Определение № 4295 от 08.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 936/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „И. К. Ко“ ЕАД, чрез процесуален представител адв. Р. В., против въззивно решение № 592 от 21.11.2025 г., постановено по в. т. д. № 532/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 260072 от 21.02.2025 г., постановено по гр. д. № 4200/2020 г. по описа на Софийски градски съд – за отхвърляне на предявения от „И. К. Ко“ ЕАД иск с правно основание чл. 357 КТ, вр. чл. 271 КТ, вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД против А. Г. В. за заплащане на сумата от 73 583,18 лв. – получена без правно основание по трудов договор № 533/13.02.2017 г., за периода от 01.05.2017 г. до 08.10.2017 г., ведно с искането за присъждане на законна лихва и разноски и касаторът е осъден за разноски. Касаторът обжалва решението, като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил общ писмен отговор от насрещната страна А. Г. В. и от С. И. К., подаден чрез процесуалния представител адв. Й. П., в който поддържат, че не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендирани са разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира: По делото е установено, че съгласно трудов договор № 533/13.02.2017 г. сключен между „И. К.“ Е. /чийто правоприемник е „И. К. Ко“ ЕАД/ и ответника А. Г. В., последният е бил назначен със срок на изпитване 6 месеца, уговорен в полза на работодателя, на длъжност Директор дирекция политики и стратегическо планиране, с основно месечно трудово възнаграждение от 2000 лв. Представена е и подписана от ответника длъжностна характеристика за длъжността „Директор стратегии, иновации и експанзии“. Представена е и подписана от ответника В., декларация за конфиденциалност от 13.02.2017 г. Трудовото правоотношение е прекратено със заповед № 237 от 09.10.2017 г., на основание чл. 325, т. 1 КТ – по взаимно съгласие. Еднозначно записване е налице и в представената трудова книжка на ответника. За периода 14.02.2017 г. до 08.10.2017 г. А. В. е получил от „И. К.“ Е. трудови възнаграждения в размер на 13 797,12 лв., допълнително възнаграждение за трудово участие в размер на 70 520 лв. и платен годишен отпуск в размер на 12 934,68 лв. /или общо сумата 97 251,80 лв./. По отношение на допълнително начислените възнаграждения на ответника, вещото лице по приетата СЧеЕ посочва, че липсва писмен документ, който да й е представен относно начина на тяхното формиране, но такива са начислявани не само на ответника, а и на други служители на ищцовото дружество за периода, като отново липсва представена методика. По делото не е било спорно между страните, че втората ответница С. К. е била управител и е вписана, като такава в ТРРЮЛНЦ, на „И. К.“ Е. от 03.07.2009 г. до 13.04.2017 г., както и че от 22.11.2016 г. е била единствен негов управител. Също така, че двамата ответници имат общо дете. Спорно е било дали ответникът А. В. е действително е полагал труд или договорът е „симулативен“. В тази връзка въззивният съд е приел, че дори да се приеме, че липсва такава длъжност в щатното разписание на работодателя към момента на сключването на трудовия договор, то това не води до недействителност на този договор, след като служителят е добросъвестен, тъй като не може да се изисква от него да познава щатното разписание на своя работодател. Ответникът признава, че не е присъствал физически в офиса на дружеството, а е извършвал своята дейност чрез други средства за комуникация, което прави излишен коментара на показанията на свидетелката Н., в тази им част. От това признание, обаче, не може да се направи извод, че между страните липсва трудов договор или, че основната престация по него липсва. Ако работодателят е считал, че е налице нарушение на трудовата дисциплина, той е разполагал с възможностите на КТ за дисциплинарно наказание на служителя или дори за уволнение. Твърденията в исковата молба са в смисъл, че тъй като управителят към момента на сключването на трудовия договор и работника са били в много близки отношения, то този договор не е бил прекратен. Следва да се отбележи, че съжителката на ответника В. и втора ответница – С. К. е престанала да бъде управител и да представлява по закон работодателя на 03.04.2017 г., а трудовият договор е продължил действието си, като не е бил прекратен от новия управител нито в срока за изпитване, нито по-късно поради дисциплинарно нарушение до прекратяването му по взаимно съгласие между страните. Ищецът твърди, че новоназначеният управител И. изцяло е изпълнявал волята на ответницата К.. За това посочва гласни доказателства. Следва да се отбележи, че това обстоятелство не се доказва от събраните гласни доказателства, тъй като показанията в тази насока от свидетелката са неубедителни. Дори и да бъде доказано подобно обстоятелство, то не влияе върху действителността на сключения трудов договор, като новият управител носи самостоятелна отговорност за действията си, а срещу него не е насочен иск. Тъй като е бил налице действителен трудов договор, по който ответникът е получил добросъвестно възнаграждение, той не дължи връщането му на основание чл. 271, ал. 1 КТ и искът правилно е бил отхвърлен, като неоснователен. В хипотеза, като настоящата – договорът е за продължително изпълнение, служителят следва да докаже, че е постъпил на работа, по аргумент от чл. 63, ал. 3 КТ. Постоянното, системното или продължителното неизпълнение на трудовите задължения, включително неявяване на работа, преждевременно напускане или отказ да се изпълняват поставените задачи са факти на неизпълнение и те се доказват от работодателя. В тежест на работодателя е да обори презумпцията по чл. 271, ал. 1 КТ, което не е сторено по делото, като не е установено, че ответника е знаел, че няма право да получи сумите за възнаграждение по трудовия си договор. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. За допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните правни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и да извърши анализ на относимите към тях и събрани по надлежния процесуален ред доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?“; 2. „Може ли съдът да обоснове своето решение с доказателства, които са представени, но не са приети делото?“; 3. „Може ли съдът да игнорира целите или част от свидетелски показания без да изложи аргументирани мотиви за това?“; 4. „Може ли нормата на чл. 161 ГПК да се приложи по отношение на страна, която представя писмени доказателства със заличена информация и без превод на български и, въпреки че е задължена да представи пълния текст с превод, отказва да стори това?“ и 5. „Може ли да се приеме, че работникът е постъпил на работа, без наличието на акт за встъпване в длъжност и без да има отбелязване върху трудовия договор, което да удостоверява този факт?“. Сочи, че първият от въпросите е решен в противоречие с приетото в решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 139 от 24.04.2013 г. по гр. д. № 926/2012 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 136 от 02.10.2014 г. по т. д. № 4309/2013 г. на ВКС, I т. о., третият въпрос с решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 110 от 17.07.2018 г. по гр. д. № 3763/2017 г. на ВКС, III г. о. и решение № 136 от 10.03.2025 г. по гр. д. № 2981/2024 г. на ВКС, I г. о. и петият въпрос с решение № 156 от 16.05.2012 г. по гр. д. № 1027/2011 г. на ВКС, III г. о., а вторият и четвъртият въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Настоящият състав счита, че обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Поставените от касатора правни въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос е принципно значим по всяко едно дело. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, напр. решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др., непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Именно така е процедирал Софийски апелативен съд в обжалваното решение. Мотивите му са подробни и ясни, въз основа на приетите от него за установени обстоятелства, след обсъждане на всички релевантни за решаването на спора доказателства и при съобразяване на доводите и възраженията на страните. Без значение за основателността на иска, предвид изложените от съда доводи, са оплакванията на касатора са, че съдът не е обсъдил приложените болнични листове във връзка с показанията на св. Н., която е свидетелствала, че назначаването на А. В. е с цел осигуряване средства на семейството, докато С. К. е била отпуск по болест. Не променя изводите на съда и необсъждането на съжденията му, че правните основания за уважаване на иска се извеждат от нормите на чл. 126, т. 1, 3 и 4 КТ, чл. 128, т. 2 КТ и чл. 247, ал. 1 КТ. Докато останалите четири правни въпроси са общо теоретично и хипотетично поставени, по тях не се съдържа произнасяне от въззивния съд и не покриват изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, защото противно на изложеното от касатора съдът не е обосновал своето решение с доказателства, които са представени, но не са приети делото, включително разменени електронни писма /кореспонденция/. Не е игнорирал свидетелските показания в отклонение с процесуалните правила, без да изложи мотиви за това. Ето защо, не следва да се обсъждат допълнителните основания за допустимост. Само за пълнота на мотивите следва да се подчертае, че касаторът е посочил разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е аргументирал, защо именно поставените втори и четвърти въпроси са от значение за точното прилагане на закона и от значение за развитие на правото. Единствено е твърдял, че не намира съдебна практика по въпросите. В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото на ответната страна по касация А. Г. В. следва да бъдат присъдени направените разноски в касационното производство за адвокатски хонорар, с вкл. ДДС – в размер на 920,40 евро, платими от касатора. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение