Определение № 607 от 13.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2494/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Витез Проспект“ АД /със старо наименование „Автомагистрали Хемус“ АД/, чрез адв. Х. М., срещу решение № 165/08.03.2023 г. по в.гр.д. № 22/2023 г. на Софийски окръжен съд, с което е отменено решение № 147/11.11.2022 г. по гр.д. № 1700/2021 г. на Районен съд – Ботевград и вместо това са уважени предявените от К. А. З. против касатора искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ за признаване за незаконно на уволнението на З., извършено със заповед № 16/12.03.2021 г. на управителя на „Автомагистрали Хемус“ АД – клон Б., за възстановяването му на работа на заеманата от него длъжност преди уволнението – „кранист“ при ответника и за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в размер на 5904 лв. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. В изложението към касационната жалба касаторът задава следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства, както и доводите на страните, да посочи кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства, да изясни хипотезата на приложимата от него материалноправна норма, в частност какви са фактическите състави на дисциплинарните нарушения – изрично посочени в уволнителната заповед и същите доказани и реализирани ли са? – твърди се противоречие с решение № 180/2014 г. по гр.д. № 991/2014 г. на ВКС, І г.о., решение № 401/2013 г. по гр.д. № 313/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о.; 2/ Допустимо ли е въззивният съд да обоснове своето решение единствено на основания, които не са посочени като оплаквания във въззивната жалба и длъжен ли е да се съобрази при преценката си по чл. 269 ГПК само с посочените оплаквания в подадената въззивна жалба? – твърди се противоречие с решение № 60140/2021 г. по гр.д. № 3583/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 247/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 125/2012 г. по гр.д. № 534/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 572/2010 г. по гр.д. № 1474/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о.; 3/ Как се ценят частните свидетелстващи документи /в това число снимки, направени на място на нарушението/ - твърди се противоречие с решение № 283/2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 40/2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 27/2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ВКС, ІV г.о.; 4/ За да бъдат спазени изискванията на чл. 193 КТ, достатъчно ли е по разбираем за работника начин да бъде изложено за какво нарушение се иска обяснение?; 5/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на акта си всички възражения на ответника по спора? – по последните два въпроса не се цитира съдебна практика. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се пита дали е спазена процедурата по чл. 193 КТ, извършено ли е от ищеца описаното дисциплинарно нарушение, надлежно ли е доказано и допустимо ли е да бъде доказано чрез направена на мястото на проверката снимка на бели и зелени туби, пряко възприети и от разпитаните свидетели. Твърди се още, че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба К. А. З. взема становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Пред РС-Ботевград са предявени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ от К. А. З. против „Витез Проспект“ АД /със старо наименование „Автомагистрали Хемус“ АД/. Между страните е съществувало трудово правоотношение, което е прекратено поради налагане на дисциплинарно уволнение на З. за следното нарушение: на 03.03.2021 г. е допуснал увреждане на имуществото на работодателя и разпиляване на материали, като е участвал в присвояване на гориво от автоцистерна на „Автомагистрали Хемус“ АД и наливането й в нерегламентирани съдове /туби/, разположени в собствения му автомобил, което съставлява нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 9 КТ. В издадената заповед за уволнение е посочено, че извършените дисциплинарни нарушения са тежки, съществени и особено вредоносни за работодателя, като с поведението си работникът е увредил имуществено работодателя. Посочено е още, че лицето е било изслушано на 10.03.2021 г. и е признало извършените нарушения, поради което не съществуват основания за освобождаване на работника от отговорност. Съдът е приел, че първото процесуално действие, което работодателят е длъжен да извърши след установяване на нарушителя и неговото нарушение, е да изслуша работника или да приеме писмените му обяснения. Обясненията на работника трябва да са достигнали до субекта на дисциплинарната власт преди налагане на дисциплинарното наказание. Това налага изследване дали в конкретния случай е поискано от работодателя представянето на такива обяснения, за какви нарушения и дали те съвпадат с посочените в заповедта. Въззивният състав е цитирал практика на ВКС, съгласно която работодателят не е длъжен да уведомява работника, че е започнал процедура по ангажиране на дисциплинарната му отговорност, нито искането на обяснения следва да е подчинено на някакви формални изисквания – достатъчно е по разбираем за работника начин да бъде изложено за какво се искат обясненията. Според въззивния съд посочените изисквания в случая не са били изпълнени. Обяснения от работника са били поискани с писмо изх. № 25/05.03.2021 г. /връчено лично на З. на 08.03.2021 г./, като същият е поканен да се яви на 10.03.2021 г. в 10:00 часа в офиса на работодателя в [населено място], производствена база, административна сграда, конферентна зала, за изслушване. В искането за обяснения е посочено, че е свързано със задължения на работника да зарежда с гориво поверена механизация, да издава първични документи, удостоверяващи достоверно зареждане на поверената механизация, да извършва стопански операции по зареждане с гориво и т. н., което е нещо различно от това, за което работникът е наказан – никъде в искането не се споменава присвояване на гориво от автоцистерна и наливането й в нерегламентирани съдове /туби/, разположени в собствения на З. автомобил. От друга страна, изброените задължения изобщо не са включени в представената длъжностната характеристика на работника. На следващо място, искането касае различен период на извършеното нарушение, а именно 01.09.2020 г.-28.02.2021 г., докато наложеното дисциплинарно уволнение е за нарушение, извършено на конкретна дата – 03.03.2021 г. и при изричното оплакване в тази връзка от ищеца, както в исковата молба, така и във въззивната жалба, че не е спазена процедурата преди налагане на наказанието му работодателят да изслуша или приеме писмените му обяснения. Затова съдът е стигнал до заключение, че обяснения са поискани от работника формално и за нещо различно, което не касае изпълнение на трудовите му задължения и за различен период от този, за който се твърди, че е извършил нарушението. Само на това основание издадената заповед за дисциплинарно уволнение е приета за незаконосъобразна. Само за пълнота съдът също така е посочил и други пропуски на субекта на дисциплинарна власт, водещи до незаконосъобразност на извършеното уволнение. В докладната записка, с която изпълнителният директор на ответното дружество е уведомен за извършена кражба на гориво на 03.03.2021 г., около 12,50 часа, като е заловен шофьорът на автоцистерната А. М. О. и никъде не фигурира името на З., нито пък се твърди, че е извършил каквито и да било нарушения на същата дата. Освен това, видно от представения протокол от проведена среща на 10.03.2021 г. по повод поисканите обяснения, З. не е признал извършените нарушения, противно на посоченото в заповедта за уволнение. От събраните гласни доказателства също не можело да се направи извод, че ищецът е извършил присвояване на гориво чрез наливане в туби, разположени в собствения му автомобил. Нито един от разпитаните свидетели не е бил пряк очевидец на случилото се и няма непосредствени впечатления. Съдът подробно е анализирал събраните свидетелски показания и е приел, че всички свидетели изразяват преките се впечатления единствено от проведената на 10.03.2021 г. среща и преразказват това, което са чули от други служители, за извършеното на 03.03.2021 г. нарушение, поради което не е кредитирал показанията. Поради изложеното съдът е уважил предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, който е обусловил основателността и на иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Относно иска по 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ съдът е приел представената служебна бележка на „Бюро по труда“ Ловеч като доказателство за оставането на ищеца без работа след уволнението и регистрирането му като безработно лице за периода 06.04.2021 г. – 05.12.2021 г., а за размера на обезщетението е приел заключението на съдебно-счетоводната експертиза и го е уважил в претендирания размер от 5904 лв. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следното: По първия въпрос в трайната практиката на ВКС е изяснено, че въззивният съд е длъжен да обсъди и анализира относимите към спора доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите и възраженията на страните, като фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Не се наблюдава отклонение от така възприетото разбиране в обжалваното въззивно решение. Въззивният съд подробно е анализирал събраните по делото писмени и гласни доказателства и ги е съпоставил, за да стигне до извода за основателността на предявените искове. Съдът е обсъдил изложените от страните доводи във връзка с предмета на спора и е аргументирал изводите си. Следва да се отбележи, че действително липсва произнасяне по направеното от ответника в отговора на исковата молба и поддържано пред въззивната инстанция възражение за прихващане, във връзка с което е отправен последният въпрос в изложението към касационната жалба. По този въпрос приложение намират решение № 271/2012 г. по гр.д. № 409/2011 на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 37/2016 г. по гр.д. № 3852/2015 г. на ВКС, ІV г.о., съгласно които възражението за прихващане, което е надлежно упражнено от работодателя, може да се уважи безусловно само между обезщетение при незаконно уволнение (чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ) и обезщетение при уволнение поради неспазено предизвестие (чл. 220, ал. 1 КТ). Посочено е още, че поради конститутивното действие на решението по иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ трудовото правоотношение се възстановява за в бъдеще, а със заплащане на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ правото на служителя реално да ползва отпуска, за който му е изплатено обезщетението, се погасява, поради което при евентуалното му завръщане на работа той не може да го ползва. Затова с отмяната на уволнението като незаконно изплатената на това основание сума не подлежи на връщане, като в такъв случай направеното възражение за прихващане би било отхвърлено като неоснователно. Настоящият състав споделя изложеното разбиране, поради което приема, че отговорът на последния въпрос не би променил изходът на спора и касационното обжалване не следва да се допуска. Вторият въпрос обобщено е свързан със задължението на въззивния съд при преценката си по чл. 269 ГПК за правилността на решението да се съобрази само с посочените оплаквания в подадената въззивна жалба. Касаторът твърди, че във въззивната жалба не е отправено възражение за липса на искане от работодателя на обяснения по реда на чл. 193, ал. 1 КТ. Подобни твърдения работникът е изложил в исковата си молба, а във въззивната му жалба има изрично възражение за допуснато разминаване между датата на извършване на нарушението, посочена в уволнителната заповед, и периода от време, за който са искани обяснения от З.. Именно по това възражение се е произнесъл въззивният съд, когато е обсъждал дали дисциплинарната процедура е спазена, и е установил, че посоченото несъответствие действително е допуснато. Следователно при инстанционния контрол въззивният състав не е излязъл извън законовите си правомощия и въпросът не обосновава допускане на решението до касационно обжалване. Третият въпрос не е обвързан с конкретни решаващи изводи на съда, а в частта относно доказателственото значение на снимки, направени на мястото на нарушението, е неотносим, доколкото такива снимки не са представени и не са приобщени към доказателствения материал по делото. Следва да се посочи, че в обосновката към въпроса касаторът излага становището си относно неправилната интерпретация на събраните доказателства, но тези доводи са относими към правилността на решението, която не се проверява в производството по чл. 288 ГПК. Четвъртият въпрос не е разрешен в противоречие с трайната практика на ВКС, каквато е цитирана от въззивния съд и в която е прието, че искането на обяснения за извършено нарушение не е подчинено на някакви формални изисквания, а е достатъчно по разбираем за работника начин да бъде изложено за какво се искат обясненията. А. на съда за неспазване на процедурата по дисциплинарното уволнение не е свързан с нарушаването на някакви формални изисквания при искането на обяснения от работника, а с това, че в искането е посочен времеви период, различен от датата на нарушението, указана в заповедта за уволнение. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не е основание за допускане на решението до касационно обжалване и не може да бъде обсъдено в настоящата фаза на касационното производство. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно константната непротиворечива практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. В случая въведените от касатора оплаквания за очевидна неправилност се обосновават с неправилен анализ на събраните доказателства и погрешни заключения относно проведеното дисциплинарно производство. Така твърденият порок всъщност касае правилността на решението по смисъла на чл. 281 ГПК и във всеки случай изисква преценка на доказателствата по делото. Затова поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не е налице. Предвид изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.,