съдържа изявление, че предизвестието няма да бъде спазено, т.е. то няма да породи предвидения в КТ ефект и трудовото правоотношение няма да се прекрати с изтичането му, а на датата, определена в заповедта за уволнение. Прието е още, че реално съкращаване на щата не е налице - и след 13.12.2021 г. дружеството-работодател е продължило да подава заявления за издаване на заповеди за изпълнение в съдилищата и съдебните райони Бургас, С. и Я. и е продължило да води изпълнителни дела в тези райони, каквато е била основната трудова функция на Ч.. Съдът намерил още, че и извършеният подбор по чл. 329, ал. 1 ГПК е незаконен. Самият работодател не е определил различна важност на отделните поставени задачи, каква е относителната тежест на всяка една от задачите при формиране оценката по критерий “ниво на справяне с поставените задачи“. Прието е, че използваните изрази в раздел “Констатации“ от протокола на комисията по подбор не позволяват да се извърши обективна преценка за изпълнение на нито една конкретна задача; освен това, при еднакво изпълнени/неизпълнени задачи от един и същи вид, оценките на служителите са различни, без да е ясно кой обективен фактор мотивира работодателя за това. Съдът посочил, че и от свиделските показания също не може да се установи какви точно са критериите, по които се обоснова дадена оценка. Критерият за изпълнени/неизпълнени задачи, за да има обективно измерение, следва да съобразява спецификата на конкретните задачи, но в случая самият работодател не е извършил такава преценка (напр. могат да се извършат множество задачи по проверка на данни на длъжника, въвеждане на ЕГН напр. и т.н., докато друг служител през това време подготви искане за извършване на изпълнителни действия, което системата на работодателя би отчела само като едно действие). Също така, основният критерий за работодателя е реално събраните парични средства от юрисконсулта (изпълнението на т.нар. таргет) - единственият ясен и обективен, но не е посочен начинът, по който са определяни размерите на самите финансови цели, нито дали подходът е еднакъв при всички служители, затова и е прието, че оценяването по този критерий е невъзможно, както е невъзможна и проверката му от съда. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Намира, че въззивният съд е тълкувал неточно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК по въпроса: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, в противоречие с Постановление № 1 от 13.07.1953 г. на Пленума на Върховния съд; Постановление № 7 от 27.XII.1965 г. на Пленума на Върховния съд; Постановление № 1/1985 г. на Пленума на Върховния съд; Тълкувателно решение № 1 от 4 януари 2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК; решение № 212 от 1 февруари 2012 г. по т.д.№ 1106/2010 г. на II т.о. на ВКС; решение № 17 от 23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на II т.о. на ВКС; решение № 111 от 03.11.2015 г. по т.д.№ 1544/2014 г. на II т.о. на ВКС; решение № 136 от 6.11.2015 г. по т.д.№ 2483/2014 г. на II т.о. на ВКС; решение № 180 от 11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на II т.о. на ВКС; решение № 94 от 13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на II т.о. на ВКС; решение №161 от 4.10.2016 г. по т.д.№ 2220/2015 г. на II т.о. на ВКС; решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на II т.о. на ВКС. Съставът на ВКС счита, че така поставеният правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е правно значим по всяко исково производство, но същественото в случая е какво е точно значението му за обжалваното решение, за което съдът изхожда от касационните оплаквания във връзка с допуснати процесуални нарушения на въззивния съд на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Според касатора, допуснатите нарушения от въззивния съд са: необсъждане на възражението във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е допуснал изброени писмени доказателства и неразглеждане на оплакването, че първостепенният съд не бил обсъдил допълнително споразумение от 01.07.2019 г.; неотдаване на „достатъчно значение“ на определени доказателствени средства. Първо, следва да се посочи, че предмет на въззивното производство е материалноправният спор, а не правилността на първоинстанционното решение. Въззивният съд е съд по съществото на спора, а не контролноотменителна инстанция, каквато е касационната, поради което и предметът на проверката се различава, както и структурата на съдебното решение. Въззивният съд продължава разглеждането на материалноправния спор – той има същите правомощия по преценка на доказателствата и фактите, както първата инстанция, защото предметът на делото и пред него е самото материално правоотношение, което е предмет на делото и пред първата инстанция (чл. 260, т. 5 и 6, чл. 263, ал.1, чл. 266 -269; чл. 271-273 ГПК). Ограниченият въззив, уреден с ГПК от 2007 г., не променя същността на производството. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, като обхватът на дейността на въззивния съд е ограничена от разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК. При така изложеното, оплаквания за недопускане от първостепенния съд на поискани от страната доказателства, въззивният разглежда не в съдебното си решение, а в процедурата по чл. 267 ГПК, когато се произнася по доказателствени искания на страните, основани на чл. 266, ал. 3 ГПК. Само, ако има надлежно наведено оплакване и искане за събиране на доказателства и то е основателно, въззивният съд допуска доказателствата и ги събира във въззивното производство, а в своето решение ги обсъжда по правилата на чл. 12 ГПК. Също така, въззивният съд не трябва да коментира в своето решение правилно или не първата инстанция е обсъдила или не дадено доказателствено средство, довод или възражение на страните, а сам, в рамките на въззивното производство, дължи обсъждане на всички релевантни, допустими и необходими доказателства по делото, съответно сочи кои са неотносими и/или недопустими, поради което няма да обсъжда. Вярно е, че въззивният съд изрично е коментирал в своето решение горните оплаквания на страната, което, от една страна, не отговаря на твърденията на касатора в касационната жалба, но пък от друга - не се и следва. Също така, след като доказателствата не са събрани и във въззивна инстанция, за резултата по делото е без всякакво значение дали е трябвало или не първата инстанция да ги допусне; работодателят не е искал с въззивната жалба от въззивния съд допускане на отказаните му доказателства, основавайки се на чл. 266, ал. 3 ГПК. Следва да се посочи, че въззивното решение не е добре структурирано, но не до степен, че да води до неяснота, при която страните да не могат да узнаят съществените съображения за постановения резултат и така да не могат адекватно да защитят интересите си; касационни доводи и правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК също не са поставяни. Оплакването, че на дадени доказателства „не е обърнато нужното внимание“ не е равнозначно на твърдение, че те не са обсъдени от въззивния съд, имащо отношение към приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и към поставения правен въпрос. Несъгласието с фактическите и правни изводи на въззивния съд само по себе си не е основание за допускане на касационно обжалване. Във връзка с тълкуването на чл. 329, ал. 1 КТ касаторът е поставил следните правни въпроси, за които се обосновава, че са разрешение в противоречие с практиката на ВКС: необходимо ли е да се извършва подбор между служители, имащи място на работа в различни населени места – твърди противоречие с Тълкувателно решение № 5/2019 от 26.10.2021 г. на ВКС, ОСГК; решение № 178 от 20.10.2015 г. по гр. д. № 844/2015 г. на ВКС, III г.о.; решение № 179 от 20.10.2015 г. по гр. д. № 5408/2014 г. на ВКС, III г.о.; решение № 290 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 882/2011 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 329 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 1073/2010 г. на ВКС, IV г. о. и какви са правомощията на съда в контрола на извършения от работодателя подбор по чл. 329, ал. 1 КТ – твърди противоречие с Тълкувателно решение № 3 от 16.01.2012 г. по т. д. № 3 от 2011 г. на ВКС, ОСГК; решение № 472 от 31.05.2010 г. по гр.д. № 1359/2009г. на ВКС, IV г.о.; решение № 287 от 16.07.2010 г. по гр.д. № 90/2009 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 732 от 28.10.2010 г. по гр.д. № 1146/2009г. на ВКС, IV г.о. Първият от въпросите – относно задължението на работодателят да извърши подбор, е неотносим към постановеното от окръжния съд. Той не се е занимавал с въпроса трябва или не да се извърши предварителен подбор в случая, а е извършил съдебен контрол на подбора, който сам работодателят е направил. Трябва да се посочи, че във всички случаи, когато работодателят, макар и да не е бил задължен, е извършил подбор, законността на същия при оспорване, задължително подлежи на проверка от съда по трудовия спор. Не се установява и противоречие с посочената практика на ВКС във връзка с правомощията на съда при осъществяване на съдебен контрол на подбора, извършен от работодателя. В съответствие с ТР № 3 от 16.01.2012г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. ОСГК на ВКС, въззивният съд е проверил преценката на работодателя по чл. 329, ал. 1 КТ - кой от служителите, измежду които е извършен подбора, има по-висока квалификация и работи по-добре, взети ли са предвид законовите критерии при подбора от работодателя и по тях ли е оценявал служителите; дадените оценки, касаещи образование и квалификация на всеки, съответстват ли на обективната действителност, както и какви са оценките, получени за ниво на изпълнявана работа; последните дадени ли са въз основа на показатели, имащи отношение именно към качеството на работа и дали дадените оценки съответстват на нивото на изпълнение от всеки оценяван служител, трудовите правоотношения запазени ли са именно с тези служители, които по-пълно отговарят на критериите на закона спрямо уволнения ищец по делото. В съответствие с цитираната съдебна практика въззивният съд е приел, че тежестта на доказване е за работодателя, той трябва да установи по пътя на пълно главно доказване фактите и обстоятелствата, имащи отношение към извършването на подбора и неговата законност. Доказателствата трябва да дават възможност на съда да извърши проверка, че дадените оценки, касаещи образование и квалификация на всеки, съответстват на обективната действителност, какви са оценките, получени за ниво на изпълнявана работа, както и за всички описани по-горе обстоятелства в обхвата на съдебния контрол. При спор за законосъобразност на уволнението, съдът упражнява съдебен контрол за точното прилагане на закона, който не се изчерпва само с констатиране формалното прилагане на критериите по чл. 329, ал. 1 КТ, а обхваща проверка на приетите от работодателя и оспорени от работника или служители оценки по същите критерии. С обжалваното решение съдът е извършил съдебен контрол за законосъобразното упражняване на правото на подбор, респ. законосъобразното приложение на критериите установени с разпоредбата на чл. 329, ал. 1 КТ, при оспорени от ищеца оценки на работодателя по показателя квалификация и ниво на изпълнение на работата, т. е. при оспорена законност на подбора, с което не се е отклонил от задължителната съдебна практика. Във връзка с извършената до момента от състава на ВКС преценка по чл. 288 ГПК по въпросите, свързани с приложението и даденото от въззивния съд тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, както и на чл. 329, ал. 1 КТ, без значение е дали са налице поддържаните основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК по следващите правни въпроси, свързани с тълкуването на чл. 195, ал. 1 КТ и чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ, а именно: несъответствие между правни основания за прекратяване на трудовото правоотношение, посочени в предизвестието и в заповедта за уволнение основание ли е за незаконосъобразността на издадената заповед; в случай че трудовият договор е прекратен без да се спазва целият срок на предизвестието и в един и същи ден са връчени и предизвестие, и заповед за прекратяване, какво е действието на заповедта — конститутивно или декларативно; в случай че трудовият договор е прекратен без да се спазва целият срок на предизвестието и в един и същи ден са връчени и предизвестие, и заповед за прекратяване, в които са описани различни правни основания, кое от основанията е правнорелевантно и следва да се защити пред съда; налице ли е съкращаване на щата по смисъла на чл. 328, ал.1, т.2, предл. 2 КТ, когато трудовите функции на длъжността са запазени, те се осъществяват от служител на друга длъжност или служител на същата длъжност, но при намаление на щатните бройки. Това е така, защото какъвто и да е резултатът по поставените правни въпроси, той няма да доведе до промяна на крайния резултат по спора, а именно незаконност на уволнението, защото, както стана ясно по-горе, работодателят е допуснал нарушение на чл. 329, ал. 1 КТ. Относно този извод на въззивния съд няма основания за допускане на касационно обжалване. По релевирания довод за очевидна неправилност на въззивното решение следва да се приеме, че не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидно неправилен е съдебният акт при допуснати от съда нарушения, при които законът е приложен в неговия противоположен смисъл,т.е.съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формиране на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно и безпристрастно, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, е възможно да се обоснове наличието на очевидна неправилност, която да е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът