Определение № 3848 от 14.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1493/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Ц. П., със съдебен адрес – [населено място], подадена чрез адвокат Г. Х., срещу въззивно решение № 6025 от 07.10.2025 г. по в.гр.д. №44/2025 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение №18462 от 14.10.2024 г. по гр.д. № 26717/2024 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Дружество за касови услуги“АД иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване незаконността на дисциплинарното му уволнение, извършено със заповед №20270/13.11.2023 г. В касационната жалба се изтъкват основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, като се твърди, че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и е неправилно. С молба от 03.06.2026 г. на М. Ц. П., подадена чрез адвокат Г. Х., се прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от ответника по касационната жалба. Възражението не е мотивирано съобразно изискванията на чл.78, ал.5 ГПК, а има единствено позоваване на решения на СЕС и твърдения, че няма доказателства за това, че в адвокатското възнаграждение е включен ДДС.

Ответникът по касационната жалба „Дружество за касови услуги“АД, [населено място], оспорва касационната жалба. Претендира присъждане на разноски, съобразно представените списък на разноските по чл. 80 ГПК, договор за правна защита и съдействие от 02.04.2026 г. и извлечение от интернет банкиране.

Въззивният съд е приел, че между страните по делото е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал при ответника длъжността „Охранител производствени дейности, териториално поделение София“. Със заповед №20270 от 13.11.2023 г. трудовият договор на ищеца е прекратен едностранно от работодателя на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ – поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 188, т. 3 КТ, вр. с чл. 190, ал. 1 т. 2 и чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ. В заповедта е описано нарушението на трудовата дисциплина, изразяващо се в неявяване на работа, считано от 30.10.2023 г. до 01.11.2023 г., което поведение представлява неизпълнение на задължението за явяване на работа, както и на задължението да бъде на разположение на работодателя през определеното му работно време. Доколкото в заповедта е посочено конкретното нарушение, кога е извършено, наказанието, както и законният текст, въз основа на който се налага, следва да се приеме, че същата е мотивирана и отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ. От доказателствата се установява, че на ищеца са поискани обяснения за неявяването му на работа на 30.10.2023 г., 31.10.2023 г., 01.11.2023 г., 02.11.2023 г., 03.11.2023 г. и 06.11.2023 г., като същият е дал писмени обяснения /озаглавени “молба“/ на 07.11.2023 г., съгласно които е посочил, че от дата 30.10.2023 г. не се чувства физически и психически добре да извършва работни дейности и е помолил да бъде отстранен от работа. По тази причина е прието, че работодателят е изпълнил задължението си по чл. 193, ал. 1 КТ да изслуша обясненията на работника или служителя. От събраните по делото гласни доказателства се установява, че ищецът е спрял да се явява на работа на 30.11.2023 г., което обстоятелство се потвърждава и от дадените от ищеца писмени обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ, които по същността си следва да бъдат преценени и като признание относно неизгодния за ищеца факт. Неявяването на работа в продължение на 3 работни дни, считано от 30.10.2023 г. до 01.11.2023 г., при липсата на основание, което да обоснове отсъствието на работника или служителя, представлява нарушение на трудовата дисциплина по 187, ал. 1, т. 1 КТ, което в съответствие с разпоредбата на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ обуславя налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание - уволнение. По отношение на твърденията на ищеца, че работодателят му е възлагал изпълнението на задължения, които не съответстват на неговите умения, квалификация и екипировка, те поначало не изключват дисциплинарната отговорност за неявяване на работа, а му дават основание да упражни правото си за отказ от изпълнение на възложената работа в съответствие с разпоредбата на чл. 283 КТ.

В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Освобождава ли чл.272 ГПК въззивния съд от задължението да обсъди всички изложени във въззивната жалба оплаквания и да изложи мотиви по тях в границите на чл.269 ГПК?“.

2. „Кои са минималните изисквания за мотивиране на заповедта за уволнение по чл.195 КТ?“.

3. „Може ли в заповедта за дисциплинарно уволнение да има препращане към други документи, който не са представени на работника или служителя?“.

Въпросите са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като са представени решения на ВКС.

Поддържа се още, че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 6025 от 07.10.2025 г. по в.гр.д. №44/2025 г. на Софийския градски съд, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първите два въпроса са относими, защото са обусловили изхода на спора, но те са разрешени съобразно практиката на ВКС, включително и тази, представена от касатора. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, както и всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, той следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. От мотивите на обжалваното решение е видно, че съдът е изложил аргументите си по всички, направени от страните оплаквания и оспорвания. Анализиран е целият доказателствен материал, въз основа на което са направени изводи по съществото на спора. Дисциплинарното наказание поначало се налага с мотивирана писмена заповед съобразно изискванията на чл.195 ГПК. Освен към формата, посочената разпоредба поставя и изискване за съдържанието - нарушението трябва да е описано с обективните и субективни признаци, времето на извършването му, вида на наказанието и правното основание – законовия текст. Задължението на работодателя да мотивира заповедта за дисциплинарно наказание е въведено с цел преценка на изискването за еднократност на наказанието, за съобразяване на сроковете по чл.194 КТ и за възможността на наказаният работник или служител да се защити ефективно. Ето защо, когато изложените в заповедта мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта е мотивирана по смисъла на чл.195, ал.1 КТ.

Последният въпрос относно възможността посочването на фактическия състав на нарушението да стане чрез препращане към друг документ е неотносим, защото не е обсъждан във обжалваното въззивно решение.

Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, каквито твърдения са наведени в изложението.

Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 744 евро, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Няма основание за намаляване на определеното адвокатско възнаграждение като прекомерно и съобразно задължителния характер на даденото от СЕС с решение от 25.01.2024 г. по дело №С-432/22 тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, че определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни за съда. Посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатски възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Касационното обжалване в случая не е допуснато, защото по повдигнатите въпроси, които са относими, въззивният съд е съобразил трайната и последователна практика на ВКС.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.