Определение № 5202 от 13.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3728/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЕНЕРГО-ПРО ВАРНА“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] и седалище в [населено място], против решение № 179 от 04.07.2025 г. по гр. д. № 347/2025 г. на Окръжен съд – Шумен.

Ответникът М. К. М., чрез адв. К., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 199 от 17.03.2025 г., допълнено с решение № 330 от 25.04.2025 г., постановени по гр. д. № 2002/2024 г. на Районен съд – Шумен за уважаване на предявените от М. К. М. против „ЕНЕРГО-ПРО ВАРНА“ ЕАД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ: 1/ за признаване за незаконно и отмяната на наложеното на ищеца на основание чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ дисциплинарно наказание „уволнение“ със заповед № 31-14/05.06.2024 г. на законния представител на ответното акционерно дружество за извършено нарушение по чл. 187, (ал. 1), т. 8 КТ, обусловило прекратяване на трудовото правоотношение помежду им, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ; за възстановяване на ищеца на предишната работа – „старши специалист вътрешен и технически контрол“ при ответното дружество и осъждането на последното да му заплати сумата от 12 697. 78 лв., представляваща обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, дължимо за периода от 06.06.2024 г. до 31.10.2024 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска – 01.08.2024 г. до окончателното изплащане и в полза на ищеца са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че страните са били в трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „старши специалист вътрешен и технически контрол“, отдел „Вътрешен и технически контрол“ в дирекция „Вътрешен одит и сигурност“ при ответника. Със заповед № 31-14/05.06.2024 г. на работодателя, връчена на същата дата, правоотношението е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ вр. чл. 187, (ал. 1), т. 8 КТ и чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ – с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ поради нарушение на трудовата дисциплина (злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на предприятието) и неизпълнение на Инструкция WI-220-EPR-IA за приемане на обекти, изпълнени с възлагане по инвестиционна и ремонтна програми. Посочил е, че фактическото основание на заповедта за налагане уволнението е това, че ищецът като контролен орган в ответното предприятие, в съставените от него констативни протоколи за отстраняване на несъответствия от 09.02.2024 г. и от 22.02.2024 г. (относно извършени дейности по направена на просеки по ВЕЛ Дъбрава) не описал точките на неизпълнените участъци, които пък се установявали от протокола, съставен на 12.04.2024 г. от нарочна създадената комисия, в състава на която участвал и ищеца (касаело се за 13 бр. несъответствия). Некачественото почистване от дървесина на трасетата на електроразпределителната мрежа (какъвто е предметът на поръчката с външния доставчик на услугата) е счетено да съставлява предпоставка за прекъсване и аварии на електрозахранването на крайни клиенти на ответника и да доведе до множество техни жалби. Така е обосновано наличие на тежко нарушение на трудовата дисциплина, което е прието да обуславя налагането на най – тежката дисциплинарна санкция. С покана от 26.04.2024 г. от ищеца са изискани обяснения с оглед проведеното срещу него дисциплинарно производство, каквито са депозирани в срок. Установен е и размерът на дължимото на ищеца обезщетение. При горните факти, инстанцията по същество е намерила иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за основателен и го е уважила. Мотивирала е съображения, че на първо място изисканите от привлеченото към дисциплинарна отговорност лице обяснения по реда на чл. 193, ал. 1 са били неясни, тъй като не е индивидуализирано нарушението, което му се вменява във вина - не е посочена нито датата, нито съдържанието (в какво се изразява) на неизпълнение на трудовите задължения. Прието е, че поставените въпроси не водят до по - голяма яснота относно нарушението, за което се искат обясненията, а такива не са поискани и във връзка с нарушение на конкретна разпоредба на сочената от ответника Инструкция за приемане на обекти, изпълнени с възлагане по инвестиционна и ремонтна програми. Така работодателят не е индивидуализирал нарушенията, за които като виновно извършени от ищеца, е поискало обяснения с тези, за които впоследствие е ангажирал дисциплинарната му отговорност. Този факт е счетен да възпрепятства надлежното упражняване на правото на адекватна защита в хода на дисциплинарната процедура, да води до незаконност на наложеното наказание „дисциплинарно уволнение“ и налага отмяната му само на това основание. На второ място, втората съдебна инстанция е отрекла описаното поведение на ищеца да осъществява състава на нарушението по чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ, възприето като предпоставка (правно основание) за неговото дисциплинарно уволнение. Изразено е виждане, че в случая отсъства релевантната „злоупотреба с доверието на работодателя“ – тъй като няма позоваване, а и не се доказва извличането на каквато и да е облага от служителя вследствие описаното негово деяние, респ. няма данни за извършване на действия, с които компрометира оказаното му доверие. Прието е също, да не е осъществена и хипотезата на т. н. „уронване доброто име на работодателя“, тъй като не е установено поведението на ищеца да е израз на нелоялното му отношение към работодателя, на незачитане на доброто му име и злепоставяне пред трети лица, което да води или прави възможно неблагоприятното му поставяне по отношение на конкурентноспособността, ефективността и авторитета му. На следващо място, като опорочаващо наложеното дисциплинарно уволнение е изтъкнато и обстоятелството, че ответникът не е установил какво по обем е било дължимото от ищеца поведение по извършване на контролни функции относно направата на т.н. просека ВЕЛ Дъбрава, нито пък кои конкретни разпоредби от посочената Инструкция за приемане на обекти, изпълнени с възлагане по инвестиционна и ремонтна програми, са били нарушени. Съобразено е също, че няма данни ищецът да е бил запознат с Инструкцията за да се приеме, че изпълнението й е станало част от трудовите му задължения. Направен е извод, че дори поведението на ищеца да се приеме за укоримо, наложеното дисциплинарно наказание – уволнение, е несъразмерно тежко по критериите на чл. 189, ал. 1 КТ и следва да бъде отменено. Това съждение е основано както на чистото дисциплинарно минало на ищеца, така и предвид преценката на всички обстоятелства по делото – т.е. соченото в заповедта неизпълнение не представлява тежко нарушение на трудовата дисциплина, което да е предизвикало сериозни и значими вредни последици за работодателя, да е извършено с груба небрежност или умишлено от работника, да е оказало значимо въздействие върху трудовия процес. С оглед извода за основателност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, съдът е уважил и кумулативно съединените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Тези въпроси имат следното съдържание:

1. „Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да вземе предвид и да обсъди всички относими към изхода на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?“;

2. „Заповедта за уволнение отговаря ли на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ когато от служителя са поискани обяснения по реда на чл. 193 КТ, от които за него става ясно в какво се състои допуснатото нарушение?“;

3. „Дали обстоятелството, че работодателят не е поискал обяснения за някои от дисциплинарните нарушения, посочени в заповедта за уволнение, дава основание за приложение на чл. 193, ал. 2 КТ по отношение на спора за законност на наказанието за нарушения, за които са поискани обяснения?“;

4. „Може ли да се квалифицира като злоупотреба с доверието на работодателя такова поведение на работника, което съставлява нарушение на трудовата дисциплина, но не е умишлено и не цели извличане на облага?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в решение № 503 от 16.01.2013 г. по гр. д. № 168/2012 г. на IV г.о. и решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на II т.о. (по първото питане), решение № 177 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 193/2011 г. на IV г.о., решение № 563 от 12.02.2013 г. по гр. д. № 1747/2011 г. на IV г.о., решение № 352 от 03.12.2013 г. по гр. д. № 62/2013 г. на IV г.о., решение № 722 от 03.01.2011 г. по гр. д. № 518/2009 г., всички по описа на IV г.о. (по второто питане), решение № 379 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 410/2009 г. на IV г.о., решение № 313 от 19.10.2012 г. по гр. д. № 42/2012 г. на III г.о. и решение № 77 от 13.03.2014 г. по гр. д. № 3229/2013 г. на IV г.о. (по третото питане), решение № 232 от 18.05.2012 г. по гр. д. № 41/2012 г. на IV г.о., решение № 419 от 27.11.2014 г. по гр. д. № 2042/2013 г. на IV г.о., решение № 86 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 1734/2009 г. на IV г.о., решение № 80 от 26.03.2010 г. по гр. д. № 4679/2008 г. на II г.о., решение № 379 от 11.10.2011 г. по гр. д. № 100/2011 г. на IV г.о. и решение № 542 от 07.02.2012 г. по гр. д. № 1083/2010 г. на IV г.о. (по четвъртото питане).

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Поставеният първи въпрос е свързан със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото и касае приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Така обобщено питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава. Според тази практика, при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Налице са собствени мотиви при задължителна преценка на всички релевантни факти и обстоятелства относно незаконосъобразността на процесното дисциплинарно уволнение и е даден изричен отговор на доводите на ответника - работодател и на заявените с жалбата оплаквания. По същество поставеният въпрос се извежда от тезата на страната, че решаващият състав не е обсъдил доводите й, свързани с реализираното от работника нарушение на трудовата дисциплина (неговата тежест, обстоятелствата, при които е извършено и поведението на служителя), като не е обсъдил всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Обратно на тази теза, от събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че в случая тежестта на деянието (дори същото да се приеме за нарушение на трудовата дисциплина) не съответства на наложеното дисциплинарно наказание, с което са нарушени критериите по чл. 189, ал. 1 КТ. Преценил е, че по делото не е установено нарушението да е от такъв характер и толкова значимо, че да обуславя налагане на най-тежката дисциплинарна санкция. Съобразил е липсата на предишни дисциплинарни наказания за ищеца от една страна и от друга – наличната карта за положителна оценка при изпълнение на трудовите му функции. Ето защо, изводите му за незаконосъобразно упражняване от страна на работодателя на правото да прекрати трудовото правоотношение, се основават на извършен анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност. Дали този анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба ( чл. 288 ГПК ) не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а по посочения по - горе процесуалноправен въпрос тези разрешения не противоречат на практиката на ВКС. Затова по поставеното питане липсват предпоставки за допускане на обжалването.

Няма основание за селектиране на касационната жалба по повдигнатите втори и трети въпрос. Те нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същите са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, поради което и не удовлетворяват общо основание. По съществото си питанията представляват изложение на тезата на касатора, че в случая с поканата за обяснения работодателят е предоставил на служителя нужната информация относно нарушения на трудовата дисциплина, за които впоследствие е законосъобразно наказан със заповедта по чл. 195, ал. 1 КТ и че правилото на чл. 193, ал. 2 КТ не може да се прилага за тях (а само за деяния, за които обяснения не са изискани предварително). Такъв извод отсъства в обжалваното решение. Там е застъпено становището, че искането на обяснения по реда на чл. 193, ал. 1 ГПК е било неясно, без конкретика на вменените като неизпълнени трудови задължения и без индивидуализация на разпоредбите от посочената Инструкция за приемане на обекти, изпълнени с възлагане по инвестиционна и ремонтна програми, които се претендира от работодателя да са нарушени, респ. без данни правилата от тази Инструкция да са били част от трудовите задължения на ищеца. Решаващият състав на втората съдебна инстанция е намерил, че правилото на чл. 193, ал. 2 КТ е приложимо безусловно в разглежданата хипотеза. В неговото решение липсва довод за ограничаване действието на горната разпоредба според това дали са били поискани обяснения от работодателя или не (респ. за коя част от твърдените нарушения на трудовата дисциплина са поискани обясненията), защото там е прието, както вече се посочи, че дори и поискани, обстоятелствата (нарушенията) за които е посочено от работодателя да бъдат дадени тези обяснения, са неясни, неуточнени и ограничават защитата на привлеченото към дисциплинарна отговорност лице. Наред с изложеното, този извод не е единственият, с който е обоснована незаконността на уволнението (прието е още, че в случая не е осъществен състава на соченото нарушение – злоупотреба с доверието на работодателя и уронване на доброто име на предприятието, както и че е налице несъответствие между тежестта на нарушението и наложеното наказание – т.е. спорът, заявен с иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, е разгледан по същество). Така, че дори и да формират правен въпрос, питанията не обуславят изхода по делото. Те се явяват привързани към оплакванията на касатора за неправилна оценка на фактите и доказателствата по делото и чрез тях се изрязва несъгласието му с извода за основателност на исковите претенции. По своето естество въпросите съставляват касационни оплаквания (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на обжалвания въззивен акт, които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК ), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ (по чл. 288 ГПК ). При нея, касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. В съобразителната част на горецитирания тълкувателен акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непоставянето пък на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК.

Последното питане е предпоставено от становището на касатора, че е налице хипотеза на злоупотреба с доверието на работодателя и когато поведението на работника не е умишлено и не е с цел извличането на облага. Според установената съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ, злоупотреба с доверието на работодателя е налице, когато работникът или служителят, възползвайки се от служебното си положение, е извършил преднамерени действия, с цел извличане на имотна облага за себе си или за трето лице. Разяснено е, че се съобразяват и последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя, доколко от неизпълнението им за работодателя биха могли да настъпят неблагоприятни последици (в този смисъл решение № 694 от 17.11.2010 г. по гр. д. № 280/2009 г. на ІV г.о. на ВКС). В съответствие с тази практика и като е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въззивният съд е достигнал до извод, че в случая ищецът не е извършил вмененото му нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ. Следва да се посочи още, че в обжалваното решение не е изрично отречена хипотезата на злоупотреба с доверието на работодателя в случаите когато поведението на работника не е умишлено и не е с цел извличане на облага. Вън от това, какъвто и отговор да се даде на така поставения въпрос, същият не би обусловил различен краен резултат от спора, доколкото освен липсата на реализирани факти от хипотезата на „злоупотреба с доверието на работодателя“ въззивната инстанция е преценила и останалите релевантни факти и обстоятелства по делото, с които е обосновала извода за незаконосъобразност на процесното дисциплинарно уволнение. Ето защо и по този последен въпрос не може да се уважи искането за достъп до касация.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол.

При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 2 600 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.