Определение № 514 от 04.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3462/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „В. Б.“ ЕАД, [населено място], чрез адвокат Л. Ц., срещу въззивно решение №118 от 16.04.2025 г. по в.гр.д. № 77/2025 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено решение № 995 от 22.11.2024 г. по гр.д. № 2743/2024 г. на Районен съд – Стара Загора. С първоинстанционното решение са уважени предявените от Н. Д. Н. против „Б.“ Е. с универсален правоприемник „В. България“ ЕАД, конституиран в процеса, искове по чл. 66, ал. 2 КТ за заплащане на сумата 13 281 лв., представляваща обезщетение по т. 9 от допълнително споразумение № 2639/01.04.2017 г. към трудов договор № 979/10.11.2008 г., ведно със законната лихва, считано от 20.06.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 223,85 лв. – лихва за забава за периода от 08.05.2024 г. до 19.06.2024 г. В касационната жалба се сочат основанията по чл. 281, т. 3 ГПК - неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и необоснованост.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от Н. Д. Н., [населено място], чрез процесуалния ѝ представител адвокат Й. М., в който се поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна. Претендира присъждане на направените разноски съобразно представения списък на разноските по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие от 30.07.2025 г.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 66, ал. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като на основание чл. 272 ГПК е споделил и е препратил към фактическите и правни изводи на районния съд. Като безспорно установено от представените доказателства, е приел, че по силата на трудов договор № 979/10.11.2008 г. между ответното дружество и ищцата е възникнало трудово правоотношение, във връзка с което впоследствие е сключено и допълнително споразумение № 2639/01.04.2017 г. за промяна на длъжността ѝ и в т. 9 от което е уговорено обезщетение, дължимо при прекратяване на трудовия договор - по едно брутно трудово възнаграждение за всяка пълна прослужена година, но за не повече от 10 години, дължимо на всеки лоялен работник без дисциплинарни наказания. Според същата клауза, обезщетението се дължало независимо от останалите законови обезщетения по КТ. Впоследствие с друго допълнително споразумение длъжността на ищцата отново е променена и е уговорен нов размер на брутното и трудовото ѝ възнаграждение в размер на 1328,10 лв. Съдът е констатирал, че с издадена от работодателя заповед № 81/15.04.2024 г., трудовото правоотношение между страните е прекратено на 22.04.2024 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, като е постановено на ищцата да бъде заплатено обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ. С покана за плащане от 22.04.2024 г. ищцата е поканила ответното дружество да ѝ заплати дължимото обезщетение по т. 9 от допълнително споразумение № 2639/01.04.2017 г., като по делото липсват данни за извършено плащане. Съдът е определил, че спорът между страните, пренесен пред въззивната инстанция, се концентрира върху това дали клаузата от допълнителното споразумение е валидна, респ. дали ответникът – работодател е обвързан от уговореното в полза на ищцата обезщетение при прекратяване на трудовия договор. Съдът е приел, че уговореното между страните обезщетение се основава на нормата на чл. 66, ал. 2 КТ, с която се допуска уговаряне на по-благоприятни условия за работника или служителя в сравнение с тези, предвидени в закона или в колективен трудов договор. С оглед заеманата от ищцата длъжност към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, продължителността на полагания от нея труд и размера на брутното ѝ трудово възнаграждение е направил извод, че размерът на уговореното в споразумението обезщетение не е прекомерен. Аргументирал се е, че такава договорна воля на страните съответства на принципа на договорна свобода в гражданското право, не противоречи на императивни законови норми или на обичаите в практиката и добросъвестността. В допълнение е посочил, че счита клаузата за недействителността единствено в частта, в която обезщетението е уговорено като дължимо „без значение на основанието“, тъй като в хипотезата на прекратяване на правоотношението поради виновно поведение на работника същата противоречи на добрите нрави, но доколкото не е установил недобросъвестно поведение от страна на ищцата във връзка с прекратяването на трудовото правоотношение, то е приел, че в конкретния случай клаузата валидно обвързва страните. Ответникът-работодател не е ангажирал доказателства за оборване на презумпцията за добросъвестното упражняване на трудовите права и задължения, уредена в чл. 8, ал. 2 КТ, от страна на ищцата, като прекратяването на трудовото правоотношение по взаимно съгласие със изричното съгласие на работодателя не представлява обстоятелство, изключващо дължимостта на обезщетението. Като неоснователно е отхвърлено и възражението на ответното дружество за нищожност на клаузата по чл. 26, ал. 2, предл. четвърто ЗЗД поради липса на основание. Доколкото е налице изрично предвидена възможност за такава по-благоприятна уговорка в полза на служителя, то клаузата по т. 9 от допълнителното споразумение не е недействителна на това основание. Съдът е отхвърлил и възражението, че процесното обезщетение е уговорено във вреда на представляваното дружество. Посочил е, че по делото не са представени каквито и да било доказателства за установяване хипотезата на договаряне във вреда на представлявания, както и че размерът на обезщетението не обосновава извод за наличие на увреждащо поведение спрямо работодателя. Уговарянето на по-благоприятни за служителя условия по трудовото правоотношение спрямо първоначално определените с трудовия договор не прави съответната уговорка недействителна. В заключение съдът е приел, че клаузата на т. 9 от допълнително споразумение № 2639/01.04.2017 г. е валидна и въз основа на нея работодателят дължи претендираната сума, доколкото не е оспорен размерът на договореното възнаграждение.

В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Какви са критериите, за да се приеме, че обезщетение по чл. 66, ал. 2 КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ) се приема за прекомерно и като такова да се прогласи за нищожно поради накърняване на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД?“.

2. „Нищожно ли е обезщетение по чл. 66, ал. 2 КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ), което се равнява на 10 месечни заплати (равностойни на повече от 20 месечни минимални заплати /МРЗ/ за страната) на служителя към момента на уговарянето като прекомерно и съответно нищожно поради накърняване на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД?“.

3. „Приложима ли е разпоредбата на чл. 92 ЗЗД към допълнително уговорено между страните обезщетение по чл. 66, ал. 2 КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ), което е извън посочените по КТ?“.

4. „Длъжен ли е съдът служебно да следи за валидността на клаузата за обезщетение по чл. 66, ал. 2 КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ) с оглед съответствието ѝ с добрите нрави?“.

5. „Противоречи ли на добрите нрави уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 10 брутни трудови възнаграждения без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, когато работникът/служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяването?“.

6. „Действителна ли е уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на служителя обезщетение в размер на 10 брутни трудови възнаграждения при прекратяване на трудовото правоотношение, когато служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ без с поведението си работодателят да е дал причина за прекратяването на правоотношението и без в трудовия договор да е изрично посочено, че уговореното обезщетение се дължи и при прекратяване на трудовия договор по инициатива (предложение) на служителя на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ?“.

7. „Има ли значение поведението на страните, по-конкретно поведението на работодателя, за заплащането на обезщетение по чл. 66, ал. 2 КТ (уговорено допълнително между страните, което е извън посочените в КТ) – дължи ли работодателят посоченото обезщетение, ако е бил добросъвестна страна?“.

8. „Недействителна ли е клауза в трудов договор за обезщетение при предпоставки, различни от предвидените в КТ или в подзаконов акт на МС, ако противоречи на чл. 244, т. 2 КТ? Противоречи ли на императивна правна норма клаузата за обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение при предпоставки (правопораждащи факти), различни от посочените в гл. Х на КТ?“.

9. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички представени от страните доказателства и всички възражения и доводи на страните, както и да изложи мотиви по отношение на доказателствата, които не приема?“.

Направено е и искане за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без да е формулиран конкретен въпрос.

Поддържа се още, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Предвид изложеното, по-голямата част от въпросите (без трети и девети) не обосновават допускането на касационното обжалване, доколкото представляват оплаквания срещу правилността на обжалваното решение, която не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Въпросите преповтарят възраженията на ответното дружество, поддържани пред първата и въззивната инстанция, на които съдът е дал изрични отговори при решаването по същество на спора. Видно от подробните мотиви, в решението са разгледани всички твърдения на ответника във връзка с валидността на процесната клауза от допълнителното споразумение, сключено между страните, като е прието, че същата не е нищожна на никое от релевираните основания. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, съдът се е произнесъл по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като е формирал вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в двете инстанции. Преценката му на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, са отразени в мотивите му, като е посочено въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Съдът е изпълнил задължението си да обсъди в мотивите си всички представени от страните доказателства и всички възражения и доводи на страните, то касационното обжалване не може да се допусне и по деветия въпрос, тъй като не е налице противоречие по него с практиката на ВКС.

Третият въпрос е неотносим, тъй като не е бил повдиган до момента в производството, поради което не включен в решаващите мотиви на съда. Подобни твърдения и съответно евентуални искания във връзка с намаляването на размера на обезщетението поради прекомерността му се въвеждат за пръв път в изложението към подадената касационна жалба, поради което същите не са разглеждани до момента в производството.

Съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос от значение за спорното право, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Макар и касаторът да е навел конкретна аргументация за наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, следва да се посочи, че доколкото не е формулирал конкретен въпрос, като такъв не може и да се изведе от изложените аргументи, то настоящият състав не следва да преценява наличието на соченото основание.

Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, каквито доводи основно се съдържат в представеното изложение.

Съобразно изхода на спора пред настоящата инстанция на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответната по касационната жалба страна трябва да бъдат присъдени 1200 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение съобразно представения договор за правна защита и съдействие. Съобразно Закона за въвеждане на еврото в Република България те трябва да се превалутират в евро, като се присъдят 613.55 евро.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд