Определение № 854 от 09.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2755/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „БЪРЗИЯ ХОЛИДЕЙ КЛУБ“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор В. М., чрез адв. Ч. Ч., срещу решение от 23.06.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 62/2020 г. по описа на Окръжен съд – Монтана, с което е отменено решение от 20.01.2020 г., постановено по гр. д. № 175/2019 г. по описа на Районен съд – Берковица, вместо което са уважени предявените от Б. И. Б. против „БЪРЗИЯ ХОЛИДЕЙ КЛУБ“ ЕАД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, като е отменена като незаконосъобразна заповед № 4/31.01.2019 г. на изпълнителния директор на „БЪРЗИЯ ХОЛИДЕЙ КЛУБ“ ЕАД, с която е прекратено трудовото правоотношение на ищеца на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ сумата от 374.22 лева, представляваща обезщетение за периода от 01.02.2019 г. до 21.02.2019 г., през който последният е останал без работа поради незаконното му уволнение, ведно със законната лихва, считано от 21.03.2019 г. до окончателното изплащане на сумата. В тежест на касатора са възложени сторените от ищеца разноски пред двете съдебни инстанции в общ размер на 828 лева. Въззивното решение в останалата част, в която е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Б. И. Б. против „БЪРЗИЯ ХОЛИДЕЙ КЛУБ“ ЕАД искове с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 128 КТ, е влязло в сила като необжалвано. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: 1.) „Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК? Преценката на такива показания следва ли да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извода, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му? Допустимо ли е съдът да преиначава свидетелски показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства? Като е дал вяра на тези показания без да отчете евентуална заинтересованост на такъв свидетел и при наличие на противоречащи гласни и писмени доказателства, въззивният съд процедирал ли е в нарушение на съдопроизводствените правила?“; 2./ „Косвените доказателства, макар установявайки странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, могат ли да служат за установяване на основния факт? Те, обсъдени поотделно и в съвкупност с останалите доказателства по делото, индиция ли са за действителните взаимоотношения между страните?“ По тези въпроси се сочи противоречие на въззивното решение с решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV ГО, и решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV ГО; 3./ „Несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество с установеното от събрания по делото доказателствен материал, поради допуснати от съда грешки при формиране на вътрешното му убеждение, изразяващи се в нарушаване на норми от неюридически характер – на правилата на формалната логика, на емпирични правила и на научно – теоретичното знание, води ли до необоснованост, като порок на съдебното решение, обуславящ неговата неправилност? Неотчитането на евентуална заинтересованост на свидетелските показания, с оглед на логическите правила и житейска логика, и необсъждането на съдържащите се вътрешни противоречия в показанията на някои от тях, представляват ли нарушения на чл. 12 ГПК, чл. 172 ГПК и чл. 235 ГПК?“ – сочи се противоречие с т. 3 от ТР № 2/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 12 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК: решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV ГО, решение № 305/27.06.2012 г. по гр. д. № 1110/2011 г. на ВКС, IV ГО. Касаторът поддържа и наличието на очевидна неправилност на въззивното решение по изложени съображения за допуснати от съда нарушения на съществени процесуални правила и основни логически, опитни и научни правила при формиране на правните си изводи, довели до явна необоснованост на крайния му съдебен акт. Ответната страна по касационната жалба – Б. И. Б., чрез адв. Г. Г., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предявените искове са с правно основание чл. 344, ал. 1 т. 1 и т. 3 КТ. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор № 10 от 16.05.2016 г., по който ищецът е заемал длъжността „работник поддръжка“. На 31.01.2019 г. при работодателя е постъпило подписано от работника заявление за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, считано от 01.02.2019 г. Върху заявлението е положена резолюция „ДА“ от изпълнителния директор на дружеството – работодател и е издадена заповед № 4/31.01.2019 г. за прекратяване на трудовото правоотношение с Б. И. Б. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 01.02.2019 г., връчена на работника на същата дата срещу подпис. На 05.02.2019 г. ищецът е изпратил до работодателя уведомление, в което е заявил, че на 31.01.2019 г. е подписал против волята си предоставени му от изпълнителния директор на „БЪРЗИЯ ХОЛИДЕЙ КЛУБ“ ЕАД документи, без да се е запознал със съдържанието им и без да са му предоставени копия от тях. Поради това е посочил, че счита връчената му заповед за прекратяване на трудовото правоотношение за предложение на работодателя за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, което не приема и изразява готовност да продължи да изпълнява трудовите си задължения. На същата дата е подал сигнал до Инспекцията по труда – [населено място], в което сочи, че поради заплахи от страна на изпълнителния директор на „БЪРЗИЯ ХОЛИДЕЙ КЛУБ“ ЕАД /заплахи, че ще бъде издаден на полицията за извършена от него кражба на дърва/ на 31.01.2019 г. е подписал документи, без да се запознае с тяхното съдържание. Обсъждайки събраните доказателства, съдът е намерил за безспорно, че на 31.01.2019 г. всички работници при ответното дружество са били повикани от работодателя за подписване на допълнителни споразумения с оглед увеличение на трудовите им възнаграждения поради изменение на осигурителните прагове в страната, считано от началото на 2019 г. Кредитирайки свидетелските показания на свидетеля Р. К., въззивният съд е приел, че на 31.01.2019 г. ищецът и свидетелят К. са подписали дадените им допълнителни споразумения, след което им били предоставени и други документи за подпис, като ищецът попитал какво подписва, но изпълнителният директор не му позволил да ги прочете. Въпреки това всички документи били подписани от работниците. При така установеното, въззивният съд е приел от правна страна, че прекратяването на трудовия договор на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ предполага две насрещни волеизявления на страните, изразени в писмена форма, съдържащи воля за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Счел е, че в случая липсва валидно изразена от работника воля за прекратяване на трудовото му правоотношение. Приел е, че волеизявлението на Б. И. Б., обективирано в писменото заявление от 31.01.2019 г., е невалидно поради порок във волята. Изложил е, че ищецът е бил умишлено въведен в заблуждение относно вида на документа, който подписва, че същият е положил подпис върху документи, предварително подготвени от работодателя, включително процесното заявление по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, чието съдържание не е познавал, приемайки на доверие думите на изпълнителния директор на ответното дружество, че същите са относими към допълнителното споразумение за увеличение на трудовото възнаграждение. Едва след подписване на документите на ищеца е било заявено, че трудовият му договор е прекратен по взаимно съгласие. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В случая първият въпрос се явява обуславящ по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, но по отношение на същия не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В съдебните актове, на които се позовава касаторът, е направен преглед на практиката на Върховния касационен съд по въпроса за начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите. Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. Преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства, като се ползват и правилата на логиката, като дали е установен релевантния за спора факт съдът преценява при комплексна преценка на всички събрани доказателства. Не е достатъчно свидетелските показания да бъдат само преразказани и ако въззивната инстанция не споделя изводите на първоинстанционния съд защо са били възприети или не показанията на част от свидетелите, а не на други свидетели, следва да изложи съображенията си защо следва да бъде възприето като достоверно казаното от другата група свидетели и да посочи кои други доказателства подкрепят казаното от тези свидетели. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал /недопустими или ирелевантни/, защо не ги кредитира или дори да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Съдът не може да преиначава свидетелските показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти. Съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда, като съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал за съответния факт и за кое време в хода на развитието на правоотношенията между страните се отнася той, като има предвид, че заинтересоваността на свидетеля и неговата предубеденост може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда, като това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. В настоящия случай, извършеният от въззивния съд анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели съответства на възприетото в практиката на ВКС становище за начина и правилата, въз основа на които този анализ следва да бъде извършен. Съдът е разгледал и обсъдил показанията на свидетелите, допуснати по делото, съвкупно с целия доказателствен материал, и е посочил фактите, които се установяват с тях. Изложил е съображения, поради които кредитира показанията на свидетеля Р. К.. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в съответствие с горепосочената практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос. В останалите две точки от изложението си касаторът не формулира конкретен правен въпрос, който се дефинира като общо основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ГПК – да е правно разрешен от съда и да обуславя решаващите му изводи. Формулираните такива от касатора не са правни, а по съществото си са касационни основания - оплаквания за неправилност на решението и необоснованост. Същите са поставени в контекстта на оплакването му за необоснованост на решението поради постановяването му при непълен и неправилен анализ на събраните доказателствата и изразяват несъгласието на касатора с решаващите изводи на съда. В този смисъл съдържанието на изложението в тази му част представлява неуспешен опит за формулиране на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулировката преповтаря по същество касационните основания, визирани в жалбата и относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В обобщение не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Предвид изхода разноски на касатора не се следват, но същият следва да заплати сторените такива от насрещната страна в това производство в размер 500лв. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,