Определение № 50307 от 07.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1873/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 857/08.02.2022 година, подадена от Д. Т. П., срещу въззивно решение № 240/25.11.2021 година на Окръжен съд Пазарджик, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 661/2021 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Пазарджик е потвърдил първоинстанционното решение № 260 163/07.05.2021 година на Районен съд Пазарджик, ХVІ-ти състав, постановено по гр. д. № 2060/2020 година, с което са отхвърлени предявените от Д. Т. П. срещу Районен съд Пловдив искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, за признаване за незаконно и за отмяната като такова на уволнението й от длъжността „призовкар“, извършено със заповед № 728/04.06.2018 година на Председателя на Районен съд Пловдив, на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, като Районен съд Пловдив бъде осъден да й заплати сумата от 6895.60 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 04.06.2018 година до 04.12.2018 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 04.06.2018 година до окончателното й заплащане; за осъждане на Районен съд Пловдив да й заплати сумата от 100.00 лева, представляваща разликата от допълнително трудово възнаграждение за придобит ІV-ти ранг за февруари и март 2018 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 30.07.2018 година до окончателното плащане и за обявяване на недействителността на допълнителното споразумение към трудовия й договор, сключено на 29.01.2018 година с Районен съд Пловдив, поради следните пороци: погрешно посочване на нейния адрес, липса на посочен срок на изменението на трудовите функции, отбелязване на притежаван V-ти ранг вместо ІV-ти, както и незапочнато изпълнение на работата. В подадената от Д. Т. П. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу Районен съд Пловдив искове, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, а и другите обективно и кумулативно съединени към тях да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пазарджик по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалба Районен съд Пловдив е подал отговор с вх. № 2301/08.04.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 240/25.11.2021 година на Окръжен съд Пазарджик, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 661/2021 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. Д. Т. П. е била уведомена за обжалваното решение на 10.01.2022 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 857/08.02.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Окръжен съд Пазарджик е приел, че от доказателствата по делото се установявало, че Д. Т. П. била работила в Районен съд Пловдив, по трудово правоотношение на длъжността „призовкар“. Със Заповед № 728/04.06.2018 година трудовото й правоотношение на ищцата било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ. Фактическият състав на посочената права норма е следния: 1.) обективна невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест; 2.) болестта да била довела до трайно намалена работоспособност или по здравни противопоказания, въз основа на заключение на ТЕЛК. Според чл. 1, ал. 2 от Наредбата за трудоустрояване, приета с ПМС № 72/30.12.1986 година, с последващи изменения, трайно намалена работоспособност имало при 50 % и над 50 % загубена работоспособност. Според чл. 1, ал. 3 от Наредбата за трудоустрояване, компетентни органи по трудоустрояването при 50 % и над 50 % загубена работоспособност били ТЕЛК и НЕЛК. и 3.) прекратяването на трудовото правоотношение не се допускало, ако при работодателя имало друга подходяща за здравното състояние на работника или служителя работа и той бил съгласен да я заеме. По отношение на последното изискване трябвало да се има предвид следното: Според чл. 315, ал. 1 от КТ, работодател с повече от 50 работници или служители бил длъжен ежегодно да определи работни места за трудоустрояване, от 4% до 10% в зависимост от общия брой на работниците или служителите. Неизпълнението на това задължение води до незаконосъбразност на уволнението. Според чл. 3, ал. 1 от Наредбата за трудоустрояване, въпросът за подходящата работа се разрешавал от здравния орган, който бил издал предписанието за трудоустрояване. Под „подходяща работа“ следвало да се разбира свободна щатна длъжност, която съответствала на образованието и квалификацията на работника или служителя, и здравното му състояние. Обстоятелството, че свободната щатна длъжност била подходяща за работника или служителя следвало да се удостовери от органа по трудоустрояването По делото било представено ЕР на ТЕЛК № 1867/06.10.2015 година, с което на Д. Т. П. била призната 50 % намалена работоспособност с водеща диагноза „Хронична исхемична болест на сърцето“. В експертното решение на ТЕЛК не били записани противопоказания за работа. Съобразявайки