Определение № 3437 от 01.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 95/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. М. Я., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат П. Г., срещу въззивно решение № 321 от 29.09.2024 г. по в.гр.д. № 449/2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което е потвърдено решение № 200 от 28.05.2024 г. по гр.д. № 18/2024 г. на Районен съд - Велинград. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу „Мини Марица-изток“ ЕАД, [населено място], обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за отмяна като незаконно на уволнението й, извършено със заповед № ЧР-02-220/01.12.2023 г., възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност, както и присъждане на обезщетение в размер на 1527,48 лв. за оставането й без работа поради незаконното уволнение за периода от 02.01.2024 г. до 14.06.2024 г., ведно със законната лихва от 09.01.2024 г. до окончателното изплащане на сумата.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника „Мини Марица-изток“ ЕАД, [населено място], чрез юрисконсулт К. К., в който се поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Въззивният съд е приел, че са предявени обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ. Установено е, че между страните е съществувало трудово правоотношение, първоначално срочно, а впоследствие трансформирано в безсрочно, въз основа на което от 01.09.2019 г. до уволнението ищцата е заемала длъжността „Главен готвач“ с място на работа „Мини Марица-изток“ ЕАД-Управление, в отдел 11-„Почивно дело“ в звено 4-„Почивна станция Велинград“. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства съдът е приел за законно прекратяването на трудовото правоотношение на ищцата на основание наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за извършени от нея тежки нарушени на трудовата дисциплина, а именно, че ищцата в качеството си на отговорник на склад, в който се съхраняват хранителни продукти, не е упражнила контрол върху поверените й материални активи, за които пряко и лично отговаря, като на 21.07.2023 г. без разпореждането, знанието и съгласието на прекия й ръководител самоволно заедно с друг готвач приготвили и натоварили в личния автомобил на втория с намерение да изнесат извън територията на почивната станция материални активи, собственост на дружеството работодател, както следва: годни хранителни продукти: 4,485 кг. краставици; 5,915 кг. домати; 2,23 кг. лимони; 2,595 кг. стар лук; 7,615 кг. банани; 3,260 кг. насипен хляб; опакован хляб – 1 бр.; 2 броя препарат „Доместос“; 1 литър течен сапун; 1 пакет полиетиленови чували за смет с вместимост 80 литра и 1 пакет полиетиленови чували за смет с вместимост 35 литра и метална зеленчукова резачка Fimar. На основание чл. 272 ГПК съдът е споделил изводите на първата инстанция, като е препратил към тях, след което е изложил собствените си мотиви по наведените от страните възражения. Посочил е, че по делото не се спори за вида и количествата на приготвените и натоварените в автомобила вещи, а като спорен е определен въпросът за качеството им – дали хранителните продукти са били бракувани като негодни за употреба. В тази връзка съдът е възприел установеното от приемо-предавателния протокол, изготвен за нуждите на досъдебното производство, образувано за случая, приложения фотоалбум, и показанията на управителя на почивната станция и на прекия ръководител на ищцата, разпитани по делото като свидетели, че стоките са били видимо годни за употреба по предназначението си.

По отношение на спазването на процедурата по налагане на дисциплинарното наказание съдът е приел, че от ищцата са поискани писмени обяснения по всички факти и обстоятелства, при които е извършено дисциплинарното нарушение и които са залегнали в основата за издаване на заповедта за дисциплинарно уволнение, с което е изпълнено задължението по чл. 193 КТ. Посочил е, че последващата интерпретацията на работодателя какви точно състави на дисциплинарните нарушения на ищцата, по кои текстове от КТ, Правилника за вътрешния трудов ред и други актове на работодателя се подвеждат и какво точно е поставено в опасност с извършените действия, няма отношение към фактите по нарушението. Работодателят не е длъжен да иска обяснение за субективното намерение на работника да извърши нарушение, тъй като това е въпрос на вътрешна преценка, която работодателят прави накрая на дисциплинарното производство след обсъждане на всички събрани доказателства.

При проверката на редовността и законността на заповедта за уволнение съдът е приел, че същата съдържа всички изискуеми реквизити – посочени са името на нарушителя, времето, мястото и начинът на извършване на дисциплинарното нарушение, кои норми са нарушени, как е установено нарушението и какво наказание се налага на виновния служител. Обстоятелството, че на ищцата не са били връчени част от писмените документи, изготвени по случая и представени в дисциплинарното производство, не се отразява на възможността същите да бъдат ценени и обсъждани в съдебното производство при оценка на възраженията на наказаното лице срещу уволнението. Според съда заповедта е надлежно и ясно мотивирана, достатъчно разбираема, така че за наказваното лице да стане наясно какви са установените нарушения на трудовата дисциплина, кога и как са извършени и кои норми са нарушени. Ищцата е нарушила принципа на лоялност към работодателя си, доколкото с действията си същата не е оправдала доверието му, нито е защитила интересите му като собственик на процесното имущество, като не е предотвратила опита за нерегламентираното му изнасяне от станцията. Аргументирал се е, че лоялността към работодателя се свързва с гласуваното на ищцата по-голямо доверие като материално отговорно лице и назначаването й като главен готвач при ясно поверени контролни функции по целия цикъл от подготовката и изхранването на работниците, служителите и гостите в почивната станция. В тази връзка е взел предвид и твърденията на ищцата, поддържани в хода на дисциплинарното и съдебното производства, относно годността на хранителните продукти, които са опровергани от събраните доказателства. Приел е, че с действията си тя е нарушила и основни функции и задължения от длъжностната си характеристика по познаване стандартните процедури за съхранение, поддръжка, почистване и правилна експлоатация на вещите и оборудването, за инвентаризация на материалните активи и запаси. Нарушила е и задълженията си да не разпилява имуществото на работодателя без негово знание по отношение на зеленчуковата резачка, която е собственост на почивната станция, независимо, че за нея отговаря друго материално отговорно лице. В заключение съдът е стигнал до извод, че се касае за допуснати тежки нарушения на трудовата дисциплина, представляващи съгласно чл. 186 КТ виновно неизпълнение на трудовите задължения, за които правилно е наложено най-тежкото наказание. Съдът е приел, че тежестта на извършените дисциплинарни простъпки не се намалява от обстоятелството, че ищцата не е била наказвана до този момент, нито пък от добрите й показатели и резултати, постигнати на работа. Посочил е, че като дългогодишен работник в дружеството за същата е недопустимо да извършва подобни нарушения, като от всичките й действия следва извода за наличие на умисъл за извършване на дисциплинарното нарушение.

Като неоснователни са отхвърлени възраженията, че работодателят не е преодолял по надлежния ред закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 и т. 4 КТ. От фактическа страна е установено, че по искането на работодателя за даване на мнение от ТЕЛК – Пазарджик, изпратено в копие и до Регионалната картотека на медицинската експертиза към Регионалната здравна инспекция – Пазарджик, е отговорено, че за ищцата няма издадено експертно решение. Съдът е приел, че посоченото представлява отрицателното мнение и становище на ТЕЛК относно уволнението на ищцата, но е посочил, че същото нито е задължително, нито може да обвърже работодателя щом Инспекцията по труда е дала надлежното разрешение. Актовете на ТЕЛК и Инспекцията по труда са валидни и законосъобразни и не подлежат на самостоятелен съдебен контрол, поради което отсъства и възможност за осъществяване и на косвен съдебен контрол върху тях, след като са издадени в предвидената по закон писмена форма и по предвидения процесуален ред, като за отрицателното становище на ТЕЛК по уволнението не е предвидено непременно издаване на експертно решение, а е достатъчен само писмен отказ, който е в полза и в интерес на работника. Във връзка с хипотезата на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ е установено, че противно на твърденията й, ищцата не страда от заболяване, предвидено в Наредба № 5 от 1987 г. Съдът е кредитирал оспореното от ищцата експертно заключение, в което е посочено, че диагнозата, описана в представения от ищцата болничен лист, е различна от исхемичната болест на сърцето, като няма данни ищцата да страна от последната. Приел е, че изготвеното заключение е от компетентността на вещото лице, независимо, че няма специалност кардиология, тъй като практиката му като съдебен лекар включва определяне и поставяне и на диагнози относно болести на сърцето. Изводите на вещото лице не са опровергани от останалите събрани по делото доказателства, а ищцата не е навела своевременно доводи за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, обосноваващо допускането на нова експертиза.

На следващо място съдът е отхвърлил и възражението за недобросъвестното упражняване на правомощията на работодателя. Приел е, че наведените от ищцата твърдения за недобросъвестни въздействия от страна на управителя на почивната станция върху изпълнителния директор на дружеството с цел налагане най-тежкото дисциплинарно наказание заради влошени отношения между него и ищцата са недоказани, като не са установени влошени отношение между ищцата и изпълнителния директор, лично провел дисциплинарното производство и издал уволнителната заповед.

Съдът е приел, че е спазен и срокът за налагане на дисциплинарното наказание. Отчетено е, че ищцата е отсъствала от работа за продължителен период от време поради ползване на платен годишен отпуск и отпуск по болест, а срокът е спирал да тече и с оглед изпратените от работодателя до Инспекцията по труда и ТЕЛК – Пазарджик искания за разрешение и съответно мнение за прекратяването на трудовото правоотношение.

В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси:

1. Допустимо ли е уволнителната заповед да съдържа факти и обстоятелства, за които на работника не са искани обяснения?

2. Обстоятелството, че работодателят не е поискал обяснения за някои от дисциплинарните нарушения, посочени в заповедта за уволнение, дава ли основание за приложение на чл. 193, ал. 2 КТ по отношение на спора за законност на наказанието за нарушения, за които са поискани обяснения?

3. По какъв начин работодателят следва да поиска писмени или устни обяснения преди налагане на дисциплинарно наказание и следва ли съдът, след като е установил, че са искани обяснения от работодателя и такива са дадени, да разгледа иска по същество?

4. Следва ли опитът на един дългогодишен служител да се отчита негативно при прилагане на критериите на чл. 189, ал. 1 КТ за определяне вида на дисциплинарното наказание, респективно служителят/работникът без опит на същата длъжност за същото дисциплинарно нарушение да получи по-леко по вид наказание?

5. Длъжен ли е съдът при преценка дали наложеното наказание съответства на тежестта на нарушението да обсъди всички критерии по чл. 189, ал. 1 КТ и по-специално поведението на служителя, дисциплинарното му минало, формата на вината, мотивите за извършване на деянието, осъзнава ли неправомерността на същото и неговите последици, съжалява ли за стореното, обществената значимост на професията, която се отразява на тежестта на нарушението, а освен това и характерът на изпълняваните трудови функции дали не сочат на оказано от работодателя по-високо доверие, доколкото са свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнението на работата, настъпили ли са вреди, или съществува такава възможност, и др.?

6. Следва ли при определяне тежестта на нарушението съдът да разграничи и да придаде различна тежест на нарушението, ако от него са настъпили вреди, или е съществувала такава възможност?

7. Имат ли значение формата на вината при злоупотребата с доверието на работодателя и увреждането на неговото имущество по чл. 187, т. 8 и 9 КТ?

8. Спазени ли са изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ за мотивиране на заповедта, когато в нея са посочени други документи, свързани с индивидуализацията на дисциплинарното нарушение, с които работникът е запознат?

9. Какво е необходимото съдържание на заповедта за уволнение, за да се счита за мотивирана съгласно изискванията на чл. 195, ал. 1 и 2 КТ?

10. Следва ли съдът при постановяване на акта си да съобрази всички ангажирани доказателства, установяващи в какво се състои нарушението, начина и времето на извършването му и поведението на нарушителя?

11. При липсващо мнение на ТЕЛК относно някое от основанията за закрила по чл. 333 КТ, независимо от разрешението на Инспекцията по труда, преодоляна ли е закрилата на работника или служителя за основанието, на което ТЕЛК не е предоставил мнение?

12. Какво следва да е съдържанието на мнението на ТЕЛК, за да се приеме, че мнение е налице по смисъла на чл. 333, ал. 2 КТ?

13. Следва ли въззивният съд да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните?

14. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, да прецени установени ли са релевантните за спорното материално право факти, да се произнесе по всички относими към спорния предмет искания, възражения и доводи на страните и да изложи правните си изводи?

15. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, и да изложи собствени мотиви по спора, включително и по доводите на въззивната страна, надлежно въведени в процеса?

16. Може ли гражданският съд да се произнесе инцидентно относно валидността и законосъобразността на административен акт, приет по делото, за който акт законодателят не е предвидил съдебен ред за оспорването му?

17. Чия е доказателствената тежест за установяване законността на наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ – на работодателя, който следва да докаже наличието на твърдяното нарушение на трудовата дисциплина, или на работника/служителя, на когото е наложено това наказание?

18. Може ли вещо лице със специалност „съдебна медицина“ да даде заключение дали работник/служител страда от кардиологично заболяване?

19. Следва ли оспореното заключение на вещото лице по делото да се цени приоритетно по отношение на писмената медицинска документация? Следваше ли въззивният съд при наведени доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното решение поради изготвяне на медицинската експертиза от лекар без нужната квалификация да допусне повторна експертиза пред въззивната инстанция и да назначи лекар с подходяща квалификация?

20. Следва ли въззивен съдебен състав да се самоотведе при условие, че е сформирал вътрешно убеждение, постановил е решение по идентичен казус между същите страни и се касае за едно и също дисциплинарно нарушение?

По всички въпроси се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са посочени решения на ВКС, с които касаторът счита, че е налице противоречие на изводите на въззивната инстанция.

Твърди се още наличието на очевидна неправилност – самостоятелно основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът подробно е разгледал въпроса за спазването на задължението на работодателя по чл. 193, ал. 1 КТ преди налагането на дисциплинарното наказание за изискване и последваща оценка на обясненията на провинилото се лице. Решаващите му изводи в тази насока са, че процедурата е спазена, като работодателят е поискал обяснения по всички факти и обстоятелства около установеното от него нарушение, извършено на 21.07.2023 г. Предвид посоченото, първият и вторият въпрос изразяват несъгласието на жалбоподателката с правните изводи на съда, основани на извършената преценка на събрания доказателствен материал, и пряко касаят правилността им. Последната обаче не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК преди допускането на касационното обжалване по същество. Третият въпрос, също касаещ искането на обяснения, е неотносим към решаващите изводи на съда, тъй като между страните не съществува спор относно начина на искането на обяснения, а подобно оплакване се въвежда за пръв в изложението. Видно от подробните мотиви на съда спорният въпрос е за съдържанието на искането и дали обхваща всички факти и обстоятелства, на които е основана уволнителната заповед, а не за начина, по който е доведено до знанието на ищцата или как тя впоследствие ги е представила на работодателя.

Втората група въпроси – от четвърти до седми – са свързани с приложението на чл. 189, ал. 1 КТ и критериите, въз основа на които следва да прецени тежестта на извършеното нарушение. Същите са обусловили дейността на въззивната инстанция при решаването на делото по същество, но не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно чл. 189 КТ при определяне на дисциплинарното наказание се вземат предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. Преценката за тежестта на нарушението се прави за всеки отделен случай, съобразно конкретно установените по делото обстоятелства, като се вземат пред вид значимостта на неизпълненото задължение, преценено с оглед трудовата функция на работника/служителя, обемът на неизпълнение; съобразяват се и последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя, доколко от неизпълнението им за работодателя биха могли да настъпят неблагоприятни последици, съобразяват се конкретните условия и обстановка в предприятието, възприети практики и норми на очаквано поведение; отражението върху останалите работници и служители, а при оценката на поведението на работника/служителя се взема предвид формата на вината, мотивите за извършване на деянието, осъзнава ли неправомерността на същото и неговите последици /вж. в този смисъл решения № 109 от 13.08.2018 г. по гр. д. № 3323/2017 г. на ІV г. о., № 227 от 29.06.2012 г. по гр. д. № 1417/2011 г. на ІІІ г. о., № 156 от 3.07.2018 г. по гр. д. № 4920/2017 г. на ІV г. о. /. При постановяване на обжалваното решение съдът не се е отклонил от посочената практика, като е обсъдил всички релевантни за установените нарушения обстоятелства и след преценката им е стигнал за извод за съразмерност на наказанието с тежестта на нарушенията. Оценката на съда за значението на отделните обстоятелства, посочени в четвъртия, шестия и седмия въпрос, обаче не подлежи на преценка в настоящото производство, доколкото касае дейността на съда по същество.

Следващата група въпроси – осми, девети и десети – са от значение за изхода на спора, тъй като са обусловили преценката на съда за законосъобразността на уволнителната заповед с оглед надлежното й мотивиране съобразно правилото на чл. 195, ал. 1 КТ, но отново не е налице твърдяното от касатора отклонение от практиката на ВКС. В нея се приема, че за да е изпълнено задължението по чл. 195, ал. 1 КТ за мотивиране на заповедта за уволнение нарушението на трудовата дисциплина следва да е посочено по разбираем за работника начин, който дава възможност на работника да проведе пълноценно защитата си в съдебното производство; трябва да са посочени осъществените от работника действия или бездействия, които са в разрез със закона или с въведените от работодателя изисквания при осъществяване на трудовата функция. Няма изискване заповедта за дисциплинарно наказание да съдържа всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние, деня и часа на осъществяването им, кои задължения по длъжностната характеристика не са изпълнени, кои разпоредби на вътрешния трудов ред са нарушени и какво дисциплинарно нарушение според класификацията в чл. 187 КТ е извършено. Съдът се е съобразил с установената практика, като е изследвал дали са налице необходимите реквизити на уволнителната заповед.

Единадесетият и дванадесетият въпрос също не обосновават допускането на касационното обжалване. Съгласно установената съдебна практика, включително и посочената от касатора, мнението на ТЕЛК по чл. 333, ал. 2 КТ е задължителен елемент от процедурата по преодоляване от страна на работодателя на предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Въззивният съд е установил, че работодателят е изпълнил задължението си да поиска мнение от ТЕЛК – Пазарджик, което е било дадено под формата на отговор, противно на твърденията на касатора. Предвид това въпросите противоречат на извода на съда, че представеният по делото отговор от институцията отразява мнението й, необходимо съобразно закона за преодоляването на предварителната закрила – тоест касаят едновременно както преценката на доказателствен материал, така и правните изводи на съда въз основа на него.

Въпросите от тринадесети до петнадесети касаят задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, включително събраните доказателства, доводите и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви защо приема едни факти за осъществили се, а други не. Въпросите са от значение за изхода на делото, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на Върховния касационен съд. В нея еднозначно се приема, че за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и да обсъди в мотивите на решението доказателствата – поотделно и в съвкупност, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /решение № 554 от 8.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ІV г. о., решение № 127 от 5.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ІV г. о., решение № 175 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 1855/2010 г. на ІV г. о., решение № 217 от 9.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о. и др. /. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивната инстанция е обсъдила подробно всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност – коментирани са свидетелските показания, писмените доказателства и приетите по делото експертизи. След обсъждането на доказателствения материал съдът е изложил подробни мотиви по конкретно наведените пред него възражения, с което е изпълнил задължението си съобразно установената практика.

Шестнадесетият въпрос е аргументиран с твърдения за непроизнасяне на въззивния съд по направено от ищцата възражение по валидността и законосъобразността на даденото от Дирекция „Инспекция по труда“ – Пазарджик разрешение по чл. 333, ал. 1 КТ за преодоляване на предварителната закрила. Такива твърдения обаче не са били поддържани от ищцата в подадената от нея въззивна жалба, в която се съдържа оплакване, че предварителната закрила не е била преодоляна поради липсата на мнение на ТЕЛК, а не във връзка с валидността на издаденото от инспекцията по труда разрешение. Именно поради липсата на конкретно възражение в твърдения във въпроса смисъл въззивният съд не се е произнасял по него, поради което и не е от значение за изхода на делото.

Неотносим към решаващите изводи на съда е и седемнадесетият въпрос, доколкото оплаквания във връзка с разпределената с доклада, прието пред първата инстанция, доказателствена тежест се навеждат за пръв път в изложението на касационните основания пред настоящата инстанция.

Отговори на следващите два въпроса – осемнадесети и деветнадесети - се съдържат в мотивите на обжалваното решение. Въпросите отразяват поддържаните във въззивното производство възражения на страната по приетата по делото медицинска експертиза, обвързани с твърдението й, че се ползва от предварителна закрила като страдаща от исхемична болест на сърцето. Чрез тях страната се домогва да оспори правилността на изводите на съда за това, че въз основа на събрания доказателствен материал не се установява тя действително да страда от посочената болест. Посоченото прави въпросите неотносими към настоящия етап от производството пред ВКС, в който не се извършва преценка на доказателствен материал спорът не се разрешава по същество, поради което касационното обжалване по тях не следва да бъде допускано.

Последният въпрос също не обосновава допускането на касационното обжалване, тъй като подобно твърдение за наличието на основанието по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК за отвод на въззивния състав е наведено за пръв път в представеното изложение и по същността си представлява оплакване, че въззивното решение е постановено от съдебен състав, по отношение на който, според касатора, е било налице основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК. В съдебната практика се приема, че само по себе си твърдението на страната, че съдът не е безпристрастен, не може да послужи като основание за отвеждане на съдията по делото, както и, че отказът на съда да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК може да обуслови единствено неправилност на съдебния акт поради допуснато съществено процесуално нарушение, която подлежи на проверка в производството по чл. 290 ГПК след евентуалното допускане на касационното обжалване.

В началото на изложението на касационните основания касаторът се е позовал общо и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като липсва надлежна аргументация по смисъла т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което съдът не следва да се произнася по наличието му.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, доколкото не постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, каквито доводи се съдържат в изложението.

С оглед изхода от спора, направеното в подадения отговор искане и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК вр. с чл. 25 Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на „Мини Марица-изток“ ЕАД следва да се присъдят 300 лв. разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.