Определение № 635 от 05.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4080/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Великотърновски университет „Св.Св. Кирил и Методий”, [населено място], чрез адв. Д. Б. от ВТАК, против въззивно решение № 249/28.06.2022 г., постановено по в.гр.д. №324/2022 г. по описа на Великотърновския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 183/11.02.2022 г. по гр.д. № 2781/2021 г. по описа на Районен съд –Велико Търново. С първоинстанционното решение, съдът е признал за незаконно и отменил, на основание чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ, уволнението на М. В. М., извършено със заповед № РД 10- 1257/01.09.2021г. на ректора на Великотърновския университет „Св.Св. Кирил и Методий”; възстановил е на основание чл. 344 ал. 1 т. 2 КТ, М. В. М. на заеманата от него преди уволнението длъжност – „доцент в катедра „Нова и най – нова история на България” в Историческия факултет на Великотърновския университет „Св.Св. Кирил и Методий”; и е осъдил касатора да заплати на М., на основание чл. 344 ал. 1 т. 3 КТ, сумата от 10 602 лв. обезщетение за времето от 03.09.2021 г. до 24.01.2022 г. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на атакуваното решение, поради нарушение на материалният и процесуален закон и необоснованост, иска се отмяната му и уважаване на предявените искове. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: 1. „За да се квалифицира едно действие - изказване на работник/служител като злоупотреба с доверието или уронване на доброто име на работодателя по смисъла на чл.187, ал.1, т.8, предл.1 и II и в случаите на нарушение по чл.187, ал.1, т.10 от КТ, трябва ли да се касае за разпространяване на неверни данни и сведения т.е. за клеветнически изявления?“. По отношение на този въпрос се поддържа, че разрешаването му е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в: Решение № 129/25.07.2019 г. по гр. д. № 4280/2018 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 214/15.03.2017 г. по гр. д. № 112/2016 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 80/26.03.2010 г. по гр. д. № 4679/2008 г. на ВКС, I о.; решение № 94/26.06.2020 г. по гр.д. № 4088/2019 г. на ВКС, III г.о.; решение № 108/27.04.2015 г. по гр.д. № 5516/2014 г. на ВКС, III г.о.- основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; 2. „Качеството „народен представител” освобождава ли работника/служителя от дисциплинарна отговорност за нарушение по смисъла на чл.187, ал.1, т.8, предл. I и II от КТ и чл.187, ал.1, т.10 от КТ и позоваването му на разпоредбата на чл.67 от КРБ прави ли го добросъвестен?”. По този въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, изразена в: Решение № 129/25.07.2019 г. по гр. д. № 4280/2018 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 214/15.03.2017 г. по гр. д. № 112/2016 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 80/26.03.2010 г. по гр. д. № 4679 /2008 г. на ВКС, I о. - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се също така и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; и 3. „Задължен ли е въззивният съд по чл. 12, чл. 154, ал. 1 и чл. 235 във връзка с чл. 269, изр. II ГПК, при формиране на правните си изводи и фактически констатации, в мотивите си да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, да посочи кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства и да изясни хипотезата на приложимата материалноправна норма“. По този въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, изразена в: т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 129/25.07.2019 г. по гр. д. № 4280/2018 г. на ВКС, 3 г.о.; Решение № 214/15.03.2017 г. по гр. д. № 112/2016 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 379/10.11.2015 г. по гр. д. № 2863/2015 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 177/28.07.2015 г. по гр.д. № 6369/2014 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г.о. и Решение №149/28.12.2017 г. по т.д. №1604/2016 г. ВКС, II т.о. - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба М. В. М., е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Въззивният съд е приел, че страните са били в трудово правоотношение, като ищеца е заемал длъжността „доцент в катедра „Нова и най – нова история на България” във ВТУ. Със заповед № РД 10-1257/01.09.2021 г. на ректора на ВТУ /връчена на служителя на 02.09.2021 г./, на М. на основание чл. 188 т. 3 КТ вр. чл. 189 ал. 1. чл. 187 ал. 1 т. 8 пред. 1 и 2 КТ е наложено наказание "дисциплинарно уволнение" и е прекратено трудовото му правоотношение на основание чл. 330 ал. 2 т. 6 КТ. В заповедта като основание за уволнението е посочено, че на 19.04.2019 г. на брифинг организиран от ПП ВМРО ищецът направил изказвания, които са цитирани в посочените в заповедта интернет сайтове на медии и на сайта на ПП ВМРО, както и че на 25.04.2018г. е подал сигнал до Главния прокурор на РБ и до Министъра на образуванието и науката, който е отразен в статии в посочените централни и местни ежедневници, и с тези свой действия е злоупотребил с доверието на работодателя и е уронил доброто му име, като е нарушил и задълженията си съгласно цитираните разпоредби на чл. 11 и чл. 18 от Етичния кодекс на работещите в университета. Цитирани са следните изказвания на ищеца:1.„Бях отстранен от поста помощник ректор и трябваше да водя дела, за да бъда възстановен на тази длъжност. Бях отстранен, защото критикувах постъпката на ректора като член на Академичния съвет. Този човек наложи дух на страх и подчинение. Единственият инструмент за управление е репресия, уволнения и заплахи”; „Със сега действащия закон се дават изключителни правомощия на ректорите. Затова и ВМРО ще настоява за промените, които ще гарантират контрола на държавата върху държавните училища”; „Законът, направен някога с добрата идея, че академичната общност е образована и може да се самоуправлява, е дала изключителни правомощия на ректора. Той е председател на Академичния съвет, той е работодател на всички преподаватели, той се разпорежда с финансите на университета и носи материална отговорност. Когато един човек няма качества или има лоши мисли, може да злоупотреби с такава власт” /от DNES.bg от 19.04.2019г./; 2.„Вчера беше провалено задължението на Студентския съвет да проведе частични избори за попълване на квотата от страна на ръководството на университета. Бяха отправени заплахи за изключване. Това е недопустимо. Това е нарушение. Това изисква намеса на държавата – за защита на закона, за защита на академичната автономия, за защита на репутацията на ВТУ. Бяха отправени и писмени заплахи за отстраняване към студенти, подписани лично от ректора. Всичко днес това го казваме публично и апелираме към изпълнителната власт, към МОН и към министър – председателя – нека защитят държавния и академичен интерес, както и на обществото”, както и че ищецът е посочил, че е изключително трудно за него да предприема такава постъпка към своя университет. / от брифинг на ВМРО на 19.04.2019г./; 3.“Бях отстранен, защото критикувах постъпката на ректора като член на Академичиня съвет. Този човек наложи дух на страх, подчинение и единственият инструмент, с който управлява, е репресия, уволнения и заплахи“ /от GLASnews.bg на 19.04.2019г./. В заповедта е посочен и подаден сигнал до Главния прокурор на 25.04.2018г., за който е отразено, че се отнася до „издадени от ВТУ 171 професионални квалификации на италиански граждани за възможността им за удостоверяването им за целите на упражняването на професията в друга страна, както и за възможно бъдещо провеждане от ВТУ на самостоятелно обучение на други 200 италиански граждани за придобиване на учителска квалификация в следдипломни програми за обучение”. Установено е, че М. М. е бил народен представител в 44 НС на РБ, като в периода 03.04.2017 г. - 26.03.2021 г. е бил в неплатен отпуск. В поисканите му от работодателя обяснения по чл. 193 КТ, същият е посочил, че визираните в заповедта за уволнение събития от м. юли 2018г. и м. април 2019г. са свързани с дейността му на народен представител и в изпълнение на задълженията му по чл. 67 КРБ. Според въззивния съд задължението на работника да не злоупотребява с доверието му и не уронва доброто му име, спазването на поетите задължения, установени с Етичните правила, се запазва и след избирането му за народен представител. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по делото не е доказано от работодателя, че с описаните заповедта за уволнение действия, служителят е злоупотребил с доверието на работодателя си и е уронил доброто му име, като е нарушил Етичния кодекс на служителите във ВТУ и по този начин е извършил нарушение на трудовата дисциплина. Прието е, че подадения 25.04.2018 г. сигнал до Главния прокурор и Министъра на образованието и науката във връзка с издадени от ответния университет професионални квалификации на 171 италиански граждани, както и възможно бъдещо провеждане на обучение на други 200 граждани на Италия, не сочи на изнасяне на клеветнически и неверни злепоставящи работодателя факти, а останалите посочени в заповедта за уволнение действия, сочат на отразени от трети лица изявления на М., които също не обосновават извод, че с изказването си служителят е нарушил Етичния кодекс на работещите във ВТУ и по този начин е злоупотребил с доверието на работодателя си и е уронил престижа на предприятието. Подадения сигнал и изказванията на М. в заповедта за уволнение били с автентичен характер, и не можели да обосноват фактическия състав на нарушението по чл. 187 ал. 1 т. 8 от КТ. По сигнала започнало наказателно преследване за извършено престъпление по чл. 316 вр. чл. 309 НК, относно ползването на преправен частен документ – решения на АС от 18.04.2016 г. по т. 4.4.6, като видно от съдебно удостоверение по НАХД № 8003/2021г. на СРС и приложеното към него постановление по чл. 78а НК, за това престъпление срещу ректора на ВТУ било внесено предложение за освобождаване от наказателна отговорност, с налагане на административно наказание по чл. 78а от НК. Изявлението на ищеца, че бил отстранен от поста помощник – ректор, защото критикувал постъпка на ректора, и че трябвало да води дела, за да бъде възстановен на тази длъжност /факт, който не бил спорен между страните и бил служебно известен на съда/ също било вярно. Направен е извод, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че останалите изказвания на ищеца имат автентичен и достоверен характер: във връзка с изразено несъгласие с начина на водене на финансите и ръководството на университета били извършени уволнения на преподаватели и служители, както изключвани студенти; по отношение на преподаватели бил оказан натиск за подаване на оставки от заемани от тях ръководни длъжности; временното с немотивирани актове били отстранявани на студенти, които са членове на Студентския съвет; отправени до членовете на Студентския съвет писма подписани лично от ректора на ответния университет и отправено от предупреждение за търсене на отговорност по чл. 74 ал. 2 от ЗВО, поради несвикване на ОС на Студентския съвет. Според въззивния състав, въпросите касаещи действията на ръководството на водещи университети страната във връзка с управлението на процесите в него и отстояване на академичната и студентската автономия, са значими за обществото, т.е. е налице висок обществен интерес както от сигнала до Главния прокурор, така и от разкриването на информацията при участието в брифингите на ищеца, в качеството му на народен представител. Когато изразявал мнение по важни за обществото теми ищецът, като народен представител не следвало да ограничава изявленията си, дори и същите да касаят неговия работодател, особено когато разкриването на такава информация винаги оправдава обществения интерес към нея и го поставя с предимство, като това освен, че не би причинило еветнуална вреда за университета, дори би осуетило настъпването на такава. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. По първия от поставените въпроси: В практиката на ВКС, включително и сочената от касатора / Решение № 129/25.07.2019 г. по гр. д. № 4280/2018 г. на ВКС, III г.о./ се приема, че „злоупотреба с доверието“ на работодателя е действие или бездействие, което причинява неизпълнение на трудово задължение /чл.186 КТ/. Отличителният признак на понятието е, че работникът или служителят е извършил деянието недобросъвестно, тъй като трудовият договор е сключен с оглед личността му, а работодателят се е доверил на неговата добросъвестност при изпълнението на задълженията /чл.8, ал.1 КТ/. Недобросъвестното поведение представлява умишлено неизпълнение на трудово задължение. Работникът или служителят знае, че може да не изпълни задължението си, но иска или допуска противоправния резултат /поведение при пряк или евентуален умисъл/. Разграничителният критерий също така е, че работникът или служителят не желае да положи дължимата грижа /той е недобросъвестен/. Не е необходимо настъпването на вреди за осъществяване фактическия състав на деянието, доколкото КТ не предвижда такъв елемент. „Уронването на доброто име“ по чл. 187, ал.1, т.8 КТ е също нарушение на трудовата дисциплина и е деяние /действие или бездействие/, което причинява неизпълнение на трудово задължение /чл.186 КТ/. Отличителният признак на понятието тук е узнаването на неизпълнението от трети лица /включително други работници или служители/, което причинява накърняване на авторитета, престижа, доверието, оценката на другите за възможностите на работодателя да планира, организира, ръководи и контролира трудовия процес. Формата на вината е без значение- може да се касае за неумишлено поведение на работника или служителя, резултат от неполагане на дължимата грижа, вкл. досежно приетите етични правила и норми в съответната професионална сфера, което засяга съществено интересите на работодателя. Приема се, че доколкото злоупотребата с доверие и уронването на доброто име представляват правна квалификация на поведение, което причинява неизпълнение на трудово задължение, е възможно с едно деяние да се осъществят едновременно съставите на злоупотреба с доверие и уронването на доброто име на предприятието. Затова, когато работникът или служителят умишлено не е изпълнил етичните правила и норми, този факт е станал достояние на трети лица, включително други работници и служители, и това обективно накърнява авторитета и доверието във възможностите на работодателя да планира, организира, ръководи и контролира работния процес, то тогава ще е налице едновременно злоупотреба с доверие и уронване доброто име на работодателя. Въззивното решение не е постановено в противоречие с горепосочените разрешения. Въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС / Решение № 214/15.03.2017 г. по гр. д. № 112/2016 г. на ВКС, IV г.о./ е обсъдил действията на ищеца, извършвайки преценка, както на правото на работника и служителя да сигнализира за незаконно поведение или закононарушение от страна на работодателя, така и на правото на работодателя да защити своята репутация, за да обоснове извод за липса на поведение на служителя, което да обуслови дисциплинарното му уволнение. Даденото разрешение, по повод действията на М. изразяващи се в подаване на сигнал до Главния прокурор и до Министъра на образованието и науката, че тъй като не се касае за разпространяване на неверни и клеветнически факти, то не е налице фактическия състав на чл.187, ал.1, т.8 КТ- злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на предприятието, е в съответствие с приетото в Решение № 180/25.06.2014 г. по гр. д. № 991/2014 г. на ВКС, III г.о. Втория въпрос не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Той не е обуславящ изхода на делото и не е изводим от дадените от въззивния съд правни разрешения. При обосноваване на изводите си за основателност на предявения иск по чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ, съдът не излагал аргументи, че качеството „народен представител” освобождава служителя от дисциплинарна отговорност за извършени нарушения по смисъла на чл.187, ал.1, т.8, предл. I и II от КТ и чл.187, ал.1, т.10 от КТ, респ. че функцията на народен представител може да го освободи от задължението да бъде лоялен към работодателя си. Инстанцията по същество е приела, че след избирането му за депутат в 44-то НС, макар ищецът да е бил в неплатен отпуск, същият не се освобождава от задължения си по чл.126 т.9 от КТ и тези по Етичния кодекс на служителите във ВТУ /да бъде лоялен към работодателя си, като не злоупотребява с доверието му и не уронва доброто му име/, но че от анализа на събраните по делото доказателства не следва извод за извършени нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на чл.187, ал.1, т.8, предл.I и II от КТ и чл.187, ал.1, т.10 от КТ, тъй описаните в заповедта за уволнение действия не могат да бъдат квалифицирани като злоупотреба с доверието на работодателя и уронване на доброто му име. Непоставянето на правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Третия поставен въпрос от изложението, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои не, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. При този изхода на делото, касатора следва да заплати на ответника по жалбата разноски за настоящата инстанция в размер 500 лв. Искането за присъждането им е заявено своевременно с отговора на касационната жалба, договореното адвокатско възнаграждение е в размер 500 лв. – съгласно договора за правна защита и съдействие, същото е реално изплатено, съобразно посоченото в договора. Тази сума следва да бъде присъдена на ответната страна. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.