разпоредбите на чл. 1, ал. 1, 2 и 3 от Наредбата за трудоустрояване следвало да се приеме, че ЕР на ТЕЛК представлявало документ за трудоустрояване на П. с трайно намалена работоспособност 50 %. По делото била представена заповед № 37/ 16.01.2018 година на Председателя на Районен съд Пловдив, с която била утвърдена комисия по трудоустрояването, която да определяла местата за трудоустрояване при 4 % от общия брой на служителите в съда. С протокол от 29.01.2018 година комисията била определила следните длъжности и работни места за трудоустроени работници или служители за 2018 година, които съответствали на образованието и квалификацията на Д. Т. П.: 1 брой „съдебен секретар“; 1 брой „съдебен деловодител“ и 3 броя „чистач“. От така утвърдените работни места за трудоустроени към момента на съставяне на протокола и към момента на уволнението на Д. Т. П. са били свободни само 2 щатни бройки за длъжността „чистач“. Това се установявало от съдържанието на самия протокол и от заключението на приетата по делото съдебно-икономическа експертиза. По делото било установено, че във връзка с трудоустрояването на П. работодателя бил направил запитване до ТЕЛК [населено място] за възможността ищцата да заема длъжностите „призовкар“ и „чистач“. Със становище № 0628/15. 03 2018 година ТЕЛК била отговорила, че здравословното състояние на Д. Т. П. не й позволява да заема тези две длъжности. Установено било по делото, че към момента на уволнението на П. била свободна длъжността „съдебен секретар“, която длъжност била извън определените щатни бройки за трудоустроени лица. Тази длъжност била предложена от работодателя на ищцата, която обаче била отказала да я заеме. От заключението на приетата по делото съдебномедицинска експертиза се установявало, че трудовите функции на тази длъжност били свързани със значително психо-физическо пренапрежение, което било противопоказно за здравословното състояние на П., както и съобразно становището на ТЕЛК. Също от заключението на приетата по делото съдебномедицинска експертиза се установявало, че длъжността „съдебен деловодител“ била подходяща длъжност за здравословното състояние на П., но към момента на уволнението й тази длъжност не била свободна. При така установената фактическа страна на спора въззивната инстанция намирала за обоснован и законосъобразен извода на първоинстанционния съд за законността на извършеното уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ. Установено било по делото, че от определените от работодателя работни места за трудоустроени работници и служители единствено длъжността „съдебен деловодител“ била подходяща за здравословното състояние на Д. Т. П.. Тази длъжност към момента на уволнението йобаче не била свободна, за да й бъде предложена от работодателя. Останалите свободни длъжности, които били определени от работодателя за трудоустроени лица (длъжността „чистач“ и длъжността „съдебен секретар“) били противопоказни за здравословното състояние на П., тъй като били свързани със значително психо-физическо пренапрежение. Отделно от това, незаетата щатна бройка за длъжността „съдебен секретар“ била извън определените щатни бройки за трудоустроени лица. Текстът на чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ изисквал „подходящата“ длъжност, с оглед здравословното състояние на работника или служителя, от работните места, които били определени за трудоустроени лица да била свободна към датата на уволнението. Неоснователността на иска за отмяна на уволнението, като незаконно водела до неоснователност и на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение поради оставане без работа в резултат на незаконно уволнение. Наред с горното въззивният съдебен състав е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 от ГПК. Съгласно тези мотиви, които стават и мотиви на въззивния съд от 26.08.2002 година Д. Т. П. работи в Районен съд Пловдив по трудово правоотношение на длъжност призовкар. Със заповед от 28.05.2014 година работодателят, като взел предвид предходни решения на ТЕЛК и НЕЛК, препоръчващи трудоустрояване, възложил на П. изпълнението на функциите на длъжността „чистач“ за срока на трудоустрояването. Със споменатите решения ТЕЛК и НЕЛК били приели, че задълженията за длъжността „призовкар“, заемана от П., били свързани с нервно-психическо и физическо напрежение над половината от работното време и тя не можела да ги изпълнява, тъй като поради заболяванията й такова напрежение й било противопоказано. Препоръчано било трудоустрояване на същата длъжност при облекчени условия или на друго работно място, определено за трудоустроени. На 29.01.2018 година работодателят изготвил и подписал допълнително споразумение с отразени в него трудово възнаграждение, стаж и т. н. и длъжност „призовкар“ с временно възлагане на поради трудоустрояване на трудовите функции на длъжността „чистач“, което Д. Т. П. подписала със саморъчна забележка, че не приема да изпълнява длъжността „чистач“-тя също й била противопоказана според ТЕЛК, а в съда съществувала друга длъжност, която тя би приела, но не й била предложена. Със заповед от 04.06.2018 година Д. Т. П. била уволнена на основание. 325, ал. 1, т. 9 от КТ. Тя била с определена от ТЕЛК трайно намалена работоспособност от 51 % със срок до 01.10.2018 година, с няколко диагнози, между които „хронична исхемична болест на сърцето“ и „захарен диабет“. В решението от 06.10.2015 година, определящо тази степен на трайно намалена работоспособност, не били изрично посочени противопоказани условия на труд. Сочи се обаче, че към момента на издаването на решението лицето не било работело. Преди да пристъпи към уволнение, с писмо от 30.01.2018 година работодателят бил поискал становище от ТЕЛК дали П. с оглед здравословното си състояние може да изпълнява длъжността „чистач“, като бил посочил, че вече има становище от НЕЛК, че тя не може да изпълнява длъжността „призовкар“. С решение от 15.03.2018 година ТЕЛК се била произнесла, че П. не може да изпълнява нито длъжността „чистач“, нито длъжността „призовкар“. По запитване от 19.04.2018 година, отправено от работодателя Районен съд Пловдив до обслужващата го служба по трудова медицина, службата била изразила становище, че в съда нямало подходяща свободна длъжност за Д. Т. П., включително свободната, определена за трудоустроени лица длъжност „чистач“ не била подходяща за нея. Така на 04.06.2018 година била издадена оспорената заповед. Към датата на уволнението в Районен съд са били свободни следните длъжности за служители по трудово правоотношение: „съдебен секретар“-1 брой, „призовкар“-1 брой и „чистач“-3 броя. От тях за лица с намалена работоспособност са били определени двете длъжности за „чистач“. Освен двете свободни щатни бройки за чистач, за лица с намалена работоспособност са били определени и още една длъжност „чистач“-заета, една длъжност „съдебен секретар“ и една длъжност „съдебен деловодител“-заети, както и една длъжност „съдия по вписванията“ и три длъжности „съдия“-също заети. За последните две длъжности не било спорно, че нито можели да бъдат заети от Д. Т. П., нито да й бъдат предложени за заемане от работодателя, като едната от тях не се и заемала по трудово правоотношение. Определянето на работни места, подходящи за трудоустрояване, било извършено за 2018 година от комисия, определена от работодателя, която била отразила решението си в протокол от 20.01.2018 година. Нямало специални изисквания за начина на определянето им, които да били нарушени-законът съдържал изисквания единствено за техния брой и за уведомяването на Агенцията по заетостта. Нямало твърдение, че броят на тези работни места бил по-малък от изисквания от закона, а нямало и данни да е така. В протокола било посочено, че броят им е равен на 4 % от общия брой на служителите. Изслушаното по делото вещо лице изразявало становище, че както длъжностите „чистач“ и „призовкар“, за които ТЕЛК се била произнесла с решението от март 2018 година, така и длъжността „съдебен секретар“ били свързани със значително психо-физическо напрежение, поради което не били подходящи за Д. Т. П.. От значение за изхода на спора за законосъобразността на уволнението били единствено въпросите дали в Районен съд Пловдив обективно било имало свободна подходяща за здравното състояние на П. длъжност, при условие, че работодателят бил изпълнил задължението си по чл. 315, ал. 1 от КТ да определи места, подходящи за трудоустрояване, и бил предложил свободните от тях на ищцата. Задължението по чл. 315, ал. 1 от КТ не включвали изискване всички определени за трудоустрояване длъжности да са били свободни към момента на ежегодното им определяне. В този смисъл било неоснователно възражението на П. за „блокиране“ на определените за трудоустроени лица длъжности чрез определяне по реда на чл. 315, ал. 1 от КТ на отдавна заети такива. Не се установявало и на тези длъжности да работели здрави (нетрудоустроени) лица. В практиката се приемало, че работодателят следвало да предложи на работника, подлежащ на трудоустрояване, всички свободни определени за трудоустроени лица длъжности, а след съгласието на работника да заеме някоя от тях, компетентният медицински орган (ТЕЛК) следвало да прецени дали тя е подходяща за състоянието му. В случая на П. била предложена единствената свободна длъжност измежду определените за трудоустроени „чистач“ и тя била отказала да я заеме, а отделно от това ТЕЛК била изразила становище, че тя не била подходяща за нея. Нямало изискване, нито смисъл на П. или на ТЕЛК при запитването да се представя пълният списък на длъжностите по чл. 315, ал. 1 от КТ-достатъчно било да се предложат на ищцата свободните от тях, което е било направено. Ако се окажело, че при работодателя имало свободна длъжност извън определените за трудоустроени, която обаче да била подходяща за подлежащия на трудоустрояване работник, тя също следвало да му бъде предложена, преди да се пристъпи към уволнение на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ. Работодателят обаче нямал задължение специално да открива такива длъжности или да реорганизира функциите и условията за изпълнение на наличните по такъв начин, че да ги направи подходящи за работника. Затова били без значение и мотивите на работодателя да откаже да реорганизира изпълнението на някои длъжности (например да възложи на П. връчването на „чакащите“ призовки и съобщения), независимо колко лесно бил могъл да го направи и независимо дали вече го бил правил вече за друг служител. В съда към 04.06.2018 година са били налице и две други свободни длъжности извън определените за заемане от трудоустроени-„съдебен секретар“ и „призовкар“. За длъжността „призовкар“ обаче също било налице становище на ТЕЛК, че била неподходяща. За длъжността „съдебен секретар“ не било поискано становище от ТЕЛК, но по делото вещото лице давало заключение, че тя също била неподходяща. При такова обективно несъответствие между длъжността и здравословното състояние било без значение становището на П. за това или съгласието й да заеме длъжността. Обстоятелството, че за тази длъжност не е било отправено запитване към ТЕЛК дали е подходяща за П., не би следвало да опорочава уволнението, при положение, че въпросът по делото бил изяснен със заключение на вещо лице. Приетото в практиката становище, че даденото от ТЕЛК становище дали длъжността е подходяща не подлежи на преразглеждане от съда, не водело до извод, че и обратно, когато не е било поискано становището на ТЕЛК за дадена свободна длъжност, и то специално за длъжност извън списъка по чл. 315 от КТ, не можели да бъдат събирани други доказателства за установяване дали тя е подходяща за трудоустроения работник. Без значение били и останалите възражения на П., свързани с липсата на правомощия на службата по трудова медицина да се произнася коя длъжност за кого е подходяща. На изследване по делото подлежали само становищата на ТЕЛК или обективното съответствие на длъжността със здравословното състояние на лицето, без оглед на взетите от службата становища, които имали значение единствено като консултиращи работодателя (включително в случаите на чл. 11, ал. 2, т. 4 от Наредба 3/25.01.2008 година за условията и реда за осъществяване дейността на службите по трудова медицина), за да можел той да вземе правилни и законосъобразни решения. И тъй като действията и изявленията на дружеството, обслужващо съда като служба по трудова медицина, не се отразявали на изхода на делото, били без значение и не били нужно да се разглеждат по същество доводите на ищцата, направени в последното съдебно заседание, че подписалото лице не било управител на дружеството и нямало право да подписва изходящи от него документи, както и това, че лекарят по нейни твърдения работел както в НОИ, така и в службата по трудова медицина. По изложените съображения искът за отмяна на уволнението и обусловените от него искове за възстановяване на длъжността и за осъждане да се заплати обезщетение били изцяло неоснователни. По отношение на останалите, предявени от Д. Т. П. срещу Районен съд Пловдив, искове съставът на Окръжен съд Пазарджик е посочил, че във въззивната жалба не били посочени никакви пороци на първоинстанционното съдебно решение по отношение на тези искове. Възраженията във въззивната жалба били само по отношение правилността на решението на районния съд в частта относно исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ. При липса на направени възражения във въззивната жалба относно правилността на съдебното решение по отношение на тези искове, въззивната инстанция не дължала произнасяне, тъй като липсвал предмет на обжалване, макар да било посочено във въззивната жалба, че решението се обжалвало изцяло, като неправилно и необосновано. Независимо от това, при служебната проверка на решението в тези му части, въззивната инстанция установявала, че решението на първоинстанционния съд по тези искове било правилно и законосъобразно. Районният съд бил установил правилно фактическата страна на спора, при което бил направил обосновани и законосъобразни изводи относно основателността на исковете. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. Т. П. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за това кой извършва преценката за липса на подходяща длъжност при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ. Във връзка с този въпрос се твърди противоречие между въззивното решение от една страна и решение № 93/26.06.2020 година, постановено по гр. д. № 3772/2019 година по описа на ВКС, ГК,ІІІ г. о. и решение № 252/21.01.21020 година, постановено по гр. д. № 566/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С първото от цитираните решения на ВКС е прието, че фактическият състав на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ се състои от три елемента, които трябва да съществуват кумулативно. Първият е невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайно намалена работоспособност, или по здравни противопоказания. Вторият елемент е заключение на ТЕЛК или НЕЛК, в което фигурира болестта или съответните здравни показания и изрично е посочено, че това състояние поражда невъзможност за работника или служителя да изпълнява точно определена работа по трудовото правоотношение. Третият елемент е липсата на друга подходяща за здравното състояние на работника или служителя работа в предприятието. Под „подходяща работа“ се разбира свободна щатна длъжност, която съответства на промененото здравно състояние на работника или служителя и на квалификационните изисквания, на които отговаря. Обстоятелството, че тази работа е подходяща за неговото здравно състояние, трябва да бъде също така удостоверено от компетентния здравен орган. Този извод следва от разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Наредбата за трудоустрояване (ДВ, бр. 7/27.01.1987 година, изменена в ДВ, бр. 111/2001 година), според която при спор между предприятието и подлежащия на трудоустрояване работник или служител относно подходяща работа за трудоустрояване въпросът се решава от здравния орган, издал предписанието за трудоустрояване. Такъв спор може да възникне, когато в решението на здравния орган не е посочена подходящата работа за трудоустрояване. Ако в решението на здравния орган е посочена друга подходяща работа, издаденото решение се изпълнява, но страните могат да искат здравният орган да измени или допълни предписанието си. Следователно преценката коя работа е подходяща за здравето на работника или служителя не може да се извърши едностранно от работодателя. Тази преценка трябва да стане преди прекратяването на трудовото правоотношение, тъй като в разпоредбата на чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ изрично се посочва, че прекратяването не се допуска при наличие на друга подходяща работа, която работникът или служителят е съгласен да заеме. Ето защо работодателят трябва първо да уведоми работника или служителя за свободните длъжности и да заяви дали те според него са подходящи или не. След това, ако възникне спор коя е подходящата длъжност, този спор следва да бъде разрешен по реда на чл. 3 от Наредбата за трудоустрояване от здравния орган. Когато решението на здравния орган влезе в сила и се установи, че няма друга подходяща работа, ще се е осъществил третият елемент от фактическия състав на чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ и прекратяването на трудовото правоотношение би било законно. Ако работодателят направо прекрати трудовото правоотношение, позовавайки се само на своята собствена преценка, третият елемент на фактическия състав не е налице и уволнението е незаконосъобразно. Непълнотата на експертното решение вече не може да бъде преодоляна в настоящия трудов спор чрез заключение на вещо лице, тъй като липсва предписание на компетентния орган към датата на издаване на заповедта коя от свободните при работодателя длъжности е подходяща или не е подходяща. Аналогично във второто от цитираните решения на ВКС се приема, че разпоредбата на чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ обуславя законността на уволнението от изпълнението от работодателят на задължението му да предложи на работника или служителя друга, подходяща за здравословното му състояние работа. При невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайна неработоспособност, работодателят трябва да му предложи длъжностите, определени за заемане от лица с намалена трудоспособност, а след като работникът или служителят избере някоя от тях, компетентният здравен орган следва да удостовери дали избраната работа е подходяща за здравословното му състояние. Същевременно е категорично възприемано, че медицинският въпрос дали конкретно посочената за трудоустрояване длъжност е противопоказна за здравето на трудоустроения не може да бъде поставян на последваща преценка нито от службите по трудова медицина или дружествата, ангажирани по договор с работодателя, нито от вещи лица в трудовия спор за законосъобразност на уволнението, тъй като тази преценка на ТЕЛК и НЕЛК не подлежи на инцидентна проверка за правилност от гражданския съд. На изследване и проверка в трудовия спор за законосъобразност на уволнение по чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ подлежи единствено въпросът била ли е свободна посочената от компетентните органи длъжност, определена в списъка на работодателя по реда на чл. 315, ал. 1 от КТ, непредложена от последния на конкретния работник, имащ медицинско предписание за нейното заемане. Наличието на свободна подходяща длъжност по предписано трудоустрояване, която не е предложена на трудоустроения от задължения по решението работодател, води до извод за липсата на основание по чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ. От цитираното е ясно, че длъжностите, определени в списъка на работодателя по чл. 315, ал. 1 от КТ, следва да бъдат преценени като подходящи/неподходящи за здравословното състояние на трудоустроения работник от здравния орган по чл. 1 от Наредбата за трудоустрояването (по аргумент от чл. 317, ал. 1 от КТ и чл. 3 от наредбата), респективно преценката на последния не може да бъде ревизирана от службите по трудова медицина или други лица с подобни функции. В конкретния случай не се установява твърдяното от Д. Т. П. противоречие между приетото във въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик това по двете цитирани решения на ВКС. В конкретния случай свободните, към прекратяването на трудовото правоотношение на Д. Т. П., длъжности определени в списъка на работодателя по чл. 315, ал. 1 от КТ са били определени като неподходящи за заемане от нея именно с решение на компетентните за това здравни органи. Това не се отнася до длъжността „съдебен секретар“, която е определена като неподходяща с оглед на заключението на изслушаната по делото съдебномедицинска експертиза, а не с решение на компетентните здравни органи. Това обаче не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Пазарджик до касационно обжалване, доколкото тази длъжност не е била включена в списъка на работодателя по чл. 315, ал. 1 от КТ. Освен това същата е била предложена за заемане от Д. Т. П. и тя е отказала да я заеме. Основанието за допускане на касационното обжалване щеше да е налице в случай, че П. бе заявила желание да заеме длъжността и след нейното съгласие работодателят по собствено усмотрение или чрез Службата по трудова медицина е приел, че тя е неподходяща с оглед здравословното състояние на касаторката. Същевременно работодателят не е длъжен да прекратява трудовото правоотношение с работници или служители, които законосъобразно заемат длъжности, които биха били подходящи с оглед здравословното състояние на трудоустроявания работник или служител, нито пък да открива нова длъжност, която той може да изпълнява. Работодателят няма задължение да организира своята дейност по начин, че да съответства нуждите от трудоустрояване вън от задълженията му по чл. 315, ал. 1 от КТ, като може при възможност да промени функциите за определена длъжност така, че от нея да отпаднат занапред медицинските противопоказания за работника или служителя, който я е заемал. Обжалваното решение на Окръжен съд Пазарджик не е в противоречие с установената в цитираните решения на ВКС практика, поради което не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Допускането до касационно обжалване по така формулирания въпрос се обосновава и с допълнителната предпоставка за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС задължение на касатора е не само да формулира правен въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване, но и да обоснове връзката на същия с някоя от допълнителните предпоставки за това по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. Неизпълнението, на което и да е от тези две задължения, е достатъчно основание да се допусне касационно обжалване. В случая само е посочено, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, без да бъде посочено по какъв начин отговорите на въпросите ще са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поради това не може да бъде направен извод, че е налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Още повече, че по него е налице съдебна практика, която е съобразена с постановеното от въззивния съд решение и която изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Д. Т. П. не е изложила твърдения, от които да би могло да се направи извод, че така установената практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или да бъде осъвременена с оглед на промяна в обществено икономическите или обществено политическите условия. Наред с това само от обичайния прочит на решението на Окръжен съд Пазарджик не може да бъде направен извод, че същото е неправилно, без при това да се навлиза в преценката на твърденията на страните и на събраните по делото доказателства. Това по съществото си означава извършване на проверка на правилността на действията на съда по същество по установяване на фактическата обстановка и преценката на доказателствата по делото, което е недопустимо на този етап от касационното производство. С оглед на това не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на исканото касационно обжалване. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 240/25.11.2021 година на Окръжен съд Пазарджик, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 661/2021 година, по подадената срещу него от Д. Т. П., касационна жалба с вх. № 857/08.02.2022 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение