Определение № 4318 от 25.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2346/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Г. К., чрез адв. Б., против решение № 909 от 30.10.2024 г. по гр. д. № 1305/2024 г. на Окръжен съд – Бургас, VI въззивен състав.

Ответникът Камара на строителите в България, чрез адв. М. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 1464 от 17.07.2024 г. по гр. д. № 984/2024 г. на Районен съд – Бургас за отхвърляне на предявените от Т. Г. К. против Камара на строителите в България (КСБ) искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ - за признаване на уволнението, извършено със заповед № 32 от 15.12.2023 г. на изпълнителния директор на Камарата на строителите в България, на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ - поради съкращаване на щата, за незаконно и неговата отмяна, както и за възстановяване на предишната работа като „Експерт, регистър ОП“ в областното представителство на Камара на строителите в България в [населено място].

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил като безспорно между страните от фактическа страна, че ищцата е работила при ответника по безсрочен трудов договор № 14/01.10.2007 г., като впоследствие е била преназначавана последно като „Експерт, регистър ОП“, съобразно допълнително споразумение № 86/01.04.2022 г., както и че със Заповед № 32 от 15.12.2023 г. на изпълнителния директор на ответната камара трудовото й правоотношение е било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ – поради съкращаване на щата, считано от 17.12.2023 г. Съобразени са показанията на разпитаните по делото свидетели, които установяват, че ищцата е имала компютър с достъп до регистъра, но не е извършвала регистрация на строителни фирми, а се е занимавала с организационна работа. Взето е предвид и щатното разписание за длъжностите в КСБ в сила от 01.06.2023 г., според което в ОП – Бургас има две длъжности: „Старши експерт регистър ОП“ и „Главен експерт регистър ОП“, т. е. длъжността, заемана от ищцата не е предвидена. Решаващият състав е отчел, че новото щатно разписание е надлежно утвърдено – с решение на Управителния съвет на КСБ, както и че работодателят е поискал становище от ТЕЛК на 29.06.2023 г. и още веднъж и на 28.09.2023 г., като въз основа на мнението на ТЕЛК, че същата „не се произнася по питането“, изпратено до Дирекция „Инспекция по труда“ – Бургас, на 05.10.2023 г. последната е издала предварително разрешение за прекратяването на трудовото правоотношение с Т. К.. При тези факти инстанцията по същество е приела, че работодателят не е допуснал нарушение на визираната в чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ процедура по защитата на служителката при предприетото спрямо нея уволнение поради съкращение в щата. Позовал се е на практика на ВКС, съгласно която работодателят не може да контролира дали решението на ТЕЛК е мотивирано и по какъв начин. Той е длъжен да изпрати мнението на ТЕЛК такова, каквото го е получил, на Инспекцията по труда, за да даде (или да откаже) даването на разрешението за уволнение. Ако работодателят е получил мнението на ТЕЛК и го е изпратил на Инспекцията по труда с искане за разрешение, той е изпълнил задължението си по Наредба № 5 от 1987 г ., независимо от това, какви мотиви съдържа експертното решение на ТЕЛК. За ирелевантно, с оглед спазване на процедурата за защита на работника, е намерено съдържанието на мнението, изразено в решението на ТЕЛК, доколкото то има за краен адресат Инспекцията по труда, която трябва да прецени него и приложените документи и да даде или не предварително разрешение за уволнение. Като определящ в настоящия случай е намерен факта, че работодателят е взел предварително становище от ТЕЛК и го е приложил към документите, депозирани в Инспекцията по труда, а въз основа на тях последната му е дала исканото разрешение за прекратяване на процесната трудовоправна връзка. Застъпено е становище, че работодателят няма правомощието да провери основателността и мотивираността на разрешението на Инспекцията по труда, нито съдът може да контролира по същество правилността му, след като произнасянето на органа е по целесъобразност. За неоснователни са приети и доводите на ищцата за извършено фиктивно съкращение в щата. В тази връзка са изложени мотиви, че решението за редукция на длъжностите в ОП – Бургас при КСБ е взето от работодателя чрез надлежния му волеобразуващ орган и е реално изпълнено, като няма данни за последващо разкриване на друга щатна бройка с функцията на ищцата или подобна на нея. Не е установено уволнението да е опорочено и поради неизвършен подбор по критериите на чл. 329 КТ. Анализирани са данните, обективирани в представения по делото протокол от извършен подбор на нарочно създадена от работодателя комисия и извършеното класиране и е обоснован извод, че в случая е проведен реален подбор на кадрите, изпълняващи сходни функции, при прилагане на еднакви критерии, с превес на определения в решението на органа на управление на КСБ приоритет – работа с регистъра. Съдът е констатирал, че прекратяването на трудовото правоотношение е предприето спрямо лицата с последните два резултата, като оценката на ищцата е най - ниската от тази на всички служители. Така е прието за неоснователно и твърдението за незаконност на уволнението, поради неправилна определена оценка на К. в контекста на предвиденото съкращение в щата. В обжалваното решение са изложени съображения, че независимо от задълженията на ищцата за работа с регистъра съгласно длъжностната ѝ характеристика, такава не е била реално изпълнявана от ищцата, а тя е продължила да извършва само организационни функции. Горното обстоятелство решаващият състав е тълкувал като обяснение за резултатите от оценяването, акцентът от който пада върху работата с регистъра, каквато ищцата не е извършвала съгласно показанията на двамата, разпитани по делото свидетели, а и съгласно данните от представената с писмения отговор справка - извлечение за брой обработени заявления от служителите в областното представителство в [населено място]. Обсъден е резултата от последният извършен одит за работата на К. – от 2020 г., което е положителен и са развити съображения, че той не е в противоречие с оценката на работата на ищцата от комисията по чл. 329 КТ, нито го компрометират откъм обективност, доколкото те са извършени през 2025 г. Като неоснователни инстанцията по същество е преценила и доводите на ищцата за нищожност на допълнително споразумение № 86/01.04.22 г. към трудовия договор, сключен между нея и ответника, с което е изменена длъжността ѝ от „Експерт организационна политика“ в „Експерт Регистър ОП“, тъй като са недопустимо заявени за първи път във въззивното производството по делото и поради се явяват преклудирани.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въпросите имат следното съдържание:

1. „Задължен ли е съдът да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд сам, тоест без да е налице изрично искане или възражение на страните, да установи основанията за недействителност на трудов договор или на клауза от него, съответно на допълнително споразумение за изменението му, относими към правата на страните, в това число и към законосъобразното упражняване на правото на уволнение?“;

3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички наведени от страните доводи и възражения?“;

4. „Законосъобразно ли е уволнението на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ – поради съкращаване в щата, когато при подбора по чл. 329, ал. 1 КТ работодателят е оценил начина на изпълнение на точно тази работа на служителя, която той не е изпълнявал, тъй като самият работодател не е изпълнил своите основни трудови задължения по чл. 127, т. 1, т. 2 и т. 5 КТ, както и когато в нарушение на законовия принцип по чл. 118, ал. 1 КТ за едностранна неизменност на трудовото правоотношение, едностранно е изменил характера на работата в такъв, който е напълно различен от уговорения по трудовия договор?“;

5. „Може ли при съкращаване на щата, работодателят да основава (мотивира) заповедта си за уволнение на проведен подбор по чл. 329, ал. 1 КТ по критерии за оценка на работата на уволнения служител, в случаите в които тази работа въобще не е извършвана, тъй като работодателят не я осигурил и не е допуснал служителят до нея, а през целия период на оценяване едностранно му е възложил да изпълнява друга работа?“;

6. „Представлява ли злоупотреба с право от страна на работодателя, уволнението на служител поради съкращаване на щата и получена най-ниска оценка при подбора по чл. 329, ал. 1 КТ, когато на оценяване е подложено изпълнението на определени трудови задължения, част от уговорената по трудовия договор длъжност, въпреки че работодателят не е осигурил условия за това изпълнение, а едностранно е определил какви други трудови задължения да изпълнява служителят?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВС и ВКС, обективирана в: ТР № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 650 от 17.11.2010 г. по гр. д. № 1753/2009 г. на III г.о., решение № 581 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 869/2009 г. на IV г.о., решение № 81 от 25.02.2011 г. по гр. д. № 930/2010 г. на III г.о., решение № 218 от 05.07.2011 г. по гр. д. № 775/2010 г. на III г.о., решение № 339 от 22.10.2013 г. по гр. д. № 2713/2013 г. на IV г.о., решение № 319 от 05.11.2013 г. по гр. д. № 20/2013 г. на IV г.о., решение № 161 от 08.05.2015 г. по гр. д. № 4848/2014 г. на IV г.о. (по първото и второ питане), ППВС № 1/1953 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 866/2012 г. на I т.о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на II т.о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на IV г.о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на II т.о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на II т.о. и решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на II т.о. (по останалите питания). По повдигнатите питания от номер три до номер шест се поддържа и наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първите две питания са предпоставени от становището на касатора за недействителност на основание чл. 74, ал. 1 КТ на последното допълнително споразумение към трудовия му договор в частта относно изменението на заеманата от лицето длъжност и обобщено касаят задължението на съда да установи служебно недействителността на трудов договор или на клауза от него. В трайната и непротиворечива практика на ВКС ( решение № 665/01.11.2010 г. по гр. д. № 242/2009 г. на ІV г.о., решение № 459/27.01.2011 г. по гр. д. № 1532/2010 г. на ІV г.о, решение № 503/05.01.2012 г. по гр. д. № 77/2011 г. на ІV г.о, решение № 135/8.06.2021 г. по гр. д. № 3135/2020 г. на ІV г.о и др.) се приема, че при предявяване на иск с правно основание чл. 344, ал. 1 КТ ищецът следва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват правото на работодателя да прекрати съществуващото между страните трудово правоотношение, поради което всяко твърдение за порок на заповедта за уволнение е самостоятелно основание, който индивидуализира предмета на спора. В цитираните съдебни актове е разяснено, че съдът е обвързан от обстоятелствата посочени в исковата молба и не може да основе решението си на факти, които не са въведени от ищеца; съдът не може да въвежда в предмета на спора непосочени от ищеца пороци на заповедта за уволнение, тъй като по този начин ще наруши принципа на диспозитивното начало в гражданския процес и ще се произнесе извън сезирането. В случая ищцата не е въвела в исковата молба твърдения за нищожност на допълнителното споразумение към трудовия договор, с което е изменена заеманата от нея длъжност. С оглед това обстоятелство за съда не е съществувало задължение и би било недопустимо да се произнася по горните факти, тъй като те са извън предмета на трудовия спор (очертан с основанието и петитума на исковата молба). Ето защо, приемайки че доводите за нищожност са заявени за първи път във въззивното производство по делото с писмената защита и поради това са преклудирани, въззивният съд е съобразил изцяло дадените в трайната съдебна практика на ВКС разрешения, цитирани по – горе. Затова по посочените питания липсват предпоставки за достъп до касация.

Поставеният трети въпрос е свързан със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото и касае приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Така обобщено питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава. Според тази практика, при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Налице са собствени мотиви при задължителна преценка на всички релевантни факти и обстоятелства относно съществуването и надлежното упражняване на потестативното право на работодателя на едностранно прекратяване на трудовия договор с ищцата, на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, поради съкращаване на щата, и е даден изричен отговор на доводите на ищцата и на заявените с жалбата оплаквания. В случая страната не е и изтъкнала кои конкретно наведени от нея доводи и възражения не са обсъдени от въззивния съд. Както се посочи вече в мотивите, твърденията за нищожност на допълнителното споразумение към трудовия договор са счетени за преклудирани и поради това не са разглеждани. Обратно, при цялостен анализ и оценка на събраната доказателствена съвкупност, въззивният съд е приел, че уволнението на ищцата не е незаконосъобразно съобразно заявените от ищцата твърдения за неговата порочност и не може да бъде отменено като такова. Дали въпросният анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба ( чл. 288 ГПК ) не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а по посочения по - горе процесуалноправен въпрос тези разрешения не противоречат на практиката на ВКС. Затова и по този въпрос няма основание за допускане на обжалването.

Останалите повдигнати въпроси нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Те са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, поради което и не удовлетворяват общо основание. По съществото си питанията представляват изложение на тезата на касатора за неправилна оценена при предприетото съкращение на работните места, което е резултат от интерпретация на страната за осъществилите се факти и обстоятелства по делото, а не изхожда от фактическите установявания, възприети в обжалваното решение. В него не са излагани съображения за неизпълнение от страна на работодателя на задълженията му по чл. 127 КТ за осигуряване на условия за работа, нито за нарушение на законовия принцип по чл. 118, ал. 1 КТ за едностранна неизменност на трудовото правоотношение. Решаващият състав на втората съдебна инстанция не е и констатирал наличието на злоупотреба с право от страна на работодателя при уволнението на ищцата. Напротив, след преценка на събраните по делото доказателства е направил обоснован извод, че работодателят е извършил реален подбор на кадрите, изпълняващи сходни функции, а доводите на ищцата, че е била неправилно оценена, е преценил като неоснователни. Така питанията се явяват привързани към оплакванията на касатора за неправилна оценка на фактите и доказателствата по делото и чрез тях се изрязва несъгласието му с извода за неоснователност на исковите претенции. Те, по своето естество съставляват касационни оплаквания (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на обжалвания въззивен акт, които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК ), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ (по чл. 288 ГПК ). При нея, касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. В съобразителната част на горецитирания тълкувателен акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непоставянето пък на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК.

Не може да се уважи и искането за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол.

При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 1200 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.