Определение № 224 от 21.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1032/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. А. Р., [населено място], чрез адвокат С. К., срещу въззивно решение № 5535 от 31.10.2023 г. по в.гр.д. № 8285/2023 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 9973 от 12.06.2023 г. по гр.д. № 57690/2022 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу ответника Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/ обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 ГПК, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, за признаване на наложеното ѝ със заповед № 513з-8317/29.09.2022 г. дисциплинарно уволнение за незаконно и за отмяната на заповедта, възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност, и за присъждане на обезщетение в размер на 6000 лв. за оставането ѝ без работа в резултат на незаконното уволнение за периода от 29.09.2022 г. до 29.03.2023 г. В касационната жалба е изразено становище за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и необоснованост.

Ответникът Столична дирекция на вътрешните работи не взема становище.

Въззивният съд е приел, че са предявени обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ. От представените писмени доказателства е установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение, въз основа на което ищцата е заемала длъжността „системен оператор“ в 02 група „Регистрация и отчет на превозни средство“ на 04 сектор „Пътни превозни средства“ към отдел „Пътна полиция“ при СДВР. Същото е прекратено със заповед № 513з-8317/29.09.2022 г., връчена на ищцата на 29.09.2022 г., с която ѝ е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за това, че на 05.07.2021 г., на 07.07.2021 г., 2 пъти на 05.08.2021 г, на 11.08.2021 год., на 31.08.2021 г. и на 13.10.2021 г., с нейното потребителско име и парола в АИС КАТ МВР неоснователно е извършила промяна на регистрации, вследствие на което е променен видът на седем превозни средства, без да са представени необходимите за това документи. От събраните по делото писмени доказателства е установено, че със заповед с рег. № 531з470/21.01.2022 г. на Директора на Главна дирекция „Национална полиция“ /ГДНП/ е сформирана комисия, на която е възложено да извърши проверка за спазването на законовите и подзаконовите нормативни актове и по извършването на дейностите по линия на „Пътна полиция“ в СДВР. В изпълнение на заповедта, комисията в изготвила Справка с рег. № 513р-51041/06.06.2022 г. до Директора на ГДНП, съдържаща данни за извършвани неправомерни промени във вида на ППС от служители на сектор 04 „ППС“ при ОПП към СДВР, в това число и от ищцата. Съгласно ръкописния текст на последната страницата на изготвената справка, резултатът от извършената проверка е доведен до знанието на ищцата на 26.09.2022 г., като на същата дата ѝ е връчена покана за даване на обяснения в срок от 48 часа във връзка с описаните нарушения. Предвид установеното съдът е приел, че работодателят е узнал за извършените нарушения на 06.06.2022 г. От представените писмени доказателства е установено, че ищцата е ползвала платен годишен отпуск и отпуск поради временна неработоспособност през месец юли, август и септември, поради което тези периоди са добавени към крайната дата на изтичането на краткия двумесечен срок по чл. 194, ал. 1, предл. първо КТ и е прието, че налагането на дисциплинарното наказание е извършено в рамките на предвидения законов срок. Работодателят е спазил и задължението си по чл. 193 КТ за изискване на обясненията на служителката, като видно и от издадената уволнителна заповед, същият подробно ги е обсъдил. От изложените в заповедта мотиви и дадените от служителката обяснения, съдът е направил извод, че дисциплинарните нарушения са индивидуализирани чрез белезите на конкретните деяния, поради което страната е имала възможност да се защити адекватно по конкретните обвинения. По отношение на законосъобразността на наложеното уволнение по същество е посочено, че на ищцата е вменено извършването на нарушения на трудовата дисциплина, свързани с осъществяване на действия по пререгистрация на седем превозни средства. Въз основа на правната уредба на регистрацията на превозните средства в страната, които правила са включени и в утвърдения от работодателя Технологичен ред, peг. № 4332р-16724/26.03.2021 г. за дейностите, извършвани при идентификация и регистрация на превозни средства в отдел „Пътна полиция“ - СДВР, съобразно Правила с рег. № ОА1821/20.02.2012 г., утвърдени от Главния секретар на МВР, е прието, че на основание чл. 126, т. 5 от КТ ищцата е имала задължение да спазва технологичните правила при регистрацията на ППС. Това обстоятелство се посочва и от самата нея в сведенията ѝ и писмените ѝ обяснения, и се потвърждава и от свидетелските показания. По отношение на конкретно вменените нарушения на трудовата дисциплина, съдът е посочил, че съгласно действащата правна уредба винаги при промяна на вида и конструкцията на ППС е необходимо да бъде издадено по образец удостоверение по чл. 37 от Наредба № Н-3 от 18.02.2013 г. от Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“. От представените преписки е установено, че видът на пререгистрираните автомобили е бил сменен без изискуемото удостоверение да е било налице, като липсата му не е констатирана от служителката, носеща самостоятелно задължение за проверка на правилното окомплектоване на документите.Твърденията на служителката, че не е знаела, че при пререгистрацията се променя и видът на превозните средства, са преклудирани на основание чл. 266, ал. 1 ГПК. Допълнително е посочил, че са и неоснователни предвид вменените ѝ трудови задължения, както и с оглед възможността от наличните документи да се проследи посоченото обстоятелство. Не са споделени и доводите, че служителката няма вина за извършената пререгистрация, или че е действала небрежно, тъй като се е предоверила на колегите, обработвали заявлението преди нея. Аргументацията на съда е, че при установеното наличието на знание у ищцата за служебните ѝ задължения, тя е предвиждала, че при неизпълнението им е възможно автомобил да бъде пререгистриран без наличието на всички изискуеми документи, но въпреки това се е отнасяла с безразличие към това, т. е. действала е в условията на евентуален умисъл. За основателни са приети възраженията по отношение на квалификацията на дисциплинарното нарушение – съдът е направил извод, че работодателят неправилно е подвел изложените в мотивите на заповедта факти под нормата на чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. първо КТ. От изложените фактически постановки, описващи дисциплинарните простъпки, е изведено заключение, че извършеното от работника нарушение е такова по 187, ал. 1, т. 3 КТ, вр с. чл. 126, т. 5 КТ – „неизпълнение на възложената работа, неспазване на техническите и технологичните правила“, като предвид обстоятелството, че се касае за 7 отделни нарушения на трудовата дисциплина, извършени в период малко по-дълъг от три месеца, е налице и соченият от работодателя признак „системност“ на деянията, съгласно чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ. Във връзка с оспорването на правната квалификация е посочено, че в съдебната практика се приема, че неправилната правна квалификация, дадена от работодателя в заповедта за уволнение, не се отразява на законността на последното, тъй като предмет на установяване в съдебното производство е извършено ли е дисциплинарно нарушение съобразно фактическите основания, изложени в заповедта за уволнение. Въпросът, определил ли е работодателят точната правна квалификация на дисциплинарното нарушение, е без отношение към законността на уволнението.

На следващо място, съдът е изложил мотиви по отношение на тежестта на нарушението предвид направеното възражение за несъразмерност на наложеното наказание. Не е отчел твърденията на работодателя, че на някои от собствениците на автомобили е било предлагано да се промени не по установения ред вида на ППС срещу предоставяне на парични средства, тъй като не е установено служителката да е знаела за подобно деяние. Предвид немалкия брой нарушения на трудовата дисциплина, извършени в сравнително кратък период, водещ до извод за трайно неизпълнение на трудовите задължения, както и с оглед обстоятелството, че нарушенията са извършени умишлено - в условията на евентуален умисъл, при наличието на системност, и предвид факта, че служителката не проявява критичност към извършеното, съдът е приел, че наложеното наказание „дисциплинарно уволнение“ е съразмерно на тежестта на нарушението.

Направено е заключение, че работодателят законно е упражнил правото на уволнение, доколкото ищцата е извършила виновно системни нарушения на трудовата дисциплина, за които правилно ѝ е наложено най-тежкото дисциплинарно наказание. Като неоснователни са отхвърлени твърденията на ищцата за злоупотреба с право от страна на работодателя, тъй като законосъобразността на уволнението изключва възможността работодателят да е извършил злоупотреба с право, доколкото последното предполага превратно упражняване на дадени от закона права за осъществяване на различна от предвидената цел, каквито обстоятелства не са установени по делото.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси:

1. „Извършено ли е от уволненото лице посоченото в заповедта за налагане на наказанието твърдяно дисциплинарно нарушение или не?“;

2. „Законно ли е наложеното наказание „дисциплинарно уволнение“ и законосъобразна ли е обжалваната заповед за налагане на дисциплинарно наказание - уволнение?“;

3. „Заповедта за налагане на наказанието издадена ли е в противоречие с нормата на чл. 195, ал. 1 КТ?“;

4. „Законосъобразна ли е преценката на работодателя и на съда за тежестта на нарушението и тежестта на наказанието?“;

5. „Правилна ли е квалификацията на твърдяното нарушение и ако не е, то това влияе ли на законосъобразността на наложеното наказание и заедно с това променената едва в решението на СГС правна квалификация позволява ли справедлив и обективен съдебен процес в съответствие с принципа на диспозитивното начало, ако въззивната инстанция констатира друго правно основание за налагане на наказанието и го стори чак с решението, с което приключва въззивната инстанция?“.

По горните въпроси се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

6. „Може ли въззивната съдебна инстанция да констатира, че правното основание за налагане на дисциплинарно наказание е различно от това, посочено в самата заповед за налагане на наказание, като го стори едва в съдебното решение, с което приключва делото пред въззивния съд и това не лишава ли страната /наказаното лице/ от справедлив и обективен процес при условие, че до този момент лицето се е защитавало срещу уволнение, наложено на друго правно основание, и затова и доводите му на защита са обусловени от неправилната правна квалификация на твърдяното нарушение?“;

7. „Как това кореспондира със задължението на съда да следи служебно за интереса на някоя от страните?“;

8. „Не следва ли въззивният съд да го стори по-рано съгласно т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а не чак с решението си, а ако обаче, не го е сторил навреме /като процесуален момент/, то тогава не следва ли: да върне делото обратно за ново разглеждане, предвид променената квалификация, за да даде възможност на уволненото лице да се защити адекватно, или пък да отмени оспорената заповед за налагане на дисциплинарно наказание, като необоснована, немотивирана и съответно незаконосъобразно, или да отмени определението си за даване на ход по същество и да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства? И как следва да се процедира при така констатирания допуснат съществен процесуален порок?“.

Твърди се, че последните три въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение № 5535 от 31.10.2023 г. по в.гр.д. № 8285/2023 г. на Софийския градски съд, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, както и конкретна аргументация по наведените основания за допускане на касационното обжалване.

За да отхвърли предявените от ищцата искове, съдът е стигнал да извод, че работодателят в съответствие с разпределената му доказателствена тежест е провел пълно и главно доказване на обстоятелствата, обусловили правото му на уволнение. Въз основа на събрания доказателствен материал е приел, че процедурата по налагане на дисциплинарното наказание е извършена в съответствие със закона – установено е извършването на процесните нарушения от ищцата, уволнителната заповед съдържа необходимото съдържание и работодателят правилно е определил тежестта на нарушенията, поради което наложеното наказание се явява съразмерно. С оглед посоченото първите четири въпроса пряко касаят правилността на обжалваното решение по същество, поради което не могат да бъдат разглеждани в настоящия етап от производството пред ВКС. Аргументацията в изложението се отнася до касационните основания по чл. 281 ГПК, които обаче са различни от основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и не подлежат на проверка преди евентуалното допускане на касационното обжалване.

Посоченото се отнася и до петия въпрос, чиито отговор е даден в обжалваното решение. Видно от мотивите му съдът действително е приел, че правната квалификация на извършените от служителката нарушения е различна от дадената от работодателя в оспорваната уволнителна заповед, но посоченото обстоятелство не се отразява на законността на обвинението. Същото е възприето и в съдебната практика, според която релевантни в производството по оспорване на уволнението са само фактическите твърдения за извършени действия и бездействия. Именно тях съдът контролира, като проверява съставляват ли дисциплинарни нарушения по смисъла на закона. Доколкото съдът е приел, че както в уволнителната заповед, така и в съдебното производство, извършените нарушения от фактическа страна се доказват и отговарят на посоченото от работодателя, правото на ищцата да се защити не е нарушено. Правната квалификация на иска следва да се различава от правната квалификация на конкретното нарушение на трудовата дисциплина, като единствено неточност в първото би довела евентуално до погрешно разпределение на доказателствената тежест и съответно на определяне на релевантните за спора обстоятелства, което представлява нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, съгласно който защитата се предоставя само и доколкото ищецът я търси и в границите, в които я търси. В тази връзка се явяват неотносими постановките на т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, касаеща пълнотата на доклада по чл. 146 ГПК, респ. правната квалификация на иска, каквито възражения за пръв път се навеждат в изложението и съответно разглеждани от съда. По повод приетото в ТР № 1/09.12.2013 г. се явява неотносим и седмият въпрос, тъй като в случая не се касае до хипотеза, в която законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните.

По отношение на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в изложението не е наведена релевантна по смисъла на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 год. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС аргументация. Не се сочи противоречива, остаряла или погрешна практика, на която съдът да се е позовал, нито пък неясна или противоречива правна норма, която да е приложил.

Доколкото поставените въпроси изразяват неприемането на правните изводи на съда, то тона не представлява самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване, като не се установяват и посочените в изложението основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, касационното обжалване не следва да бъде допускано.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.