Определение № 874 от 12.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2912/2018 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото К. Р. С. срещу решение № 506/21.03.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 368/2018 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено – в обжалваната пред окръжния съд част, първоинстанционно решение № 5209/13.12.2017 г. по гр. дело № 4397/2017 г. на Варненския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу [фирма], обективно съединени искове с правни основания чл. 128, т. 2 от КТ, чл. 224 от КТ и чл. 86 от ЗЗД за заплащане солидарно с [фирма] на: нетно трудово възнаграждение в размер 3 050.03 USD за периода 01.03.2015 г. – 27.04.2015 г., обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер 27.95 USD за 7 дни за 2015 г., ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 06.06.2016 г. до окончателното им изплащане, както и обезщетение за забава на плащането на двете главници, в общ размер 369.10 USD за периода 27.04.2015 г. - 03.06.2016 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответното [фирма] не е подало отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) обхваща ли отговорността на беърбоут чартьора към трети лица, установена с разпоредбата на чл. 199з от КТК, отговорност за вреди на членове на екипажа, произтичащи от неизплатени трудови възнаграждения за службата им на кораба; 2) допустимо ли е кораб, нает от лице, което не попада в обхвата на лицата по чл. 39а, ал. 1 от КТК, да бъде вписан в регистъра на корабите, наети по договор за беърбоут чартър, респ. – допустимо ли е лице, което не е българско юридическо лице, да бъде наемател, респ. – пренаемател по договор за беърбоут чартър на кораб, плаващ под български флаг; и 3) длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения, твърдения и доводи на страните. По отношение на първите два правни въпроса жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на третия правен въпрос касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 411/27.10.2011 г. по гр. дело № 1857/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 65/30.07.2014 г. по търг. дело № 1656/2013 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 10/01.02.2012 г. по гр. дело № 130/2011 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 341/11.11.2011 г. по гр. дело № 992/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Приел е за установено, че касаторът-ищец е изпълнявал длъжността „фитер“ по трудов договор с [фирма] през периода 22.12.2014 г. – 27.04.2015 г. на моторен кораб „Батя“, както и че работодателят не му е заплатил процесното трудово възнаграждение. Приел е за установено и че подписите, положени за чартьорите в договор от 07.05.2013 г. между ответното [фирма] и „Ш. Л. С.А“, са изпълнени от К. Н. И., както и че „Ш. Л. С.А“ е осъществявало реалната експлоатация на кораба. Приел е за установено и че по силата на същия договор за подбеърбот чартър ответното [фирма] е отдало под наем на „Ш. Л. С.А“ – М. острови, за срок 07.05.2013 г. - 07.05.2016 г. моторния кораб „Батя“, плаващ под български флаг, регистриран в пристанище Варна, както и че вписването е било заличено на 17.11.2015 г. поради продажбата на кораба на трето лице. При така приетите за установени обстоятелства, окръжният съд е намерил, че основаният спорен въпрос по делото е дали ответникът [фирма] е солидарно отговорен с другия ответник пред първата инстанция [фирма], т.е. – дали е приложима разпоредбата на чл. 123а, ал. 3 от КТ. В тази връзка съдът е посочил, че съгласно чл. 123а от КТ, правата и задълженията на стария работодател, които произтичат от трудови правоотношения, съществуващи към датата на промяната, се прехвърлят на новия работодател, като между тях е предвидена солидарна отговорност, но такава не е предвидена в хипотезата на прекратяване на договора между работодателя-приобретател и стария работодател-прехвърлител. В тази връзка е анализиран и текстът на чл. 123 от КТ, като отново е прието, че за задълженията към работника или служителя, възникнали преди промяната по ал. 1 на този текст, отговарят солидарно двамата работодатели. Окръжният съд е приел също, че произходът на сумите, необходими за заплащане на работните заплати, е без значение, тъй като не съществува законова норма, която да предвижда солидарна отговорност за това, а съгласно чл. 121 от ЗЗД солидарността не се предполага и е налице само в предвидените от закона случаи. Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че разпоредбата на чл. 199з от КТК относно отговорността на наемателя към трети лица се прилага само при нанасяне на вреди от вещ – плавателния съд, съгласно чл. 50 от ЗЗД, като в тази връзка е цитирано решение № 592/05.12.2008 г. по търг. дело № 306/2008 г. на І-во търг. отд. на ВКС. Съдът е намерил за недоказано твърдението на жалбоподателя-ищец за наличието на симулация на договора за беърбот чартър между [фирма] и „Ш. Л. С.А.“, като е приел, че от ангажираните по делото доказателства е видно, че такъв договор съществува, така както съществува и вторият контрагент по него. По-натам окръжният съд е обсъдил легалните дефиниции в КТК на понятията „корабособственик“ и „корабопритежател“ и е приел, че трудови правоотношения с екипажа могат да възникнат както с единия, така и с другия, като в тази връзка е цитирал и чл. 199а от КТК. На следващо място въззивният съд е изтъкнал, че съгласно разпоредбата на чл. 199ж от КТК, търговската експлоатация на кораба се осъществява от наемателя в съответствие с условията по договора за беърбоут чартър, като всички разходи, свързани с експлоатацията, включително възнаграждението на екипажа, са за негова сметка. Съдът е приел и че към датата, когато вземането на ищеца е станало изискуемо, наемател е бил не ответникът [фирма], а „Ш. Л. С.