Определение № 725 от 19.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2331/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 3465 от 28.11.2022г., постановено по възз. гр. дело № 9892/2021г. по описа на Софийски градски съд е отменено решение № 20119165 от 18.05.2021 г., постановено по гр.д.№ 52571 от 2020 г., по описа на СРС в частта, с която са отхвърлени предявените от Р. С. П. срещу „ГО ГРИЛ“ О. искове с правно основание чл.220,ал.1 от КТ над присъдената сума от 27,15 лв. до сума в размер на 3 451,47 лв., иск с правно основание чл.224,ал.1 от КТ над присъдената сума от 61,09 лв. до размер от 7 299,05 лв., както и иск с правно основание чл.222,ал.1 от КТ над присъдената сума от 932,15 лв. до пълния предявен размер от 4 356,47 лв. и е осъдено „ГО ГРИЛ“ О. да заплати на Р. С. П. на основание чл.220,ал.1 от КТ сумата от 3 424,32 лв., представляваща неизплатен остатък от обезщетение за неспазен срок на предизвестие при прекратяване на трудово правоотношение; на основание чл.224 от КТ сумата от 7 237,96 лв., представляваща неизплатен остатък от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 45 дни и на основание чл.222 от КТ сумата от 3 424,32 лв., представляваща обезщетение за прекратяване на трудово отношение, ведно със законната лихва върху всяка една от присъдените суми, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане и е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която са отхвърлени исковете на Р. С. П. срещу „ГО ГРИЛ“ О. с правно основание чл.344,т.1, 2, 3 и 4 от КТ, както и в частта, в която са отхвърлени искът по чл.220,ал.1 от КТ над присъдения размер от 3451,47 лв. до пълния предявен размер от 4 356,47 лв., както и искът по чл.224 от КТ над присъдения размер от 7299,05 лв. до пълния претендиран размер от 9335,30 лв. Против въззивното решение в частта му, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл.344, т.1, 2, 3 и 4 от КТ е постъпила в срок касационна жалба от Р. С. П., чрез адв. Ж. Н.. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба са формулирани въпросите: 1. Допустимо ли е съдът да мотивира решението си на възможни обяснения, ако същите не се основават на установени по делото факти и изпълнил ли е задължението си за преценка на всички доказателства по делото в съвкупност и връзка помежду им? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 2. Следва ли въззивният съд да обсъди в съвкупност всички приети по делото доказателства, както и доводите на страните? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. 3. Допустимо ли е преценката за спазване на срока за предявяване на иска по чл.344, т.1 КТ, с оглед разпоредбата на чл.335, ал.2 КТ да се извършвана с оглед изявление на работника, а не на работодателя? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 4. Може ли въззивният съд да не се произнесе по надлежно въведено от ищеца възражение /с жалбата и в първоинстанционното производство/ за недобросъвестно поведение на работодателя по повод на връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. Ответникът по касационната жалба „ГО ГРИЛ“ О., чрез адв. П. М. и адв. Й. Ч., в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. В установения от закона срок против въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са присъдени обезщетения по чл.220,ал.1 от КТ, чл.224 от КТ и чл.222 от КТ е постъпила касационна жалба от „ГО ГРИЛ“ О., чрез адв. П. М. и адв. Й. Ч., в която са изложени доводи за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Направено е искане да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което предявените искове по чл.220,ал.1 КТ, чл.224 КТ и чл.222 КТ се отхвърлят в уважената част от въззивния съд. В изложението към касационната жалба са поставени следните въпроси: 1.Допустимо ли е при установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, с решението си въззивният съд да измени предмета на делото и обхвата на доказване, без да е разпределил доказателствената тежест между страните и да даде указания за релевантните факти, както и да укаже за кои факти и обстоятелства не сочат доказателства? 2. При прилагане нормата на чл.228 от КТ има ли право съдът да приеме за установен различен размер на възнаграждението, въз основа на което се определя обезщетението по чл.228 КТ от реално получената и неоспорена от ищеца сума на възнаграждението за съответния месец? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 3.При прилагане на нормата на чл.228 КТ и твърдяно едностранно увеличение на възнаграждението, може ли съдът да приеме, че база за изчисление на обезщетението не е полученото от служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ прекратяването, а брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е получено последното брутно трудово възнаграждение ? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 4. При наличие на безспорни писмени доказателства, установяващи вида и характера на отделните компоненти от трудовото възнаграждение, има ли право съдът да приеме, че брутното трудово възнаграждение е увеличено едностранно? 5.Какви са предпоставките, които следва да са налице, за да се приеме, че е налице едностранно увеличен размер на брутното трудово възнаграждение? Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 6.Длъжен ли е въззивният съд да мотивира в решението си защо приема или отхвърля аргументите на страните? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 7. При положение, че са налице два вида доказателства с една и съща процесуална стойност, длъжен ли е съдът да мотивира защо приема едните, а не приема доказателствената стойност на същите по вид доказателства? Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателят поддържа очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. С подадения отговор ответникът по касационната жалба Р. С. П., чрез адв. Ж. Н., е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя-ответник, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване намира следното: Касационната жалба на „ГО ГРИЛ“ О. против въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по исковете за присъждане на обезщетения по чл. 220, ал.1 от КТ и чл.222, ал.1 от КТ следва да се остави без разглеждане като подадена срещу решение на въззивен съд с цена на исковете под 5 000 лв. /цената на иска за присъждане на обезщетение по чл. 220, ал.1 КТ е 4 356,47 лв., а на иска по чл.222, ал.1 КТ е 4 356,47 лв./, което на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК не подлежи на касационно обжалване. В тази част производството по делото следва да се прекрати. В останалата част касационната жалба на „ГО ГРИЛ“ О. против решението в частта, с която съдът се е произнесъл по иска за присъждане на обезщетение по чл. 224 от КТ, както и касационната жалба на Р. С. П., са процесуално допустими, като подадени в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу въззивно решение, което в обжалваните части подлежи на касационно обжалване. Въззивният съд се е произнесъл по предявени искове с правно основание чл.344, т.1, 2, 3 и 4 КТ и чл.224 КТ. Прието е, че решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени исковете по чл.344,т.1 и т.2 от КТ, поради погасяването им по давност е правилно като краен резултат, но не и по изложените от първоинстанционния съд мотиви. По спорния по делото въпрос относно началния момент, от който е започнал да тече двумесечният срок за предявяването на исковете по чл.344 от КТ, въззивният съд е приел, че срокът по чл.358,ал.1,т.2 от КТ започва да тече от момента, в който волеизявлението на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение достигне до работника. За неоснователни са счетени доводите на ищеца, че срокът започва да тече от формалното връчване на заповедта за уволнение, което в случая работодателят е сторил с нотариална покана на 03.09.2020г. В тази връзка са изложени мотиви, че в КТ няма изрична уредба за връчване на заповедта за уволнение, извън случаите, при които се налага дисциплинарно наказание, поради което удостоверяването на уведомяването на работника, респ.служителя за прекратяването на трудовото отношение може да се осъществи с всички допустими доказателствени средства. Съдът е посочил, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е от 26.03.2020 г., като в нея е посочено, че трудовото правоотношение се прекратява, считано от 01.04.2020 г. Според въззивния съд ищецът е узнал преди връчване на нотариалната покана на 03.09.2020г., като същият сам се е поставил в невъзможност формално да получи копие от заповедта за прекратяване по-рано. Посочено е, че ищецът е бил наясно, че отношенията му с ответното дружество са прекратени, доколкото е преустановил ходенето на работа, който факт се установява както от невъзможността заповедта за прекратяване да му бъде връчена до 01.04.2020 г. на работното място, което е довело и до положените от работодателя усилия да издирва ищеца на известните му адреси, така и от извънсъдебното признание на ищеца, обективирано в отговора на нотариална покана. В него ищецът е отправил изявление до работодателя, достигнало до него на 08.09.2020 г., че същият му дължи възстановяване на заплатени суми за наем и консумативи на апартамент в [населено място] за периода от март 2018 г. до март 2020 г., а във връзка с отправеното към него с нотариалната покана искане за връщане на движими вещи по повод прекратяване на трудово отношение е отговорил, че още на 30.06.2020г. с нарочно уведомление е поканил работодателя да му ги предаде обратно. Съдът е приел, че от това изявление следва изводът, че ищецът е узнал за прекратяването преди получаването на нотариалната покана, защото в противен случай не би поискал да му се възстановят разходи във връзка с трудовото му правоотношение и то с краен момент - датата на прекратяването на трудовия договор, нито би канил работодателя да получи обратно предоставени му и необходими за изпълнението на трудовите функции движими вещи. По тези съображения въззивният съд е направил извод, че за начало на давностния срок следва да се приеме датата 30.06.2020 г., извлечена от извънсъдебното признание на ищеца и до датата на предявяване на исковете - 28.10.2020 г. са изтекли повече от два месеца, предвид което и исковете по чл.344, ал.1, т.1 от КТ и по чл.344, ал.1,т.2 от КТ подлежат на отхвърляне, поради погасяването им по давност. Предвид неоснователността на иска по чл.344, ал.1,т.1 от КТ, съдът е приел, че подлежат на отхвърляне и исковете по чл.344, ал.1, т.3 и т.4 от КТ за заплащане на обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа, поради уволнението и за поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка. По следващия спорен по делото въпрос относно базата, върху която трябва да се изчисли обезщетението по чл.224 КТ, съдът е приел, че посочените в представените платежни фишове суми, наименувани „еднократен бонус“ и „бонус за постигнати резултати“, заплащани ежемесечно на ищеца в конкретен фиксиран размер, не представляват допълнително възнаграждение с непостоянен характер. Съдът е посочил, че в един дълъг период от време - от м.ноември 2017 г., когато ищецът е бил преназначен на длъжност „търговски директор“ до м.февруари 2020 г., изплащаните му възнаграждения, посочени от работодателя като бонус за постигнати резултати и еднократни бонуси, са начислявани във всички месеци от периода, като в основната си част сумите са еднакви. За неоснователни са счетени доводите на ответника, че се касае за изплащани непостоянни допълнителни еднократни възнаграждения, защото тези доводи се основават на приложените по делото фишове, в които е отразено, че сумите са еднократен бонус и бонус за постигнати резултати, но фишовете са частни свидетелстващи документи, които изхождат от ответника и той може едностранно да решава как да наименува сумите, изплащани на служителите и така да определя тяхното естество. Изложени са съображения, като частни свидетелстващи документи, обективиращи изгодни за издателя си факти, приложените фишове не се ползват с материална доказателствена сила и съдът не е длъжен да приеме за вярно отразеното в тях. Направен е извод, че от съвкупната преценка на доказателствата по делото и най-вече въз основа на приетата във въззивното производство счетоводна експертиза, следва, че сумите, получавани от ищеца са част от основното трудово възнаграждение и представляват увеличен размер на уговореното основно месечно възнаграждение в трудовия договор и анекса към него от 2017 г., като за едностранното изменение на трудовото правоотношение в посока увеличаване на размера на трудовото възнаграждение от страна на работодателя, не е предвидено изискване за сключване на допълнително споразумение между страните - чл. 118, ал. 3 КТ. Съдът е посочил също, че ответникът не е доказал, че се касае за допълнителни възнаграждения по смисъла на представените по делото Вътрешни правила за работна заплата /ВПРЗ/, влезли в сила от 26.10.2013 г., които са еднократно предоставяни и са с непостоянен характер - не са представени писмени доказателства, от които да се установи, че ръководните органи на работодателя са взели конкретни решения или са издали заповеди за изплащане на такъв вид възнаграждения месец за месец или на годишна база по отношение на ищеца, липсват приложени по делото и вътрешни показатели, определящи съответната бонусна система и т.н. В заключение е направен извод, че базата, върху която следва да бъдат определени дължимите се обезщетения, вкл. и това по чл.224,ал.1 от КТ на основание чл.228 от КТ, възлиза на 4 356,47 лв., колкото е било брутното трудово възнаграждение, получавано от ищеца. Отчитайки платените от работодателя обезщетения, както и присъдените от първоинстанционния съд суми, съдът е направил извод, че решението на районния съд в отхвърлителната му част следва да се отмени частично – в отхвърлената част на иска по чл.224,ал.1 КТ над присъдената сума от 61.09 лв. до 7299.05 лв. Въззивният съд е присъдил на ищеца още 7 237,96 лв. обезщетение по чл.224 КТ. По правните въпроси, поставени от касатора Р. С. П. не следва да се допуска касационно обжалване по следните съображения: По първия въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК, защото не е във връзка с приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи. Въззивният съд не е формирал извода си за началния момент, от който е започнал да тече давностният срок по чл.358,ал.1,т.2 от КТ на възможни обяснения на ищеца, а за да приеме, че този срок е започнал да тече от 30.06.2020 г., съдът се е позовал на изявлението на ищеца, сдържащо се в отговора на нотариалната покана, представляващо извънсъдебно признание относно факта, че към посочената дата до ищеца вече е било достигнало изявлението на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение. Следователно изводите на съда са формирани след преценка доказателствената сила на изходящ от ищеца частен документ, а не се касае за формиране на изводи въз основа на предположения. Въпросът е обоснован и с доводи за необоснованост на изводите на съда, че ищецът не е ходил на работа. Правилността на този извод не подлежи на проверка в производството по допускане на касационно обжалване. Наред с това сам по себе си фактът, дали ищецът е ходил или не на работа, не е от решаващо значение за крайния изход от спора, тъй като относно спорния факт за началния момент, от който е започнал да тече давностният срок по чл.358,ал.1,т.2 от КТ съдът е приел, че са налице доказателства, а посоченото, че ищецът е спрял да ходи на работа е във връзка с изводите, че работодателят въпреки положените усилия, не е могъл да връчи заповедта на ищеца на работното му място и на известните му адреси. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория и четвъртия правен въпрос, които са за задължението на въззивния съд, съгласно чл. 271, чл. 272, вр. с чл. 236, ал. 2 от ГПК да обсъди в мотивите на акта си всички възражения, доводи и доказателствата, събрани по делото. С т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г.по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба. При въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правни констатации на първата инстанция, като отрази в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение, поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. Тази задължителна практика на ВКС е възприета и в множество решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, включително и в цитираните от касатора. Поставените правни въпроси въззивният съд е разрешил в съответствие със задължителната практика на ВКС, както и с практиката на ВКС по чл.290 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на страните, които са от значение за решението по делото. Преценени са всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Въззивният съд е формирал свои фактически и правни изводи по съществото на спора, които е отразил в подробните мотиви на решението. Четвъртият въпрос е обоснован и с твърдения за липса на произнасяне от въззивния съд на доводите на ищеца за недобросъвестно поведение на работодателя при връчване на заповедта за уволнение. Видно от обжалваното решение, въззивният съд е приел, че работодателят е положил усилия за връчване на заповедта на известните му адреси на ищеца – както физически, така и електронни, месеци наред, от което и следва, че съдът е приел, че работодателят е положил дължимата грижа заповедта да бъде връчена на ищеца. Следователно, макар и да не го е посочил изрично, съдът е счел за неоснователен довода за недобросъвестност на работодателя. Следва да се отбележи, че по принцип въпросът относно поведението на работодателя при връчване на заповедта в случая не е от обуславящо значение за крайния изход от спора, доколкото решаващите изводи на съда са, че ищецът е направил признание за неизгодния за него факт, че до знанието му е достигнало изявлението на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение и от момента на узнаването е започнал да тече срокът по чл.358,ал.1,т.2 от КТ. С оглед на изложеното настоящият съдебен състав преценява, че не е установено соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория и по четвъртия правен въпрос. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. Липсва противоречие между приетото от въззивния съд и посочената от касатора практика на ВКС - решение № 433 от 27.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1381/2011 г., IV г. о. В последното е разгледана хипотеза, при която искът по чл.344, ал.1, т.1 КТ е предявен преди изтичане срока на предизвестието и е прието, че за начален момент, от който започва да тече срокът, в който може да се упражни потестативното право на работника или служителя да иска отмяна на незаконното уволнение, се приема денят, в който актът, засягащ правата му, е произвел правно действие. Т.е. касае се за хипотеза, различна от настоящата, в която не се твърди, че искът е предявен преждевременно, преди трудовото правоотношение да е било прекратено. Този въпрос не е спорен по делото, а спорът е концентриран относно момента, в който изявлението на работодателя е достигнало до ищеца и начина на доказването на този факт и именно в тази връзка съдът е приел, че е налице признание на ищеца, че към 30.06.2020 г. до неговото знание е било достигнало изявлението на ответника за прекратяване на трудовото правоотношение. По правните въпроси, поставени от касатора „ГО ГРИЛ“ О.: Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия въпрос от изложението. В решение № 490/28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 342/2009 г., IV г.о., по чл. 290 ГПК е прието, че според разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по този раздел, т.е. включително и това по чл. 222, ал. 3 КТ, е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. Правният въпрос е разрешен от въззивния съд в отклонение от тази практика на ВКС. Не следва да се допуска касационно обжалване отделно по втория, четвъртия и петия въпрос, тъй като те по съществото си се включват в третия въпрос – касаят базата, на която следва да се определят дължимите се на работника обезщетения. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос поради липса на общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ,т.1 ГПК. Въззивният съд при постановяване на решението си не се е произнесъл извън предмета на спора, с който е бил сезиран. Несъгласието на касатора с правните изводи на съда относно приложението на чл.228 КТ касае правилността на решението, по която не се дължи произнасяне в производството по чл.288 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по шестия правен въпрос, който е за задължението на съда да се произнесе по доводите и възраженията на страните. В съответствие с трайната практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора / решение № 209 от 20.02.2018г. по търг. д. № 1096/2017г. на ВКС, първо т.о. и решение № 323 от 27.09.2012г. по гр. д. № 408/2011г. на ВКС, първо г.о./ въззивният съд е изложил мотиви, в които е приел кои факти и въз основа на кои доказателства приема за установени, както и се е произнесъл по доводите на страните. По седмия въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Въпросът касае приложението на чл.236, ал.2 ГПК, която разпоредба е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. По приложението й е установена трайна съдебна практика, според която въззивният съд следва да обсъди събраните по делото доказателства и въз основа на тях да направи фактическите си и правни изводи по съществото на спора. Тази практика не следва да се осъвременява, защото не са настъпили промени в законодателството и обществените условия. Касаторът не е изложил доводи защо намира, че установената съдебна практика следва да бъде изоставена. Двамата касатори поддържат основанието по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК на въззивното решение. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящия случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение