Определение № 60457 от 04.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1401/2021 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на А. Е. В. чрез адвокат М. Ел-Т. от АК-София срещу решение № 260867/29.10.2020 г. по в.гр.д.№ 4624/2020 г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение № 62456/12.03.2019 г. по гр.д.№ 69830/2018 г. на Софийски районен съд и са отхвърлени предявените искове от А. Е. В. против „Мелексис България“ ЕООД, на основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3 КТ, за признаване на незаконна и отмяна на уволнението й със Заповед № 42 от 27.09.2018 г. на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, както и за присъждане на обезщетение за шест месеца поради незаконното уволнение в размер на 7080 лева, ведно със законните лихви до изплащането на сумата. Със същото решение въззивният съд е оставил без уважение частна жалба на А. Е. В. срещу отказ на първоинстанционния съд да измени постановеното от него решение в частта му за разноските по реда на чл.248 ГПК. Срещу решението на Софийски градски съд в тази част е постъпила частна касационна жалба вх.№ 298191/03.12.2020г. от ищцата с твърдения, че неправилно въззивният съд е определил адвокатското възнаграждение по неоценяем иск към момента на приключване на устните състезания, а не към датата на сключване на договора за правна помощ. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по уточнените при условията на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК, въпроси за предпоставките за ангажиране на дисциплинарната отговорност на работника или служителя и чия е доказателствената тежест да ги установи; за задълженията на съда да обсъди поотделно и в съвкупност събраните доказателства, както и да обоснове правните си изводи, като съблюдава основните начала и принципи в гражданския процес и чл.172 ГПК, които въпроси според касатора са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Отделно са поставени въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК: Императивни или диспозитивни са нормите, обективирани в разпоредбите на чл.181 КТ във връзка с чл.4а от Наредбата за работното време, почивките и отпуските? Законосъобразно ли е провеждането на дисциплинарно производство спрямо работник/служител, който не е запознат с Правилника за вътрешния трудов ред /ПВТР/ и кои са допустимите доказателствени средства за установяване на обстоятелството, че работникът/служителят е запознат с тях?; Използването на магнитни карти, които не удостоверяват по несъмнен начин идентичността на преминаващия през работните помещения служител, може ли да се приравни на подписване на цифрово създадено словесно изявление с електронен подпис по смисъла на чл.13, ал.1 ЗЕДЕУУ? Изложени са съображения за допускане на въззивното решение до касационен контрол и на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради очевидна неправилност, тъй като са нарушени основни принципи на гражданския процес и е постановен съдебен акт без обективна преценка на съображенията на страните и събраните по делото доказателства. От „Мелексис България“ ЕООД чрез адвокат С. Д. от АК-София са подадени писмени отговори, в които оспорва касационната и частната жалба, като поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК и претендира сторените разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът е заемал длъжността „машинен оператор производство на сил.чипове” при ответника по трудово правоотношение, прекратено със Заповед № 42/27.09.2018 г. на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ поради системни нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се в 41 закъснения в периода от 24.08.2018 г. до 19.09.2018 г. Съдът е установил, че дисциплинарното наказание е наложено от наказващия орган с мотивирана заповед по смисъла на чл.195 КТ и след спазване на процедурата по чл.193, ал.1 КТ, а преценката на работодателя за тежестта и значимостта на дисциплинарното нарушение съответства на вида на наложеното наказание. Според мотивите на съда, ищцата е била запозната с продължителността на работните смени и почивките съгласно Правилника за вътрешния трудов ред и длъжностната й характеристика, но системно е закъснявала за работа, което се потвърждава от свидетелските показания, заключението на вещо лице и приложените справки от системата за контрол на достъпа с магнитни карти, поради което предявените искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.3 КТ са неоснователни. При тези фактически и правни изводи, не е налице поддържаното от касатора основание за „очевидна неправилност“ на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основните принципи и начала на гражданския исков процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд, във връзка с дисциплинарната отговорност на работника при допуснати системни нарушения на трудовата дисциплина. Не е налице явна необоснованост на мотивите на решението, в нарушение на правилата на формалната логика при прилагане на материалния и процесуалния закон или нарушаване на императивна правна норма, поради което не може да се приеме, че е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението поради „очевидна неправилност“, засягаща вида и обема на търсената от страните защита и съдействие. При проверка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения:: Първата група въпроси обуславят изхода на делото и решаващите изводи на съда, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС - решение № 48/14.05.2012 г. на ВКС по гр.д. № 447/2011 г., IV г.о., решение № 68/03.05.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1808/2010 г., IV г.о. и др., вкл. с решение № 1/22.01.2002 г. на ВКС, III г.о., в които се приема, че при спор за законност на прекратяването на трудовия договор, тежестта на доказване в съдебния процес лежи върху работодателя, т.е. в тежест на работодателя е да докаже извършването на всички дисциплинарни нарушения, които са дали основание за прилагане на най-тежкото дисциплинарно наказание. Когато работодателят не е доказал в съдебния спор извършването на дисциплинарните нарушения, дисциплинарното наказание „уволнение“ следва да се приеме, че е незаконосъобразно. В случай, че част от нарушенията са доказани, а друга част не са, то заповедта следва да се приеме, че е законосъобразно издадена само за онези от нарушенията, които са доказани с оглед разпоредбата на чл.189 КТ. В производството по искове за отмяна на уволнението важат същите правила за доказателствените средства и доказателствената сила на документите, както в общия исков процес -решение № 130/03.04.2012 г. по гр.д.№ 707/2011 г. на ВКС, IV г.о. В същия смисъл са мотивите на въззивния съд - зачитайки доказателствената сила на представените документи и свидетелските показания по делото, съдът е достигнал до крайния извод за неоснователност на предявените искове, тъй като е осъществено пълно и главно доказване от страна на работодателя и са налице всички предпоставки за ангажиране на дисциплинарната отговорност на работника. Според мотивите на съда, прекият началник на ищцата е констатирал 41 закъснения в периода от 24.08.2018 г. до 19.09.2018 г., изготвил е докладна записка, а обстоятелствата в него се потвърждават от заключение на вещо лице, което е извършило проверка на системата за контрол за достъп до работното място с магнитни карти. В. съд е приел, че от събраните доказателства не се обосновава извод, че допуснатите закъсненията да не се дължат на виновното поведение на ищцата, т.е. съдът е преценил всички доказателства, въз основа на които се установяват релевантните за спора факти. Изложените мотиви са в съответствие с съдебната практика на ВКС, формирана с решение № 372 от 17.03.2014 г. по гр.д.№ 3731/2013 г., IV г.о. - за да бъде законосъобразно уволнението, следва не само да бъде установено извършването на нарушения на трудовата дисциплина, но и последните действително да съответстват на фактическите основания в заповедта за дисциплинарно уволнение, за да бъде последната мотивирана по смисъла на чл.195, ал.1 КТ, поради което тези въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият процесуалноправен въпрос обуславя изхода на делото, но също не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, формирана с решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г. на ІV г.о., решение № 197/23.12.2014 г. по гр.д.№ 7364/2013 г. на ІІІ г.о. и др., в които се приема, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая, въззивният съд е приел, че констатациите в доклада на прекия началник на ищцата за допуснати от нея закъснения при завръщане на работното й място след регламентирана почивка е основание за ангажиране на дисциплинарна отговорност поради системно нарушение на трудовата дисциплина. Мотивите на решението са изцяло в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, формирана с решение № 372/01.07.2010 г. по гр.д. № 1040/2009 г. на IV г.о. и решение № 516/28.06.2010г. по гр.д. № 94/2009 г. на ІІІ г.о., в които се приема, че дисциплинарното наказание се определя по преценка на работодателя или на определено от него лице. Тази преценка следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение, с оглед настъпилите или възможните неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника/служителя към конкретното неизпълнение и въобще поведението му при полагането на труд. В случая, липсва противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е осъществил съдебен контрол, като е приел, че преценката по чл.189 КТ на работодателя е съобразена с вида и характера на работата и значимостта на неизпълнението, поради което не се обосновава допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице противоречие със съдебната практика на ВКС и по въпроса за приложението на разпоредбата на чл.172 ГПК. Преценката за евентуалната заинтересованост на свидетелите и обективността на техните показания е извършена от съда след анализ на всички останали доказателства по делото и констатирана липса на съществени противоречия, които да ги разколебават.. В практиката на ВКС се приема безпротиворечиво, че не съществува забрана за съда да приеме за установени факти, въз основа на показания на евентуално заинтересовани свидетели, още повече, когато обективираните в тях обстоятелства се потвърждават и от останалите доказателства (в този смисъл, решение № 131/12.04.2013 г. на ВКС по гр.д.№ 1/2013 г., IV г.о).. Останалите повдигнати въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – допуснато ли е съществено нарушение на съдопроизводсвените правила при преценка на свидетелските показания съгласно чл.172 ГПК и принципите на гражданския процес при разкриване на обективната истина, нямат характера на правни въпроси по смисъла чл.280, ал.1 ГПК, като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, според ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. По своето съдържание тези въпроси представляват оплаквания срещу фактическите и правни изводи на съда, във връзка с нарушаване на материалния и процесуалния закон - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, които могат да бъдат преценени от Върховния касационен съд само след допускане на решението до касационно обжалване, а не в рамките на настоящото производство по чл.288 ГПК. Съгласно дадените разяснения в ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. След като съдебната практика на ВКС е уеднаквена по поставените от касатора въпроси, а мотивите на въззивното решение е в съответствие с нея, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а при липсата на аргументи същата да бъде изменена или осъвременена, не може да се приеме, че е налице и хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Втората група въпроси, формулирани в изложението към касационната жалба, с твърдения на касатора, че са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, също не дават основание за допускане на касационно обжалване. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос, е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая липсват аргументи в посочения смисъл и не е изяснена връзката на поставените въпроси с решаващите мотиви на съда в обжалваното решение, поради което не може да се обоснове необходимост от тълкуване на конкретна разпоредба на закона, във връзка с предмета на спора. Въпросът за характера на разпоредбата на чл.181 КТ, във връзка с чл.4а от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, не предполага необходимост от тълкуване и не е обсъждан от въззивния съд. В мотивите на решението се приема, че работодателят е одобрил Правилник за вътрешния трудов ред, който в Раздел III „Работно време, почивки и отпуски“ съдържа изрична уредба на работното време на служителите на сменен режим на работа и продължителността на почивките за всяка една смяна, а ищцата се е подписала на 04.01.2017 г., че е запозната с него, поради което въпросът не обуславя изводите на въззивния съд и е неотносим. Останалите въпроси, законосъобразно ли е проведено дисциплинарно производство спрямо работник/служител, който не е запознат с ПВТР и дали използване на магнитните карти, които не удостоверяват по несъмнен начин кой служител преминава през работните помещения, може да бъде приравнено на подписване на цифрово създадено словесно изявление с електронен подпис по смисъла на чл.13, ал.1 ЗЕДЕУУ, не обуславят допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В мотивите на въззивното решение е прието, че на служителите са издадени персонални магнитни карти, всяка от които с уникален номер, снимка на служителя и обозначение на името и фамилията му, чрез които се осъществява достъпът до работните помещения, а ищцата е била запозната с Правилника за вътрешния трудов ред и времето за почивка на служителите при работа на смени, което се потвърждава по несъмнен начин от писмените доказателства и заключението на вещо лице, т.е. обстоятелствата възприети от съда в постановеното решение са различни от тези, поставени с въпросите в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и в този смисъл поставените от касатора въпроси са неотносими. Предвид гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице сочените допълнителни основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси. Срещу решението на въззивния съд по в.гр.д.№ 4624/2020 г. в частта, с която е оставил без уважение частната жалба на А. Е. В. против отказа на първоинстанционния съд да измени постановеното от него решение в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК е подадена частна касационна жалба вх. № 298191/03.12.2020 г. от А. Е. В. с твърдения за неправилно определени разноски за адвокатско възнаграждение, които следва да се определят към 2018 г., когато минималната работна заплата е 510 лева, а не както е приел въззивният съд – 560 лева за 2019 г. В частната касационна жалба са изложени и съображения, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, с оглед на което присъдените разноски са завишени. В изложение към частната касационна жалба се поддържа, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на решението в частта имаща характер на определение, по множество въпроси, които се свеждат до релевантния момент, към който следва да се определи възнаграждението за процесуално представителство по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при предявен неоценяем иск по чл.344, ал.1, т.1 ГПК и предпоставките за намаляване поради прекомерност на уговореното възнаграждение за адвокатска защита. Допустимостта на касационното обжалване, според чл.274, ал.3 ГПК, се предпоставя от въведените от жалбоподателя предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК, които в случая не са налице поради следното: Съгласно практиката на ВКС, формирана с определение № 821/23.12.2015 г. по ч.гр.д.№ 5438/2015 г., ІV г.о., минималното адвокатско възнаграждение по трудови спорове е уредено в чл.7, ал.1, т.1 от Наредба № 1/2004 г. Съгласно тази уредба (изм. ДВ, бр.28 от 2014г.) минималното възнаграждение за защита по иск с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ, както и чл. 344, ал.1, т.2 КТ, но само когато са предявени самостоятелно, е в размер не по-малко от минималната работна заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ, а за трудови дела с определен интерес се определя по реда на ал.2. От текста на Наредбата следва, че когато исковете по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ (за отмяна на уволнение и възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност) са предявени при условията на обективно съединяване, минималното адвокатско възнаграждение по делото е в размер общо на една минимална работна заплата, а възнаграждението по иска за обезщетение по чл.344, ал.1, т.3, вр.с чл.225, ал.1 КТ се определя по реда на чл.7, ал.2 от Наредбата, независимо дали е предявен самостоятелно или при условията на обективно съединяване на исковете с чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ. В случая, въззивният съд е оставил без уважение частната жалба от 10.03.2020 г. на А. Е. В. против отказа на първоинстанционня съд да измени решението си в частта за разноските, тъй като ответникът своевременно ги е поискал и са представени доказателства за плащане на 13.02.2019 г. по банков път на сумата 1000 лева (по фактура от 08.01.2019 г.). Според мотивите на съда, възнаграждението за неоценяем иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ се определя като сбор от МРЗ съгласно ПМС № 320/20.12.2018 г. към момента на приключване на устните състезания пред СРС и по чл.7, ал.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – по иска на основание чл.344, ал.1, т.3 КТ, в размер на общо 1244 лева (560 лева – МРЗ за страната и 684 лева). Платеното от ответника адвокатско възнаграждение от 1000 лева е под предвидения в Наредбата минимален размер, поради което възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК е неоснователно. Крайните изводи на въззивната инстанция по отношение на разноските в първата инстанция е съобразено с практиката на ВКС, тъй като сторените разноски, се определят от съда към приключване на устните състезания, но възнаграждението за един адвокат се определя съгласно правилата, действащи към момента на сключване на договора за правна помощ. Според ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ВКС,ОСГТК, съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната в чиято полза е решен правния спор е представила доказателства, че е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В случая, съдът е приложил разпоредбата на чл.7, ал.1, т.1 и ал.2 от Наредба №1/2004 г.(ДВ, бр.28 от 2014г.), като е приел, че не са налице предпоставките за намаляване на възнаграждението за адвокатска защита на основание чл.78, ал.5 ГПК в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, а след като съдебната практика по въпроса е уеднаквена и липсват аргументи да се измени съществуващата практика или да бъде създадена нова практика по приложението на чл.78, ал.3, вр.чл.81 ГПК, не може да се приеме, че е налице основаниетза допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От „Мелексис България“ ЕООД чрез адвокат С. Д. от АК-София са поискали заплатените по банков път на 01.03.2021 г. разноски за адвокатско възнаграждение, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение