Определение № 349 от 13.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 894/2020 г.

Производството е по чл. 288 и по чл. 274, ал. 2 ГПК. Обжалвани са: · решение № 7807/ 15.11.2019 г. по гр.д. № 10673/ 2019 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 54441/ 27.02.2019 г. по гр.д. № 60823/ 2018 г. на Софийски районен съд, е отхвърлил исковете на Х. Т. Б. срещу Българската академия на науките (БАН), както следва: 1) да признае за незаконна и да отмени заповед № 1133/ 3.08.2018 г. на председателя на БАН за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 338 КТ, вр. чл. 43, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от Устава на БАН за длъжността директор на Националния институт по метрология и хидрология (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ) и 2) за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ) и · определение № 2762/ 06.02.2019 г. по чл. 248 ГПК по същото дело, с което Софийски градски съд оставя без уважение молбата на Б. за изменение на въззивното решение в частта по разноските. Решението се обжалва от Х. Б. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните материално-правни въпроси: 1. Как възниква трудовото правоотношение на длъжността директор на институт при БАН и прилага ли се основанието по чл. 338 КТ за неговото прекратяване? 2. Допустимо ли е прекратяване на трудовото правоотношение на основание, предвидено в Устав, а не в закон? 3. Какво е правното значение на мотивите в решението на Управителния съвет по чл. 43, ал. 3, вр. ал. 1, т. 3 от Устава на БАН, когато в изпълнение на това решение председателят на БАН е издал заповед по чл. 338 КТ? 4. Незаконно ли е уволнението, когато в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е посочил дата, която предхожда уволнението? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване. По първите три извежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довода, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а по четвъртия – допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довода, че въззивният съд ги е решил в противоречие с решение № 332/ 28.10.2014 г. по гр.д. № 1350/ 2014 г, ВКС, IV ГО; с решение № 49/ 15.03.2018 г. по гр.д. № 2837/ 2017 г. на ВКС, IV ГО; с решение № 34/ 03.04.3017 г. по гр.д. № 3010/ 2016 г. на ВКС, III ГО и решение № 573/ 30.10.2009 г. по гр.д. № 5163/ 2008 г. на ВКС, II ГО. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон. Претендира разноските по делото. Касаторът Х. Т. Б. обжалва и определението по чл. 248 ГПК с довода, че противоречи на чл. 78, ал. 5 ГПК. Ответникът БАН възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноски пред настоящата инстанция. По частната жалба не е постъпил писмен отговор. По касационната жалба: Тя е с допустим предмет – решението е въззивно, по трудов спор по искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. Подава я процесуално легитимирана страна – касатор е ищецът, а исковете са отхвърлени. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните: Искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ ищецът Х. Б. е обосновал с довод, че от конкурс, а не от избор е възникнало трудовото правоотношение, по което е заемал длъжността директор на Националния институт по метрология и хидрология при БАН, а е незаконна заповед № 1133/ 30.08.2018 г. на председателя на БАН за прекратяването му на основание чл. 338 КТ. Това е така, защото: 1) това основание не се прилага за конкурсната длъжност и 2) Кодексът на труда не допуска трудовото правоотношение да се прекрати на дата, предхождаща връчването на заповедта за уволнение – в случая, от 30.08.2018 г., вместо от 31.08.2018 г. За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ са отхвърлени, въззивният съд е намерил за неоснователни доводите за незаконност на уволнението по чл. 338 КТ, въведени като оплаквания и във въззивната жалба на ищеца Б.. Въззивният съд е намерил, че чл. 6, ал. 2 ЗБАН, вр. чл. 42 от Устава на БАН предвиждат длъжността директор на институт при БАН да се заеме след избор – с решение на Управителният съвет на БАН. Законът и Уставът на БАН осъществяват изискванията по чл. 83 КТ длъжностите, които се заемат въз основа на избор, да се установят в закон, в акт на Министерския съвет или в устав. Възникналото трудово правоотношение между ищеца Б. и БАН съответства и на чл. 85 КТ, който изисква изборът да проведе избирателно тяло, установено в закон, в акт на Министерския съвет или в устав. В случая, изборът е бил проведен от Управителния съвет на БАН, а е взето решение в упражнение на правомощия, възложени с чл. 24, ал. 1, т. 3 и с чл. 42, ал. 2 от Устава на БАН. Действително чл. 6, ал. 2 ЗБАН и чл. 24, ал. 1, т. 3 от Устава на БАН предвиждат изборът да се проведе „чрез конкурс“/ „на конкурсна основа“, а процедурата е била развита и уредена в Правила за провеждане на избор на директорите на постоянните научни звена при БАН (такъв е статутът на Националния институт по метрология и хидрология при БАН). Конкурсната основа (конкурсното начало) обаче има за цел Управителният съвет на БАН да прецени качествата на лицата, взели участие в изборната процедура за заемането на длъжността в условията на състезателност и при сравнителна оценка на техните качества. Това обаче не обуславя тезата на ищеца Б., че трудовото му правоотношение на длъжността директор на Института при БАН е възникнало от конкурс, а не от избор. Конкурсът/ „конкурсното начало“ обслужва единствено вътрешно-целевите нужди на проведената от избирателното тяло процедура. Решението на Управителния съвет на БАН за обявяване на избрания кандидат завършва фактическия състав за възникване на трудовото правоотношение на длъжността „директор“ на Института (аргумент от чл. 86, ал. 1 КТ, вр. чл. 42, ал. 2 и чл. 24, ал. 1, т. 3 от Устава на БАН), а последвалото го писмено съглашение е със значение на споразумение по чл. 107 КТ. Такова трудово правоотношение е винаги срочно – в рамките на мандата (чл. 83, ал. 2 КТ), като е за 4 години съгласно чл. 42, ал. 2 от Устава на БАН. Мандатът на ищеца Б. на длъжността директор на Института е бил предсрочно прекратен на основание чл. 338 КТ. С решение по протокол от 30.08.2018 г. на основание чл. 43, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от Устава на БАН той е бил отзован от Управителният съвет на БАН. Въззивният съд е намерил за изключена компетентността да провери мотивите на така взетото решение от Управителния съвет на БАН - неизпълнение на решения на ръководните органи на БАН, нарушаване Устава на БАН и уронване престижа на Академията. Приел е, че съдът по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ може да провери само дали е била спазена процедура по вземането на решението. Въззивният съд не е извършвал и такава проверка, като е съобразил липсата на каквото и да било оплакване от ищеца Б. за незаконност на решението на Управителния съвет на БАН от 30.08.2018 г. Заключил е, че специалното основание по чл. 338 КТ осъществява решението по чл. 43, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от Устава на БАН, а трудовото правоотношение с ищеца е било прекратено на датата, на която е било взето – на 30.08.2018 г. Добавил е, че заповед № 1133/ 30.08.2018 г. на председателя на БАН е с констативен, а не с конститутивен характер (чл. 339, ал. 2 КТ). Намерил е за излишно да излага други мотиви за неоснователност на тезата на ищеца Б. за предвидено в заповедта „ретроактивно действие“ на основанието за уволнение по чл. 338 КТ – към 30.08.2018 г., вместо към 31.08.2018 г., когато заповедта е връчена. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че първият повдигнат въпрос обуславя решението. С решение № 456/ 31.10.2011 г. по гр.д. № 463/ 2011 г. ВКС, Четвърто ГО обаче са изяснени особеностите на трудовото правоотношение, което възниква въз основа на избор. Повдигнатият първи въпрос е частен случай на въпроса, получил отговор с това решение на ВКС, а обжалваното решение съответства на решението на ВКС. Това решение на ВКС настоящият състав споделя, а по първия въпрос е изключено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3, а и по т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Въпрос № 2 не обуславя решението. Касаторът го обосновава с тезата, че трудовото правоотношение с директор на институт при БАН, което според него е възникнало от конкурс, Кодексът не допуска да бъде предсрочно прекратено на основание с последици, идентични с отзоваването (чл. 338 КТ), въпреки че такова основание е предвидено в Устава на БАН (в чл. 43, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3). Следователно по начина, по който въпросът е формулирал, касаторът повдига отново своя теза (довод за незаконност на уволнението по исковата молба), останали несподелени от въззивния съд. Обсъден в този аспект, въпрос № 2 изразява оплакване в касационната жалба, че въззивният съд е приложил неправилно чл. 6, ал. 2 от Закона за БАН, а с това – и разпоредби от Устава на БАН. Заявеното касационно основание обаче (по чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК) настоящият състав не следва да обсъжда в етапа по селекция на касационната жалба – аргумент от сравнителен анализ на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и на чл. 281 ГПК. В същия смисъл е и т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГК на ВКС. Въпрос № 3 също не обуславя въззивното решение. Практиката на Върховния касационен съд в приложението на чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ константно приема, че диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК) изисква доводите за незаконност на уволнението съдът да разгледа единствено според твърденията в исковата молба. В случая, ищецът не е обосновал предявения иск с твърдения, че: 1) законът изисква мотиви към решението на Управителния съвет по чл. 43, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от Устава на БАН и 2) съдът по иска по чл. 344, ал. 1 КТ е длъжен да провери дали мотивите на това решение съответстват на действителното положение. Действително, в решението въззивният съд е дал отрицателен отговор и на двата въпроса. Неговите разсъждения обаче са принципни, а не предполагат (не обуславят) изхода на спора. Той е бил решен според конкретните доводи за незаконност на уволнението, а тези доводи са били различни. Следователно и по третия въпросе изключено общото условие (предпоставка) по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. По въпрос № 4 въззивният съд е отказал да разсъждава за т.нар. „ретроактивно действие“ на заповедта по чл. 338 КТ. В решението е прието, че трудовото правоотношение на заеманата от ищеца длъжност „директор“ на Институт при БАН е било прекратено на датата, на която избирателното тяло (Управителният съвет на БАН) е взел решението по чл. 43, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от Устава на БАН. Така обжалваното решение съответства на решение № 456/ 31.10.2011 г. по гр.д. № 463/ 2011 г. ВКС, Четвърто ГО и на решение № 133/ 25.10.2018 г. по гр.д. № 3458/ 2017 г. на ВКС, Трето ГО. В тези решения е прието, че при специфичното основание по чл. 338 КТ трудовото правоотношение се прекратява от датата, на която избирателното тяло е взело решението за предсрочното прекратяване на мандата на изборната длъжност. Тази практика настоящият състав споделя, а не съзира основания да я променя. Не й противоречат решенията на ВКС, на които касаторът се позовава, обосновавайки допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изложеното изключва възможността за допускане на касационния контрол и по последния повдигнат въпрос. По частната жалба: Тя е с допустим предмет – аргумент от чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК, а следва да се разгледа по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК - така т. 26 от ТР № 6/ 6.11.2013 г. по тълк.д. № 6/ 2012 г. ОСГТК на ВКС. Подадена е от легитимирана страна – жалбоподател е страната, чиято молба по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта по разноските въззивният съд е оставил без уважение. Спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК. Налице са и другите предпоставки за нейната редовност и допустимост, но частната жалба е неоснователна. За да отхвърли молбата по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта по разноските чрез поставяне в тежест на ищеца Б. сумата 672 лв. вместо поставените 1 800 лв. въззивният съд е съобразил, че: 1) основанието за ангажиране на отговорността по чл. 78, ал. 3 ГПК е осъществено: със своето решение той е потвърдил първоинстанционното за отхвърляне на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, а въззиваемият и ответник по исковете БАН е платил възнаграждението от 1 800 лв. за процесуалното представителство пред втората инстанция от единия от упълномощените двама адвокати и 2) своевременно направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно – минималният размер, определен по чл. 7, ал. 1, т. 1, пр. 1 и пр. 2 от Наредба № 1/ 2004 г. на Висшия адвокатски съвет е за сумата 760 лв. = 560 лв. + 200 лв., но делото се отличава с фактическа и правна сложност, на която платеното адвокатско възнаграждение. Настоящият състав намира, че съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който делото приключва в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Когато страната, чиято позиция (изцяло или отчасти) съответства на изхода по правния спор, е направила разноски пред съответната инстанция, съдът ги поставя в тежест на насрещната – аргумент от чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Правният спор е бил пренесен с въззивната жалба от ищеца срещу първоинстанционното решение, с което исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ са отхвърлени, а със своето решение въззивният съд го е потвърдил. Следователно пред него се е осъществило основанието по чл. 78, ал. 3 ГПК за ангажиране отговорността на ищеца Б. да репарира възнаграждението, което БАН е заплатил на единия от упълномощените от него адвокати. Основанието по чл. 78, ал. 3 ГПК не е отпаднало и според изхода на делото пред касационната инстанция. В производството по чл. 288 ГПК не бяха установени предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, а въззивното решение, с което исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ са отхвърлени влиза в сила (чл. 296, т. 3, пр. 1 ГПК). Минималният размер на адвокатските възнаграждения за представителството на ответника БАН пред втората инстанция действително е за сумата 760 лв., така както е било определено от въззивния съд. Настоящата инстанция обаче споделя извода в обжалваното определение, че платеното възнаграждение за сумата 1 800 лв. на единия от упълномощените от БАН адвокати е равностойно на паричния еквивалент на положения труд. Следователно молбата по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта по разноските, която ищецът Б. е обосновал с възражението, че е прекомерно (чл. 78, ал. 5 ГПК), е била неоснователна. Обжалваното определение по чл. 248 ГПК подлежи на потвърждаване от касационната инстанция. Въпреки изхода на двете производства пред Върховния касационен съд, претенцията на ответника по чл. 78, ал. 3 ГПК не може да бъде уважена. Липсват доказателства, че БАН е направил разноски и пред настоящата инстанция. При тези мотиви, съдът