А.“, поради което първото (ответното) дружество няма качеството на работодател и за него не са възникнали задължения за заплащане на трудови възнаграждения. В тази връзка е прието и че към датата на сключване на втория договор от 07.05.2013 г. за подбеърбот чартър между ответното [фирма] и „Ш. Л. С.А“, не са съществували валидни задължения по отношение на ищеца, които съобразно чл. 123а и сл. от КТ да доведат до солидарна отговорност. В тази връзка отново е изтъкнато, че процесното задължение възнаква едва през 2015 г., когато наемател се явява „Ш. Л. С.А.“, а не ответното [фирма]. По тези съображения въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение по делото е правилно в обжалваната част. Видно от така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, първият формулиран от касатора материалноправен въпрос по приложението на чл. 199з от КТК не е обуславящ решаващите правни изводи на въззивния съд за отхвърлянето на предявените по делото искове, поради което този въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Това е така, защото в решаващите си мотиви окръжният съд е приел, че през процесния по делото период ответното [фирма] не е имало качеството на наемател на кораба, т.е. – на беърбоут чартьор, а този материалноправен въпрос е именно относно обхвата на отговорността на беърбоут чартьора (наемателя на кораба) по чл. 199з от КТК. Поради това, без никакво значение за решаващите изводи на въззивния съд е възприетото от самия него разрешение на този материалноправен въпрос по приложението на чл. 199з от КТК. Окръжният съд не е обсъждал в мотивите си и не е дал разрешение на първата част от втория формулиран от жалбоподателя материалноправен въпрос, а именно: допустимо ли е кораб, нает от лице, което не попада в обхвата на лицата по чл. 39а, ал. 1 от КТК, да бъде вписан в регистъра на корабите, наети по договор за беърбоут чартър. Поради това и този правен въпрос не е обуславящ правните изводи в обжалваното решение и не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Обуславяща решаващите правни изводи на въззивния съд, обаче е втората част от втория формулиран от жалбоподателя материалноправен въпрос, а именно: допустимо ли е лице, което не е българско юридическо лице, да бъде наемател, респ. – пренаемател по договор за беърбоут чартър на кораб, плаващ под български флаг. Това е така, защото окръжният съд е приел за установени по делото обстоятелствата, че процесният кораб е плавал под български флаг и че „Ш. Л. С.А“ – М. острови не е българско юридическо лице, като същевременно е приел, че последното е наемател по валиден договор за беърбоут чартър на кораба (намирайки за недоказан и довода на ищеца за симулация, т.е. – за недействителност на този договор), като именно предвид това е отрекъл качеството на наемател (беърбоут чартьор) през процесния период на ответното [фирма], а оттам е извел и решаващия си извод, че последното не отговаря солидарно с [фирма], за което е прието, че е работодател на ищеца. Страните по делото не сочат и не се установява наличието на съдебна практика по този материалноправен въпрос, предвид което настоящият съдебен състав намира, че създаването на такава практика по реда на чл. 290 от ГПК би допринесло за правилното тълкуване и прилагане на закона от съдилищата в подобни случаи, което от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които такъв въпрос се поставя, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото. Поради това, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по този въпрос (т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), който обаче, за яснота и прецизност, се нуждае от уточнение (т. 1, изр. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), а именно: допустимо ли е от закона чуждестранно юридическо лице да бъде наемател, респ. – пренаемател по договор за беърбоут чартър на кораб, плаващ под български флаг. Третият – процесуалноправен въпрос се свързва с множеството оплаквания в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил голяма част от изложените във въззивната жалба оплаквания и доводи на касатора-ищец, както и на събрани по делото доказателства във връзка с тях. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не е обсъдил, направените с въззивната жалба оплаквания и доводи на ищеца, основаващи се на разпоредбите на чл. 39а, чл. 199г, чл. 88б от КТК и НТНСТОЧОПКК, както и събраните във връзка с тях доказателства по делото. По този начин въззивният съд е разрешил този процесуалноправен въпрос в противоречие с трайно установената практика на ВКС, израз на която са и решенията, посочени в изложението на касатора, съгласно които, при разглеждане на спора, съдът по съществото на същия следва да обсъди всички допустими и релевантни доказателства, възражения, твърдения и доводи на страните по делото. С оглед на това, касационното обжалване следва да се допусне и по този въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В заключение – касационното обжалване по делото следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – по материалноправния въпрос: допустимо ли е от закона чуждестранно юридическо лице да бъде наемател, респ. – пренаемател по договор за беърбоут чартър на кораб, плаващ под български флаг; както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по процесуалноправния въпрос: длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения, твърдения и доводи на страните. Жалбоподателят-ищец не дължи внасянето на държавна такса по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение