Определение № 3984 от 02.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4726/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 15 679/13.09.2023 година, подадена от К. П. Г., срещу решение № 926/08.08.2023 година на Окръжен съд Бургас, VІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1237/2023 година. С обжалваното въззивно решение на Окръжен съд Бургас е потвърдено първоинстанционното решение № 32/11.05.2023 година на Районен съд Царево, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 496/2022 година с което са отхвърлени предявените от К. П. Г. срещу Кметство [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване за незаконно и за отмяната му като такова на уволнението й от длъжността „диспечер“, в дирекция „Автобусен терминал“, при Кметство К., извършено със заповед № 85/22.11.2022 година на Кмета на [населено място], на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, като Г. бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност, а Кметство [населено място] бъде осъдено да й заплати сумата от 4200.00 лева, представляваща обезщетение за оставането й без работа вследствие на уволнението за периода от 24.11.2022 година до 24.05.2023 година, заедно със законната лихва върху сумата считано от датата на предявяване на иска 20.12.2022 година до окончателното плащане. В подадената от К. П. Г. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което срещу Кметство [населено място] от К. П. Г. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Бургас по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответникът по касационна жалба Кметство [населено място] не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й. К. П. Г. е била уведомена за обжалваното решение на 14.08.2023 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 15 679/13.09.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови обжалваното решение съставът на Окръжен съд Бургас е посочил, че тъй като фактическата обстановка по делото не била предмет на спора във въззивното производство и била установена на база събраните пред Районен съд Царево доказателства-писмени и експертни заключения, въззивният съд я възприемал изцяло, като препращал към мотивите на обжалвания акт в тази му част, на основание чл.272 от ГПК, без да ги преповтарял в решението си. Отбелязвал само, че страните били в трудово правоотношение, прекратено със заповед №85/22.11.2022 година на Кмета на Кметство К., с която било постановено дисциплинарното уволнение на К. П. Г.. Спорът за законосъобразността на това дисциплинарно наказание бил изцяло правен и налагал преценка за основателността на оплакванията на Г., повторени и във въззивната жалба, относно неспазването на процедурата за уволнение, разписана в закона и изискваща съблюдаване на закрилата на ищцата от уволнение по смисъла на чл. 330, ал. 1 от КТ, т. к. боледувала включително от исхемична болест на сърцето (заболяване под закрилата на Наредба № 5/20.02.1987 година); относно доводите за неправилно посочване на основанията за последвалото наказание „уволнение“; за несъразмерността на тежестта на наложеното наказание и на отразеното в заповедта нарушение; за липсата на извършено нарушение на трудовата дисциплина поради позоваване на страната на правната възможност, дадена й от чл. 283 от КТ, да не изпълнява задълженията си по трудовия договор, т. к. имало обстоятелства, застрашаващи живота и здравето й. Въззивният съд намирал първото възражение за неоснователно. Данните по делото доказвали претърпени от К. П. Г. два исхемични инсулта през лятото на 2019 година и това на 2021 година и установена с медицински документи през 2020 година „исхемична болест на сърцето“. Г. разполагала и с ЕР № 0403/03.02.2021 година на първи състав на ТЕЛК при „УМБАЛ-Бургас“ АД [населено място], валидно до 01.02.2024 година, в което водещата диагноза била „последици от мозъчносъдова болест“ и като такива били посочени: състояние след исхемичен мозъчен инсулт 2019 година с латентна левостранна хемипареза и заболяването „паркинсон“, треморна форма, лека степен. В констатациите към същото решение, комисията била обследвала всички представени й в тази връзка документи, включително установените в МБАЛНП „Св. Н.“ ЕАД [населено място] на 06.01.2020 година „други форми на хронична ИБС“, като страдание на Г.. Определената с това решение неработоспособност на К. П. Г. обаче била изчислена само на база заболяването „паркинсон“ (50.00 %), като била взета предвид наличната латентна левостранна хемипареза (30.00 %) и така бил определен общият процент неработоспособност към по-високата стойност от 50.00 %. Според изискването на чл. 333, ал. 1 от КТ, в случаи на дисциплинарно уволнение (чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ), като разглеждания, работодателят можел да уволни работника или служителя само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай, ако: касаел работничка или служителка-майка на дете до 3-годишна възраст; трудоустроен работник или служител; работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването; работник или служител, започнал ползуването на разрешения му отпуск; такъв избран от колектива да представлява работниците и служителите по реда на чл. 7, ал. 2 и чл. 7а, или за представител на работещите по безопасност и здраве при работа от общото събрание или от събранието на пълномощниците по реда на чл. 6, за времето, докато имал такова качество и който бил член на специален орган за преговори на европейски работнически съвет или на представителен орган в европейско търговско или кооперативно дружество, докато изпълнявал функциите си, като във втората и третата хипотези на разпоредбата, преди уволнението се вземало мнението и на трудово-експертната лекарска комисия. От данните по делото било видно, че работодателят бил поискал от Инспекцията по труда [населено място] на 14.07.2022 година разрешение да уволни Г., като е посочил, че тя е трудоустроена, съответно страдаща от заболяване по Наредба № 5/20.02.1987 година, но Инспекцията била напътила Кметството първо към вземане на мнение от ТЕЛК. Впоследствие процедурата била спазена точно, както било разписана в чл. 333 от КТ. На 03.08.2022 година било отправено първо искане за мнение за уволнението на Г. до ТЕЛК, с приложени всички документи, включително копие от две решения на ТЕЛК (№...3 и предходно такова от ..... година-липсващо по делото), резултат от което било взетото решение на ТЕЛК № .... година, изрично сочещо, че в случая не било налице заболяване, което да било сред изброените в Наредба №5/20.02.1987 година, но работникът се ползвал от особената закрила на закона (чл. 331, ал. 1, т. 2 от КТ), като трудоустроено лице. Дадено било мнение, че поради намаление на адаптационните способности на Г. при евентуална смяна на работното място, тя не можела да бъде съкратена. Независимо от това отрицателно становище, след повторното сезиране на Инспекцията по труда от работодателя на 04.11.2022 година, на 17.11.2022 година било получено предварително разрешение за уволнението на Г.. Заповедта за уволнението й била издадена на 22.11.2022 година и връчена лично на адресата чрез куриерска фирма „С.“ на дата 24.11.2022 година. При тези данни не можело да бъде счетено, че работодателят не бил процедурата за уволнение на ползващо се от особената закрила на чл. 333 от КТ лице. Той бил съобразил всички изисквания на закона и не можело да бъде обвинен в представянето на непълна документация, т. к. бил отговорил на всички напътвания и искания на ИТ за представяне на допълнителни сведения във връзка със защитеното лице, включително справка за ползвани отпуски по болест, платени и неплатени от 2019 година до уволнението и състоянието на К. П. Г. било задълбочено проверено. Вярно било, че заболяването „исхемична болест на сърцето“ било посочено изрично в Наредба № 5/20.02.1987 година като ползващо се от закрилата на чл. 333 от КТ, а също така, че в представените на комисията документи се съдържали данни за него, както било вярно и това, че ИТ била разрешила уволнението въпреки отрицателното становище на ТЕЛК, но следвало да се съобрази, че във връзка с уволнение на работник или служител ТЕЛК давала само мнение, а разрешението се давало от ИТ, не само на база това мнение, а и с оглед собствени съображения. Работодателят не допускал законово нарушение като издавал заповедта си за уволнение, съобразявайки се с произнасянето на административния орган ИТ, действащ в рамките на правомощията си по чл. 333 от КТ и произнасящ решението си при самостоятелна дискреция, а не в обвързана компетентност. Неговото решение било окончателно и не подлежало на обжалване с доводи за незаконосъобразност, а преценката за целесъобразност на административните органи, изразена в техните актове, не можела да бъде съдебно ревизирана от лицето, ползващо се от особената закрила на закона заради заболяване, включително по реда на косвения съдебен контрол в рамките на производство по оспорване на заповед за уволнение като настоящото. Неоснователни били и второто и трето възражение на К. П. Г., относно погрешно посочените в заповедта нарушения на трудовата дисциплина като такива по чл. 187, ал. 1, т. 1 и т. 7 от КТ, вместо по чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ (неявяване на работа в течение на два последователни работни дни). Разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от КТ поставяла точно определени изисквания към съдържанието на заповедта за дисциплинарно наказание. Те били задължителни реквизити-сведения относно нарушителя, конкретното нарушение, описано с обективните и субективните му признаци, времето на извършване на нарушението, вида на наложеното наказание и правното основание, въз основа на което се налага дисциплинарното наказание. Липсата само на един от посочените реквизити била достатъчна, за да се приемело, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание била незаконосъобразна, тъй като правната норма на чл. 195, ал. 1 от КТ била императивна. Изискването за мотивиране било продиктувано от принципа за равнопоставеност на страните по едно гражданско правоотношение, каквото е и трудовото. Освен това този принцип се отнасял и до страните в гражданския процес. Липсата на мотиви, било изцяло или частично, поставяла работника или служителя в положение на изненада, тъй като той трябвало да получи пълна информация за обстоятелствата, на които се основавало дисциплинарното наказание, за да можел да ги прецени, както и да ги обори при евентуалното им оспорване пред съда. Липсата на изискуемите от закона реквизити в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание било толкова съществено, че не можело да бъде санирано в хода на съдебния спор, тъй като се касаело до задължително спазване на предвидена в закона форма, същевременно липсата на мотиви в заповедта за дисциплинарно наказание правела невъзможен и съдебния контрол при оспорване на наказанието. Конкретният случай обаче не бил такъв, освен това била трайна и еднопосочна съдебната практика, приемаща, че заповедта за уволнение трябвало да бъде ясна и мотивирана, но квалифицирането на нарушенията на трудовата дисциплина чрез посочване на неправилни разпоредби, след като в мотивите на заповедта изрично било описано в какво се състояли нарушенията, кога са били осъществени и кой ги е бил извършил, не съставлявало такъв порок на същата, който да повлечал отмяната й като незаконосъобразна. Действително, нарушенията на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 1 и т. 7 от КТ сами по себе си не следвало да имат за последици налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание-уволнение, освен ако не осъществели някоя от хипотезите на чл. 190 от КТ, изрично илюстрираща степента на крайна тежест, обосноваваща санкцията дисциплинарно уволнение, обаче в случая се касаело до непълно посочване на разпоредбите от закона, с които работодателят квалифицирал нарушенията (следвало да било да се посочи връзката с чл. 190, т. 2 от КТ), тъй като последните, подробно описани в заповедта, изцяло отговаряли на последната хипотеза, т. е. били действително тежки, груби и предпоставяли правото на работодателя да прекрати едностранно трудовото правоотношение чрез прилагането на най-тежката санкция за неизпълнение на трудови задължения. По делото изобщо не било спорно, че през май 2022 година К. П. Г. била поискала разрешаването на неплатен или платен отпуск от 60 дни, но заповедта на работодателя била само за времето до 30.06.2022 година, като Г. била изрично писмено предупредена да се яви на работа на 01.07.2022 година. В същност мълчанието на работодателя на отправените до него следващи молби за допълнителен неплатен отпуск от 28.06.2022 година и от 12.07.2022 година, било равнозначно на отказ за разрешение и не можело да бъде тълкувано двусмислено. Разпоредбата на чл. 160 от КТ сочела, че работодателят не бил длъжен, а имал право по собствена преценка да разреши на работника ползването на поискан неплатен отпуск, а от тази граматическа и смислова редакция на нормата се подразбирало, че разрешението следвало да бъде изрично изразено-с издаването на съответна заповед. В случая такава нямало. Затова липсата на отговор на подадените молби за отпуск представлявала липса на дадено разрешение за ползването на такъв. След като разпоредбата на чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ разрешавала налагането на дисциплинарно уволнение като санкция за отсъствие в два последователни работни дни, работодателят правилно бил преценил, че имал правото да санкционира по най-тежкия начин Г., която била изпълнила горепосочената хипотеза, дори била продължила с отсъствията си от работа след посочените в заповедта за уволнение три дати, без да представи оправдателни документи. Въззивният съд не намирал оправдание за извършеното от К. П. Г. нарушение на трудовата дисциплина-неявяване на работа след 01.07.2022 година до 04.07.2022 година и в позоваването на чл. 283 от КТ. Посочената разпоредба била предвидена законодателно, за да оневиняла отказа на работника да изпълнява служебните си задължения на заеманата длъжност по обективни причини, при екстремни и извънредни ситуации, поставящи в реална опасност живота и здравето му, а след като бъдат елиминирани, изпълнението на трудовите функции следвало да се възстановяват, тъй като се нормализирали и обичайните условия, при които се престирал трудът. В случая единствените съображения на К. П. Г., изразени в молбите до работодателя в тази връзка били, че била получила двата исхемични мозъчни инсулта през летните месеци на 2019 година и 2021 година, но тя не се била оплакала от конкретни застрашаващи живота и здравето й обстоятелства на работното място, които да бъдели отстранени от работодателя. Г. заемала длъжността „диспечер“ целогодишно, като не твърдяло, нито доказвало да осъществявала свързаните с това свои функции на открито, т. е. принципно метеорологичните условия и климатични особености на външната среда не следвало да повлияват условията на полагания от нея труд. Също така тя не била установила пред работодателя си документално и твърденията, че в момента на подаването на молбата за втори неплатен отпуск не се била възстановила напълно от прекараните заболявания, респективно, че проявявал кризи, свързани с ИБС. При това в представения от нея ТЕЛК от 2021 година било изрично посочено, че можела (във връзка със заболяванията си нямала противопоказания) да изпълнява заеманата длъжност „диспечер“. Затова и при недоказани конкретни застрашаващи живота и здравето й обстоятелства, а само поради субективни опасения от възможността пак да получи болестни пристъпи през лятото, Г. не можела да се позове основателно на чл. 283 от КТ и да обясни с тази закрила отказа си да изпълнява своите задължения по трудовия договор с работодателя през юли. В случая КТ бил спазен и досежно императивно залегналите в него изисквания при дисциплинарно уволнение работникът да бъдел поканен да даде обяснения на работодателя си за допуснатото нарушение, на основание чл. 193 от КТ. В случая К. П. Г. била уведомена надлежно на 08.07.2022 година за това си право, но не била подала обяснение в срока, даден й след получаването на поканата, поради което работодателят не можел да бъде санкциониран за неизпълнение на предписанието на закона по вина на работника. Предвид съобразяването на уволнението с предпоставките, визирани в хипотезата на чл. 190, т .2 от КТ, би следвало да се заключи също, че в случая било спазено изискването на чл. 189, ал. 1 от КТ, тежестта на наказанието на работника да е съответно с тази на осъщественото нарушение на трудовата дисциплина. В обобщение на това, Окръжен съд Бургас приемал издадената заповед за уволнение на К. П. Г. за законосъобразна, поради което считал претенцията за отмяната й за неоснователна и подлежаща на отхвърляне, в какъвто смисъл се била произнесла и първата инстанция. След като главният иск бил неоснователен, то и предпоставените от него искове за възстановяване на работника на заеманата преди уволнението длъжност, както и за присъждане на обезщетение, заради оставане без работа поради незаконно уволнение, били неоснователни и също подлежали на отхвърляне. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. П. Г. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това: 1.) длъжен ли е работодателят при наличието на повече от една закрила по чл. 333, ал. 1 от КТ да вземе мнението на ТЕЛК и последващото разрешение на ИТ за всяка една от тях, за да се счита закрилата за преодоляна и извършеното уволнение за законно?; 2.) след като е обосновал уволнението с извършено нарушение на чл. 187, ал. 1, т. 1 и т. 7 от КТ длъжен ли е при избора на наказание работодателят да се ръководи от законовите критерии по чл. 189 от КТ, а именно тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено и поведението на работника или служителя?, както и 3.) има ли право работникът да откаже изпълнението или да преустанови работа когато възникне сериозна и непосредствена опасност за живота или здравето му, след като работодателят е бил многократно запознаван със здравословното състояние на работника и поради това здравословно състояние работникът е искал разрешаването на ползването на платен или неплатен отпуск?. По отношение на първия въпрос се твърди противоречие между приетото в обжалваното решение и решение № 615/02.11.2010 година, постановено по гр. д. № 852/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а по отношение на втория с решение № 117/05.04.2012 година, постановено по гр. д. № 1306/2011 година по описа ва ВКС, ГК, ІV г. о. По отношение на първия от въпроси следва да се посочи, че когато работникът или служителят при уволнение се ползва от повече от една закрила по чл. 333, ал. 1 от КТ работодателят трябва да вземе мнението на ТЕЛК и последващото разрешение на ИТ за всяка една от тях. За изпълнението на това задължение е от значение както добросъвестността на работодателя, или на работника или служителя, но също така и мнението на ТЕЛК по чл. 333, ал. 2 от КТ. Докато в случаите по чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ трудоустрояването на работника може да е ясно доказано, то при тези по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ преценката както на работника или служителя, така и тази на работодателя за наличието на заболявания даващи право на предварителна закрила не е обвързваща (доколкото не разполагат със специални знания). Именно затова законът е предвидил, че в тези случаи се изисква предварителното мнение на ТЕЛК, като към искането се изпраща цялата налична (както намираща се при работодателя, така и предоставена от работника или служителя) медицинска документация. Въз основа на нея ТЕЛК дава становище, което трябва да има съдържанието по чл. 4, ал. 2 от Наредба № 5/20.02.1987 година, като се посочат болестта, от която страда работникът, и преценка на работоспособността му, показаните и противопоказаните условия на труд и целесъобразността на уволнението от гледна точка на адаптацията на организма при евентуална промяна в условията на труд. Това мнение на ТЕЛК има обвързващ характер и не подлежи на контрол от страна на работодателя. Именно с оглед на него се определя дали работникът или служителят се ползва с предварителна закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 2 или чл. 333, ал. 1 т. 3 от КТ или с двете, като работодателят може да направи искане до ИТ за даване на разрешение за уволнение на работника или служителя с оглед на така ползваните от последния закрила (във връзка с това решение № 118/04.06.2014 година, постановено по гр. д. № 6246/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 49/20.0302019 година, постановено по гр. д. № 3119/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.). В този случай когато искането на работодателя за даване на разрешението на ИТ за уволнението на работника или служителя е съобразено с установеното в решението на ТЕЛК по чл. 333, ал. 2 от КТ, процедурата по чл. 333, ал. 1 от КТ трябва да се счита спазена. В конкретното производство работодателят е изплатил на ТЕЛК всички медицински документи за К. П. Г., с които е разполагал, като в решението си комисията е посочила, че заболяванията не попадат в обхвата на Наредба № 5/20.02.1987 година и именно с това от Инспекцията по труда е искано разрешение само за преодоляване на предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 2 от КТ и такова е дадено. В исковото производство по оспорване на уволнението Г. не е представила други медицински документи, от които да бъде направен друг извод относно здравословното й състояние, нито пък е оборен извода в решението на ТЕЛК по чл. 333, ял. 2 от КТ. С оглед на това работодателят добросъвестно е спазил процедурата по чл. 333, ал. 1 и ал. 2 от КТ, поради което не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение на Окръжен съд Бургас по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Вторият от поставените от поставените в изложението по чл.. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на К. П. Г. въпроси не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Бургас до касационно обжалване. По приложението на разпоредбата на чл. 189, ал. 1 от КТ е формирана съдебна практика съгласно която дисциплинарното наказание се определя по преценка на работодателя или на определено от него лице. Тази преценка следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможните неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника или служителя към конкретното неизпълнение и въобще поведението му при полагането на труд. Нито едно от посочените в чл. 189, ал. 1 от КТ обстоятелства няма предимство пред другото, като всички трябва са се преценяват в съвкупност, като се отчита връзката между тях. Преценката на обстоятелствата по чл. 189, ал. 1 от КТ е задължителна за наказващия орган и нейното извършване е изискване за законност на наложеното дисциплинарно наказание. Дали същата е правилно извършена следва да се установи от съответствието между извършеното нарушение и наложеното наказание. При спор относно законността на наложено дисциплинарно наказание съдът следва да извърши съдебен контрол по въпроса за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното нарушение като вземе предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. В случай, че при съобразяване на тези обстоятелства съдът констатира несъответствие на наложеното дисциплинарно наказание с нарушението, дисциплинарното наказание следва да се отмени. Действайки в съответствие с така установената практика съставът на Окръжен съд Бургас е извършил преценка по чл. 189, ал. 1 от КТ за съответствието на наложеното дисциплинарно наказание с тежестта на приетите за доказани дисциплинарни нарушения, при която се е ръководил от установените в законовата разпоредба критерии за това и е отразил същата, както и направените въз основа на нея изводи за законосъобразността на уволнението в мотивите към постановеното от него решение. Третият от поставените от К. П. Г. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси е свързан с приложението на разпоредбата на чл. 283 от КТ. По силата на същата работникът или служителят има право да откаже изпълнението или да преустанови работата, когато възникне сериозна и непосредствена опасност за живота или здравето му, като незабавно уведоми прекия ръководител. В тези случаи продължаването на работата се допуска само след отстраняване на опасността, по нареждане на работодателя или на непосредствения ръководител. Разпоредбата е ясна и не се нуждае от тълкуване. Видно от същата опасността за живота или здравето на работника или служителя трябва да е възникнала на работното му място или да е свързана с изпълняваната от него работа, като е винаги конкретна, а не абстрактна (предполагаема). Затова упражняването на това право не може да се обосновава с това, че съществува предполагаема заплаха за живота или здравето на работника или служителя или със съществуването на такава, която не е пряко свързана с работното му място или изпълняваната работа. Това е така тъй като в подобни случаи може да има необоснован отказ за изпълнение на възложената работа, без да са налице основания за това. Тъй като се касае до право на работника или служителя при наличие на спор дали същото е упражнено законосъобразно доказателствената тежест за това се носи от работника или служителя с оглед на правилото по чл. 154, ал. 1 от ГПК. Съставът на Окръжен съд Бургас е съобразил тези обстоятелства в мотивите на решението си, като е обсъдил доколко е доказано съществуването на реална и непосредствена опасност за живота и здравето на К. П. Г. и дали тази опасност има връзка с работното й място и изпълняваната от нея работа. Предвид на това по отношение на този въпрос не е налице допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 926/08.08.2023 година на Окръжен съд Бургас, VІ-ти въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1237/2023 година, по подадената срещу него от Д. С. Р., касационна жалба с вх. № 15 679/13.09.2023 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение