Определение № 993 от 06.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1003/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца А. М. П., чрез пълномощника адв. П. П., срещу решение № 557/15.12.2022 г. по в.гр.дело № 712/2022 г. на Окръжен съд – Плевен, с което е отменено решение № 1122 от 26.07.2022 г., постановено по гр. д. № 2281/2022 г. по описа на Районен съд - Плевен в следните части: в частта, с която са уважени предявените от А. М. П. срещу "Водоснабдяване и канализация" ЕООД [населено място] искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2, 3 КТ; в частта, с която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК "Ви К" ЕООД [населено място] е осъдено да заплати на А. М. П. разноски по компенсация в размер на 1 150,48лв.; в частта, с която на основание чл. 78, ал. 6 ГПК "В и К" ЕООД, [населено място], е осъдено да заплати по сметка РС-Плевен държавна такса в размер на 267,24лв. и разноски за вещо лице в размер на 210,40 лв. като вместо него е постановено ново, с което са отхвърлени предявените от А. М. П. срещу "Водоснабдяване и канализация" ЕООД, [населено място] обективно съединени искове, както следва: по чл. 344, ал. 1 т. 1 КТ за отмяна на заповед № 26/31.03.2022 г. на управителя на "Водоснабдяване и канализация" ЕООД [населено място], с която е прекратено трудовото правоотношение на А. М. П. на основание чл. 328, ал. 1 т. 2 пр.2 КТ, поради съкращаване в щата, считано от 01.04.2022 г.; по чл. 344, ал. 1 т. 2 КТ за възстановяване на А. М. П. на заеманата преди уволнението длъжност „Организатор производствено планиране и координация“ в отдел „Доставки“, Централно управление във "Водоснабдяване и канализация" ЕООД, [населено място]; по чл. 344, ал. 1 т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за сумата 5 180,95 лв., претендирана като обезщетение за оставане без работа, поради незаконност на уволнението, за периода от 01.04.2022 г. - 25.07.2022 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 27.04.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, като неоснователни. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. Искането е да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се уважат. В частта, в която искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр.чл. 225, ал. 1 КТ е отхвърлен за разликата до 8 160 лв. и за периода 26.07.2022 г. - 30.09.2022 г., решението на РС-Плевен е влязло в сила. В изложението към касационната жалба са формулирани следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС и практиката на ВКС: 1.По материалноправния въпрос за законосъобразност на прекратяването на трудово правоотношение с работник или служител, попадащ под закрилата на чл. 333, ал. 1 КТ, в частност за преодоляване на закрилата от работодателя, когато уволненият работник или служител е адресат на повече от едно основание за особена закрила по чл. 333, ал. 1 КТ. Твърди се противоречие на въззивното решение с практиката на Върховния касационен съд, а именно: решение № 60/13.06.2017 г. по гр. д. № 3186/2016 г. на ІІІ г.о., решение № 161/02.01.2018 г. по гр. д. № 33/2017 г. на ІІІ г.о. и решение № 37/20.05.2022 г. по гр. д. № 1879/2021 г. на ІІІ г.о./. 2.В производство по трудов спор по чл.344,ал.1 КТ, при оспорена законност на уволнение, извършено на основание чл.328,ал.1 ,т.2,пр.2 КТ, когато е направен довод за злоупотреба с право или за дискриминация, попада ли в обхвата на съдебния контрол работодателската преценка по целесъобразност? 3. При оспорване законността на уволнение, извършено на основание чл.328,ал.1,т.2,пр.2 КТ, когато в исковата молба е наведен довод за злоупотреба с право и/или дискриминация, разполага ли съдът с правомощието във връзка с тези доводи и на основание чл.8,ал.1 КТ и чл.8,ал.3 КТ да осъществи съдебен контрол на работодателската преценка относно: извършените промени в щатното разписание и съкращаването на определена длъжност; извършените едностранни промени на трудовото правоотношение при упражняване на правомощията по чл.120 КТ, непосредствено предхождащи уволнението. Втори и трети въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 4. Длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на всички факти и доказателства по делото, да обсъди всички доводи и възражения на страните, отнасящи се до спорното право и да изложи мотиви във връзка с тях, както и да посочи изрични и ясни мотиви защо счита доводите и възраженията на страните за неоснователни? Твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ІІ т.о. 5. По процесуалноправния въпрос за начина на доказване на реално осъществено съкращаване в щата и в частност кои са критериите за преценка за сходство на длъжностите, респективно разлика в трудовите функции, когато съответната длъжност е премахната, но трудовите функции са се запазили и са преминали към друга нова длъжност с различно наименование и допълнителни трудови задължения – сочи се противоречие с практиката на ВКС, а именно: решение № 498/13.01.2012 г. по гр. д. № 1561/2010 г. на ІV г.о., решение № 168/10.06.2014 г. по гр. д. № 5342/2013 г. на ІV г.о. и решение № 121/31.05.2022 г. по гр. д. № 2888/2021 г. на ІV г.о. 6. Как следва да се анализират и кредитират показанията на свидетели, когато има съмнение за обективността им – твърди се противоречие с практиката на ВКС, а именно: решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ІV г.о. и решение № 100/08.05.2018 г. по гр. д. № 1737/2017 г. на ІV г.о. Ответникът по касационната жалба – "Водоснабдяване и канализация" ЕООД, чрез адв. М. М. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявени искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ От фактическа страна е прието за установено следното: Безспорно по делото е, че ищцата А. М. П. е заемала длъжността „Организатор производствено планиране и координация“ в дружеството ответник "Водоснабдяване и канализация" ЕООД, [населено място]. Със заповед на управителя на "В и К" ЕООД, [населено място], № 26/31.03.2022 г. трудовото правоотношение с А. П. е прекратено, считано от 01.04.2022 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, поради съкращаване на щата. На датата на издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение-31.03.2022 г. на А. П. е връчено и предизвестие за прекратяване на трудовия договор, след изтичане на 30-дневен срок. Срокът на предизвестието безспорно не е спазен, като в самата заповед за прекратяване на трудовото правоотношение е отразено, че на А. П. следва да се изплати обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ за неспазено предизвестие. Прието е за установено от представените по делото писмени доказателства, че преди уволнението работодателят е издал 2 заповеди по чл. 120 КТ за преместване на ищцата. Със заповед № 11/07.01.2022 г. на управителя на "ВиК" ЕООД на основание чл. 120, ал. 1 КТ и във връзка с производствена необходимост е възложено на А. М. П. от ЦУ, отдел Доставки, от длъжност "организатор производствено планиране и координация" да премине на длъжност "магазинер" в звено "Складово стопанство" за времето от 10.01.2022 г. до 23.02.2022 г. Реално тази заповед не е изпълнена, тъй като от представените по делото 3 броя болнични листове е установено, че за периода от 10.01.2022 г. до 21.03.2022 г. /включващ периода по заповедта по чл. 120 КТ/, А. П. е била в отпуск поради временна нетрудоспособност. 3а периода от 19.01.2022 г. до 04.03.2022 г., в който А. П. е била в болнични, със заповед на управителя на "ВиК" ЕООД № 22/18.01.2022 г. /л.130/, на основание чл. 120 КТ, на Д. Д. от звено "Складово стопанство", длъжност магазинер е възложено да премине на длъжност „организатор производствено планиране и координация“ в ЦУ, отдел "Доставки", т.е. да изпълнява трудовите функции на заеманата от ищцата А. П. длъжност. След изтичане срока на болничните листове и завръщане на ищцата на работа е издадена втора заповед от управителя на дружеството № 76/23.03.2022 г., с която на основание чл. 120 КТ и във връзка с възникнала производствена необходимост е възложено на А. П. от ЦУ, отдел "Доставки" от длъжност „организатор производствено планиране и координация“ да премине на длъжност "отчетник" в звено "Монтаж и демонтаж на водомери" за времето от 23.03.2022 г. до 06.05.2022 г. Срещу втората заповед за преместване, ищцата е депозирала писмено възражение вх. № 804/23.03.2022 г., с което е изразила несъгласие от преместването й в звено "Монтаж и демонтаж на водомери", с оглед здравословното й състояние, като е посочила, че страда от няколко заболявания и преместването й поставя здравето й в риск. Въззивният съд е приел за безспорно установено от представеното ЕР на ТЕЛК №0209 от 25.01.2021 г., че на ищцата А. М. П. е определена 50 % трайно намалена работоспособност за период от 2 години до 01.01.2023 г. за посочените в ЕР заболявания. Посочено е, че предмет на разглеждане във въззивното производство са предявени от ищцата срещу "ВиК" ЕООД, [населено място] обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2, 3 КТ. Приел е, че в исковата молба ищцата е направила следните възражения за незаконност на уволнението: 1/ Не е налице реално съкращаване на щата, тъй като трудовите функции на изпълняваната от нея длъжност не са преустановени и премахнати, броят на служителите в съответното звено действително не е намален и не е налице реално трансформиране на длъжности; 2/ Работодателят е нарушил изискването за добросъвестност по чл. 8, ал. 1 КТ и със законово допустими средства е постигнал целта да бъде прекратен именно трудовият договор на ищцата. В тази насока са изложени доводи за незаконосъобразност на двете заповеди за преместване на ищцата по чл. 120 КТ; 3/ Тормоз от работодателя по смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗЗДискр. по признак увреждане. Въззивният съд е приел, че по тези именно възражения в изготвения от РС-Плевен проекто-доклад съдът се е произнесъл, ясно е очертан предмета на спора, дадена е правилна правна квалификация и въз основа на направените от ищцата възражения е разпределена доказателствената тежест между страните, като в обжалваното решение първоинстанционният съд се е произнесъл по така релевираните основания за незаконност на уволнението. Преценени са за неоснователни изложените в тази насока доводи във въззивната жалба, че предметът на спора не е ясно посочен, че исковата молба съдържа само бланкетни констатации и съдът е излязъл извън рамките на посочените в исковата молба основания за незаконност на уволнението. Окръжният съд е приел, че от представените по делото щатни разписания се установява, че заеманата от ищцата длъжност е съкратена. По щатното разписание от 01.03.2022 г. в отдел "Доставки" е имало 3 длъжности, съответно "Ръководител", заемана от К. П., "Зам.ръководител", заемана от Д. Д. и „Организатор производствено планиране и координация“, заемана от А. П.. По новото щатно разписание от 01.04.2022 г. длъжността на ищцата е съкратена, като в отдел "Доставки" са останали другите две длъжности - ръководител и зам.ръководител, заемани от посочените лица. Прието е, че е налице съкращаване в щата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, тъй като е съкратена единствената щатна бройка за длъжността „Организатор производствено планиране и координация“, заемана от А. П.. Въззивната инстанция не е споделила доводите на РС-Плевен, че съкращаването на щата не е реално, тъй като не е закрита длъжността като трудови функции, а е променено само наименованието, намалени са част от функциите и критериите за заемане на длъжността. До този извод районният съд е стигнал, съпоставяйки длъжностните характеристики за длъжностите "Зам.ръководител "и "Организатор производствено планиране и координация". Въззивният съд е приел, че при съпоставяне на длъжностните характеристики за двете длъжности се налага извод, че част от трудовите функции са сходни, но между двете длъжности е налице съществена разлика, доколкото за длъжността "Зам.ръководител" са въведени основно ръководни и контролни функции. Прието е за установено от показанията на разпитаните свидетели Д. Д., заемаща длъжността "Зам.ръководител" в отдел „Доставки“, и К. К., заемащ длъжността "Ръководител" в същия отдел, че в периода, когато ищцата е била в отпуск по болест, нейните трудови функции са изпълнявани от Д.. Свидетелката Д. Д. е посочила, че двете длъжности на зам. ръководител и организатор производство се различават, че на нея са й възложени и допълнителни ръководни функции; за периода от около седмица, в който са работили заедно А. й е била подчинена, работили са с един и същ софтуер, но свидетелката се е занимавала и с друг софтуер, в който извършва справки в отдел "Пласмент". От показанията на двамата свидетели е прието за установено, че част от трудовите функции на съкратената длъжност, заемана от ищцата, са възложени на Д. Д. в качеството й на зам.ръководител, на която допълнително са възложени и други дейности. Свидетелите са служители във въззивното дружество, но съдът е счел, че показанията им са непротиворечиви, кореспондират с представените по делото писмени доказателства и следва да се кредитират с доверие. Въззивният съд е приел, че фактът, че част от трудовите функции на съкратената длъжност, заемана от ищцата са възложени на друг служител, в случая - на Д. Д., заемаща длъжността "Зам. ръководител", на която по длъжностна характеристика са възложени и други допълнителни дейности, както и ръководни функции, не обуславя извод за липса на реално съкращаване на щата по смисъла на чл. 328, ал. 1 т. 2 КТ. В този смисъл са решаващите мотиви в решение на ВКС № 242 от 2.12.2014 г. по гр. д. № 782/2014 г., III г. о., ГК, които въззивната инстанция е споделила. В същото решение Върховния касационен съд е приел, че когато трудовата функция на съкратената длъжност, преди възложена само на един служител и изпълнявана от него, с оглед съкращението, е била разпределена от работодателя със заповед на други няколко служители, които дотогава не са я изпълнявали като длъжностно задължение, основанието по чл. 328, ал. 1, т. 2 предл. второ КТ е налице. Въззивният съд е приел, че в конкретната хипотеза е налице реално съкращаване на щата. Посочено е, че предпоставките на чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. второ КТ са налице и когато се премахва щатна бройка за определена длъжност без да отпадат трудовите й функции - когато част от тях се запазват и преминават към друга длъжност или трудовите функции изцяло се разпределят между други длъжности в рамките на предприятието или извън него /във втория случай само по граждански договор/. В този смисъл са посочените от въззивната инстанция: решение № 106 от 30.03.2015 г. на ВКС по гр. дело № 5857/2014 г., ІV г. о., ГК и решение № 222 от 31.07.2014 г. на ВКС по гр. дело № 5394/2013 г., IV г. о., ГК. Прието е, че длъжността на ищцата е съкратена и не фигурира в новото щатно разписание на ответника, в сила от 01.04.2022 г. От събраните по делото доказателства съдът е приел за установено, че част от трудовите функции, изпълнявани от ищцата са възложени и разпределени към длъжността "Зам. ръководител" в отдел Доставки, вече съществуваща в щатното разписание на ответника, но между двете длъжности не е налице идентичност, доколкото тази на зам. ръководителя включва допълнителни дейности, които не са изпълнявани от ищцата, както и ръководни функции. Посочено е, че решението на работодателя да извърши промени в щатното разписание и да съкрати определена длъжност е въпрос на целесъобразност, който не подлежи на съдебен контрол. По изложените съображения въззивният съд е приел, че е налице реално съкращаване в щата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 2, предл.2 КТ. Изрично е посочено, че работодателят не е имал задължение да извършва подбор по чл. 329 КТ, тъй като е съкратена единствена щатна бройка за заеманата от ищцата длъжност „Организатор производствено планиране и координация“. Въззивният съд е преценил за правилни и обосновани изводите на районния съд, че работодателят е спазил процедурата по чл. 333 КТ. Посочено е, че от приложената преписка от Инспекция по труда, се установява, че управителят на "ВиК" ЕООД, [населено място], с писмо изх. № 32/10.01.2022 г. е поискал мнението на ТЕЛК във връзка с прекратяване на трудовия договор на А. П.. Мнението на ТЕЛК е обективирано в ЕР № 0026 от 24.01.2022 г., в което е прието, че прекратяването на трудовия договор не е целесъобразно, поради трудна адаптация при евентуална промяна в условията на труд, което може да доведе до неблагоприятна еволюция на заболяването. Дружеството работодател е поскало предварително писмено разрешение от Инспекцията по труда с писмо изх. № 672/10.03.2022 г., към което е приложена цялата документация - щатните разписания, длъжностните характеристики и горепосоченото ЕР на ТЕЛК. С писмо от 16.03.2022 г. Инспекцията по труда е дала предварително разрешение на основание чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ за прекратяване трудовото правоотношение с А. М. П. на длъжност „Организатор производствено планиране и координация“ на основание чл. 328, ал. 1 т. 2 КТ. Прието е, че е спазена процедурата на чл. 333, ал. 1, вр. ал. 2 КТ, като от Инспекцията по труда е дадено предварително разрешение за уволнението на П., предхождано от дадено от ТЕЛК мнение, които предхождат издадената заповед за уволнение № 26/31.03.2022 г. Сочи се също така, че по делото са представени доказателства, че за прекратяване трудовото правоотношение с А. П. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. второ КТ е дадено предварително съгласие и от синдикалното ръководство, съгласно писмо вх. № 712/15.03.2022 г. Въззивният съд е посочил, че за да приеме незаконност на уволнението на ищцата, районният съд е изложил съображения, че е налице и самостоятелно основание по чл. 8 КТ за злоупотреба с право, че служителят е оборил презумцията на чл. 8, ал. 2 КТ за добросъвестни действия на работодателя при извършеното уволнение. Районният съд е приел аргументите на ищцата във връзка с издадената последна заповед по чл. 120 КТ, че не е спазен реда по чл. 3 от Наредбата за трудоустрояването. Тези правни доводи не са възприети от въззивната инстанция. Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 8, ал. 1 КТ трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно съобразно изискванията на законите, като в, ал. 2 е въведена оборима презумция за добросъвестност при осъществяване на трудовите права и задължения, която се предполага до установяване на противното. Нормата на чл. 8, ал. 3 предвижда, че при осъществяване на трудовите права и задължения не се допуска пряка или непряка дискриминация, основана на посочените признаци. Прието е, че ищцата, която се позовава на недобросъвестни действия от страна работодателя, носи доказателствена тежест и следва да обори презумцията на чл. 8, ал. 2 КТ. Въззивната инстанция е счела, че в конкретната хипотеза такива доказателства не са ангажирани. Приети са за недоказани и изложените в исковата молба твърдения, че предизвестието и заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение са издадени след отказа на ищцата да изпълни заповедите на управителя на дружеството за преместване, издадени на основание чл. 120 КТ. Сочи се решение на ВКС № 15 от 28.03.2012 г. по гр. д. № 330/2011 г., IV г. о., ГК, в което е прието, че оспорването от работника на законността на заповедта на работодателя по чл. 120 КТ може да се осъществи по исков ред, както с нарочен иск за нейната отмяна, така и преюдициално, при атакуване на последваща заповед, основана на тази по чл. 120 КТ. В случая въззивният съд е приел, че събраните доказателства не обуславят извод, че уволнението на ищцата е пряко свързано и е последица от отказа й да изпълни втората заповед на работодателя по чл. 120 КТ № 76/23.03.2022 г., с която й е възложено временно за посочен период да премине на длъжност "отчетник" в звено "Монтаж и демонтаж на водомери", т.е., че има връзка между заповедта за уволнение и тази по чл. 120 КТ. Според съда аргумент в тази насока е фактът, че работодателят е предприел действия за прекратяване на трудовия договор с ищцата още през м.януари 2022 г., когато е изискал мнение на ТЕЛК, което е извършено два месеца преди издадената на 31.03.2022 г. заповед за уволнение, съответно и преди заповедта по чл. 120 от 23.03.2022 г. Изрично е посочено във въззивното решение, че въпросът дали е налице производствена необходимост, налагаща взетите от работодателя решения за преместване на служители по реда на чл. 120 КТ, е въпрос на целесъобразност, който не подлежи на съдебен контрол. Приети са за недоказани твърденията на ищцата, че издадените от работодателя заповеди по чл. 120 КТ за временното й преместване на друга работа са с цел именно тя да бъде възпрепятствана да изпълнява работата си и работата й да бъде възложена на друг предпочетен служител. Сочи се, че за процесния период е установено, че подобни заповеди за преместване по чл. 120 КТ са издавани не само за ищцата, но и за други служители. Прието е, че по делото не са ангажирани доказателства в подкрепа на възражението й срещу заповедта по чл. 120 КТ, че временното й преместване в звено "Монтаж и демонтаж на водомери" поставя в риск здравето й. Прието е, че ищцата има няколко заболявания, описани в ЕР на ТЕЛК, за които й е призната 50 % трайно намалена работоспособност, но не е установено как и по какъв начин това временно преместване на друга работа би се отразило негативно на здравословното й състояние. Окръжният съд е счел за необосновани изводите на първоинстанционния съд, че е нарушена разпоредбата на чл. 3 от Наредбата за трудоустрояването. Приел е за изцяло недоказани и твърденията в исковата молба за тормоз, свързан с дискриминация по признак увреждане и здравословно състояние. С оглед изложеното, окръжният съд е приел, че не са установени и доказани посочените в исковата молба основания за незаконност на уволнението на А. П.. Прието е, че издадената заповед на управителя на "ВиК" ЕООД [населено място] № 26 от 31.03.2022 г. е съобразена с императивните разпоредби на чл. 328, ал. 1 т. 2 КТ и на чл. 333, ал. 1 и, ал. 2 КТ, поради което се явява законосъобразна. Въззивният съд е приел, че искът за нейната отмяна с правно основание чл. 344, ал. 1 т. 1 КТ е неоснователен и следва да се отхвърли, неоснователни се явяват и другите два обективно съединени иска по чл. 344, ал. 1 т. 2 КТ за възстановяване на ищцата на заеманата длъжност преди уволнението и по чл. 344, ал. 1 т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение в размер на 5 180,95 лв. за времето, през което е останала без работа, за периода от 01.04.2022 г. до 25.07.2022 г. Прието е, че тези искове имат акцесорен характер спрямо иска за незаконно уволнение, поради което също са отхвърлени. Посочено е още във въззивното решение, че в частта, в която искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр.чл. 225, ал. 1 КТ е отхвърлен за разликата до 8 160 лв. и за периода 26.07.2022 г. - 30.09.2022 г., решението на РС-Плевен не е обжалвано и е влязло в сила. Въззивният съд е формирал извод, че след като е стигнал до други правни изводи, районният съд е постановил едно неправилно решение, което на основание чл. 271, ал. 1 ГПК следва да се отмени в частта, в която са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2, 3 КТ, а въззивната инстанция следва да се произнесе по същество в горния смисъл. По правните въпроси: Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. Същият е неотносим към решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора и поради това не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. В обжалваното решение съдът е приел, че въведените основания от ищцата за незаконност на уволнението са: 1. Не е налице реално съкращаване на щата, тъй като трудовите функции на изпълняваната от нея длъжност не са преустановени и премахнати, броят на служителите в съответното звено действително не е намален и не е налице реално трансформиране на длъжности; 2. Работодателят е нарушил изискването за добросъвестност по чл. 8, ал. 1 КТ и със законово допустими средства е постигнал целта да бъде прекратен именно трудовият договор на ищцата. В тази насока са изложени доводи за незаконосъобразност на двете заповеди за преместване на ищцата по чл. 120 КТ; 3. Тормоз от работодателя по смисъла на § 1, т. 1 ДР ЗЗДискр. по признак увреждане. Прието е, че по тези именно възражения в изготвения от РС-Плевен проекто-доклад съдът се е произнесъл, че предмета на спора е ясно очертан, че е дадена правилна правна квалификация от първоинстанционния съд и въз основа на направените от ищцата възражения е разпределена доказателствената тежест между страните. Сред тези основания за незаконност на уволнението не е посочено нарушение от работодателя на установената закрила по чл.333, ал.1,т.2 и т.3 КТ и ал.2 КТ. С обжалваното решение е прието, че работодателят е поискал предварително писмено разрешение от Инспекцията по труда с писмо изх. № 672/10.03.2022 г., към което е приложена цялата документация - щатните разписания, длъжностните характеристики и горепосоченото ЕР на ТЕЛК. С писмо от 16.03.2022 г. Инспекцията по труда е дала предварително разрешение на основание чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ за прекратяване трудовото правоотношение с А. М. П. на длъжност „Организатор производствено планиране и координация“ на основание чл. 328, ал. 1 т. 2 КТ. Работодателят с писмо е изискал и мнението на ТЕЛК във връзка с прекратяване трудовия договор на ищцата. Прието е, че е спазена процедурата на чл. 333, ал. 1, вр. ал. 2 КТ, като от Инспекцията по труда е дадено предварително разрешение за уволнението на П., предхождано от дадено от ТЕЛК мнение, които предхождат издадената заповед за уволнение № 26/31.03.2022 г. Съдът не е формирал изводи за неспазване от работодателя на закрилата, установена в чл.333,ал.1,т.3 КТ с оглед очертания от ищцата предмет на спора. Дали изводите на съда относно спазване от работодателя разпоредите на чл.333,ал.1 и ал.2 КТ са правилни е въпрос по правилността на въззивното решение, изискващ преценка на събраните доказателства по делото, което ВКС не извършва в производството по чл.288 ГПК. С оглед на посоченото съдът намира, че не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втори и трети въпроси от изложението. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.4 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Жалбоподателката не е обосновала допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, а именно какво е значението на всеки поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателката не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставените втори и трети въпроси, касаещи приложението на разпоредбите на чл.328,ал. 1,т.2,пр.2 КТ, чл.8,ал.1, и ал.3 КТ и чл.120 КТ не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува многобройна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС по четвъртия въпрос от изложението. С решение № 63/17.07.2015 г. по т.дело № 674/2014 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е прието, че според задължителните указания в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Процесуалноправният въпрос за мотивирането на въззивното решение е обсъждан многократно и в създадената след влизане в сила на Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. задължителна практика на ВКС, намерила отражение в решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т. о., във връзка с което е допуснато касационното обжалване, и в много други служебно известни на настоящия състав решения по чл.290 ГПК - решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о. и др. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство е възприето разрешението, че и при действието на ГПК от 2007 г. въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК; Разпоредбата на чл.272 ГПК, в която е предвидена възможност при потвърждаване на първоинстанционното решение да се препрати към мотивите на първата инстанция, не освобождава въззивния съд от задължението да изгради свои фактически и правни изводи за съществуването на спорното право, да обсъди възраженията и доводите на страните и да изрази становището си по тях. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. С въззивното решение съдът е извършил преценка на събраните по делото доказателства, съответно на приетите за установени факти, обсъдени са доводите на всяка от страните, относими към правния спор и е изложил свои фактически и правни изводи по основателността на всеки от предявените искове, което е намерило израз в мотивите на решението. Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по петия въпрос от изложението. С решение № 121/31.05.2022 г. по гр.дело № 2888/2021 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, изразена в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение № 498/13.01.12г. по гр.д. № 1561/10г. на ІV гр.отд., решение № 189/24.07.13г. по гр.д. № 919/12г. на ІV гр.отд., решение № 404/06.01.14г. по гр.д. № 1968/13г. на ІV гр. отд., решение № 154/18.04.11г. по гр.д. № 1279/10г., решение № 28/10.05.12г. по гр.д. № 407/12г. на ІІІ гр.отд., с които е прието, че реално съкращаване на щатна бройка е налице не само при отпадане на трудовите и функции, но и когато част от тях се запазват и преминават към друга нова длъжност или трудовите функции изцяло се разпределят между други длъжности. Основанието за прекратяване на трудовото правоотношение поради съкращаване на щата е налице и в случаите на т. нар. „трансформиране” на длъжности, при което по щатното разписание се закрива определена длъжност, като на нейно място се разкрива, нова, но не като наименование, а по трудови функции. Когато в трудовите функции са включени изцяло или част от трудовите функции на закритата длъжност, но са предвидени и включени съществено нови по своята характеристика трудови функции, е налице реално съкращаване на щата. При преценката за идентичност на трудовите задължения следва да се изхожда от естеството на работата; от свойствените задължения за длъжността- от това има ли съществена разлика в трудовите функции с оглед характера и естеството на възложената работа за длъжността. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите, цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с цитираната практика на ВКС. С обжалваното решение са формирани изводи, че длъжността на ищцата е съкратена и не фигурира в новото щатно разписание на ответника, в сила от 01.04.2022 г. Прието е, че част от трудовите функции, изпълнявани от ищцата са възложени и разпределени към длъжността "Зам. ръководител" в отдел Доставки, вече съществуваща в щатното разписание на ответника, но между двете длъжности е налице съществена разлика, доколкото за длъжността "Зам.ръководител" са въведени основно ръководни и контролни функции. Тези изводи на съда не са в отклонение от посочената практика на ВКС. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по шестия въпрос от изложението. С решение № 100/08.05.2018 г. по гр. дело № 1737/2017 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която показанията на свидетелите относно спорните факти следва да бъдат ценени от съда по вътрешно убеждение с оглед всички останали доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност. Когато се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност; да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото. Съдът може да възприеме тези показания за достоверни само след задълбочен анализ на всички доказателства, явяващи се в подкрепа или в опровержението им, излагайки мотиви защо дава вяра на показанията на свидетеля, въпреки възможната му заинтересованост. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираното от жалбоподателката решение № 131/12.04.2013 г. по гр.дело № 1/2013 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК. С въззивното решение съдът е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели, служители при ответника, като е приел, че същите са в съответствие с представените по делото писмени доказателства и са непротиворечиви. Тези изводи на съда не са в отклонение от цитираната практика на ВКС. Поради това соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК не се установява. С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба разноски не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства за направени такива разноски. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение