Определение № 5705 от 06.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1691/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Ю. И.“ ЕООД срещу решение № 36/16.02.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 11/2024 г. на Смолянския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната част първоинстанционното решение № 123/13.11.2023 г. по гр. дело № 243/2023 г. на Девинския районен съд, по предявените от Б. А. Б. срещу дружеството-жалбоподател искове с посочено правно основание чл. 357, във вр. с чл. 128, т. 2, с чл. 242, чл. 269-270 от КТ, чл. 221 от КТ и чл. 224 от КТ, е постановено следното: ответникът „Ю. И.“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца Б. Б. следните суми: 1) сумата 8 674.28 лв., представляваща дължими по сключения между тях трудов договор № 68/22.03.2021 г. трудови възнаграждения за периода 01.01.2022 г. - 16.01.2023 г., съобразно размера на минималната работна заплата от м. януари 2022 г. до м. март 2022 г. – 650 лв., от м. април 2022 г. до м. декември 2022 г. – 710 лв. и м. януари 2023 г. – 334.28 лв. – общо в размер 8 674.28 лв., от която сума се приспадат осигурителни вноски за сметка на работника ДОО – 8.38 % – 726.92 лв., ЗОВ – 3.20 % – 277.58 лв., ДЗПО – 2.20 % – 190.83 лв., ДОД – 748.25 лв. – след приспадане на всичко удръжки – 1 943.58 лв., чиста сума за получаване в размер на 6 730.70 лв.; 2) лихвите (обезщетение) за забава на изплащането на дължимите възнаграждения общо за целия период 15.02.2022 г. - 04.07.2023 г. – в размер 663.81 лв.; 3) сумата на обезщетението по чл. 221, ал. 1 от КТ в размер на 710 лв., като от нея се приспада ДОД, с чиста сума на обезщетението – 639 лв.; 4) сумата на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ за периода 22.03.2021 г. - 16.01.2023 г. – за 36 дни, в размер на 1 140 лв., след приспадане на ДОД – 1 026 лв.; ведно със законната лихва (обезщетение за забава) върху тези суми от 05.07.2023 г. до окончателното им изплащане; както и на основание (по реда на) чл. 193 от ГПК е прието за доказано оспорването на истинността на заповед № 26/01.09.2021 г., издадена от ответното „Ю. И.“ ЕООД, представлявано от управителя Ю. С. И., за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, в частта относно вписаната дата на съставяне и дата на прекратяване на трудовото правоотношение на основание „взаимно съгласие“, в която част заповедта е призната за такава с невярно съдържание; в тежест на ответното дружество-касатор са възложени и държавна такса и разноски за производството пред първата и въззивната инстанция по делото. При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба на ответното дружество е процесуално недопустима в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, с която са уважени предявените срещу него осъдителни искове за заплащане на обезщетението по чл. 221, ал. 1 от КТ в брутен размер 710 лв. и нетен размер 639 лв., и на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ в брутен размер 1 140 лв. и нетен размер 1 026 лв., ведно със законната лихва (обезщетение за забава) върху тези суми. Цената на всеки един от тези два обективно съединени иска за заплащане на обезщетения по трудово правоотношение, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, е до 5 000 лв. и въззивното решение в частта му, постановена по тях, не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, като тези искове не попадат в изключенията, визирани в същата разпоредба. Съгласно разпоредбата на чл. 296, т. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение е влязла в сила на датата на постановяването и обявяването му. Поради това, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената нейна процесуално недопустима част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част. В останалата ѝ част касационната жалба на ответното ЕООД е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, с която са уважени предявените срещу него осъдителни искове по чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на трудови възнаграждения в брутен размер 8 674.28 лв. и нетен размер 6 730.70 лв., и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава на изплащането на същите възнаграждения, в размер 663.81 лв., и по реда на чл. 193 от ГПК е прието за доказано оспорването истинността на заповед № 26/01.09.2021 г. за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част от въззивното решение, поради необоснованост и нарушения на процесуалния и материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-касатор, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли, в резултат на прието за доказано оспорване в съдебен процес на заповед за прекратяване на трудово правоотношение, автоматично да се генерира правният извод, че след като трудово-правното отношение между работодателя и работника е продължило да съществува след датата на оспорената заповед, то работодателят безспорно дължи на работника пълен размер на трудовото възнаграждение, посочено в трудовия договор, до момента на прекратяване на трудовото правоотношение, без необходимостта да се доказва, дали работникът в действителност е престирал труд съгласно обема, посочен в трудовия договор (с конкретни човекодни, човекочасове, месторабота, спазване на трудова дисциплина и т.н.); и 2) следва ли съдът да мотивира своите правни изводи, приемайки за доказани правни твърдения на страните за съществуването на правни факти/правоотношения между тях, които правни факти/правоотношения, съгласно разпоредбите на закона следва задължително да бъдат облечени в писмена форма, за да породят правни последици, без по делото да са събрани писмени доказателства относно наличието на твърдяните от страните правни факти/правоотношения. Касаторът сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като твърди, че тези въпроси били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Насрещната страна – ищецът Б. Б., в отговора на касационната жалба поддържа съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, тъй като касаторът не е изложил никакви аргументи за соченото от него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК; при условията на евентуалност ищецът поддържа доводи за неоснователност на жалбата. Съдът намира, че двата правни въпроса, посочени от касатора, не удовлетворяват допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като от страна на жалбоподателя действително не са изложени никакви съображения, защо според него тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Само по себе си посочването и цитирането на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК от страна на касатора не може да обуслови наличието на това допълнително основание за допускане на касационното обжалване – в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, както и основаната на тях константна практика на ВКС. Отделно от горното, жалбоподателят свързва втория правен въпрос с възражение по чл. 74 от КТ за недействителност на процесния трудов договор между страните, което се прави за първи път с касационната жалба, респ. – този правен въпрос не е и обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, поради което този въпрос не удовлетворява и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Касационното обжалване обаче следва да се допусне служебно – в хипотезата на чл. 282, ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед извършването на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на въззивно решение – в частта му, обжалвана с посочената по-горе допустима част от касационната жалба, по следните формулирани от съда (съгласно т. 1, изреч. 4 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) процесуалноправни въпроси: 1) редовна ли е искова молба, с която е заявено оспорване на заповед за прекратяване на трудово правоотношение, когато вместо искане към съда да отмени уволнението, като незаконосъобразно – на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, се иска съдът да се произнесе по реда на чл. 193 от ГПК относно истинността на заповедта; и 2) допустимо ли е съдебно решение, в диспозитива на което, присъденото трудово възнаграждение е посочено едновременно в брутен и нетен размер. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на касатора следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 213.49 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение