Определение № 60659 от 17.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1261/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба с вх. № 187 от 12.02.2021 г. от А. Р. Я. от [населено място], чрез пълномощника си адв. С. П. от АК-Пловдив, против въззивно решение № 919 от 08.12.2020 г., постановено по в.гр.д. № 2108/2020 г. на Пловдивския окръжен съд, ХІV състав, с което като е потвърдено решение № 172 от 15.07.2020 г. по гр.д. № 238/2019 г. на Карловския районен съд, са отхвърлени предявените от А. Р. Я. срещу Туристическо дружество „Васил Левски“ [населено място], искове с правно основание чл. 213, вр. с чл. 350, ал. 1 КТ и чл. 86 ЗЗД. Релевира касационните основания за отмяна на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторката поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените искове, съдът се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Изведените правни въпроси от материално естество, с твърдението, че са обусловили изхода на спора, са – отговаря ли работодател за трудовите правоотношения с възстановен на работа работник, ако междувременно е отдал под наем за определен срок сграда или обект, в който е работил възстановения работник; трябва ли да се прави разграничение по отношение на трудовото правоотношение при отдаване под наем на сграда от един субект на друг според правната природа на договора – има ли значение дали обектът преди отдаването под наем е бил рентабилен и е отдаден под наем от работодателя, за да извършва стопанска дейност или за да се охранява; длъжен ли е наемател на обект да отговаря за възстановяване на трудовото правоотношение с работник на наемодателя, когато поема сграда/обект, който не работи и в него няма работници; има ли значение за запазване/преминаване на трудовото правоотношение трайността на прехвърлянето на ползването на един обект под наем; какъв би трябвало да бъде минималния срок, за който наемане на обект без работници в него би ангажирал наемателя да приема на работа възстановен работник; срочният характер на отдаването под наем ангажира ли работодателят да изчака изтичането му/ и ако да – за какъв остатък от договора/ и през това време да потърси друга работа на работника; има ли значение дали същият работодател има други обекти, в които може да възстанови на същата или подобна длъжност работника. По тези въпроси не сочи какво е основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Изведените въпроси от процесуално естество, с твърдението, че са от значение за изхода на спора, са: допустимо ли е съдът при едни и същи факти и твърдения на едни и същи страни по спор за обезщетение за недопускане на работник на работа след възстановяването от съда, да разглежда в едно повторно дело за обезщетение за последващ период възражение за несъществуване на трудови правоотношения от страна на работодателя към момента на водене на второто дело; допустимо ли е съдът да разглежда иск за „произнасяне…. относно несъществуването на оспореното от нас и твърдяно в исковата молба трудово правоотношение между А. Я.… и ТД“Васил Левски“ [населено място]…“, а да се произнася затова не към момента на водене на второто дело, а към момента на възстановяване на работника. По тези въпроси и по приложението на чл. 123 и чл. 123а КТ твърди, че се разрешават противоречиво от съдилищата, като се позовава на решение № 46 от 29.01.2010 г. по гр.д. № 558/2009 г. на ВКС, решение № 389 от 12.01.2007 г. по адм.д. № 7896/2006 г. на ВАС, решение № 2496 от 09.03.2006 г. по адм.д. № 10223/2005 г. на ВАС, решение № 159 от 18.02.2010 г. по гр.д. № 803/2009 г. на ВКС, решение № 354 от 13.01.2015 г. по гр.д. № 3590/2014 г. на ВКС и ТР № 2 от 23.03.2011 г. по тълк.д. № 2/2010 г. на ОСГК на ВКС. Ответникът по касационната жалба Туристическо дружество „Васил Левски“ [населено място], чрез пълномощника си адв. Р. И. от АК-Пловдив, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 213 КТ, с цена над 5 000 лв. и свързани с него неоценяеми искове, поради което е допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да отхвърли предявените искове с правно основание чл. 213, вр. с чл. 350 КТ и чл. 86 ЗЗД, въззивният съд, е приел, че в случая не са налице изискваните от закона кумулативно дадени предпоставки, а именно – съществуващо между страните валидно трудово правоотношение за исковия период от 15.02.2016 г. до 15.02.2019 г. и незаконно недопускане от страна на работодателя на работника до работа, в нарушение на основното му задължение по чл. 127 КТ да осигурява работа. В тази връзка е приел, че по делото е установено, че ищцата е била уволнена от работа като „домакин“ в хижа „Васил Левски“ [населено място] като последното решение на съда, с което същата е била възстановена на работа с влязло в сила е преди 04.02.2013 г., тъй като на тази дата същата е получила уведомление от РС-Карлово, че в двуседмичен срок може да се яви в дружеството-работодател и да заеме длъжността преди уволнението „домакин“. Същата е депозирала писмено заявление до дружеството работодател на 14.02.2013 г., че на 15.02.2013 г. същата ще се яви, за да заеме длъжността „домакин“. На тази дата ищцата се е явила на работа, но не е била допусната да заеме длъжността, тъй като хижата е била отдадена под наем на трето лице, което не е била обвързано в трудово правоотношение с ищцата. При тези безспорно установени факти съдът е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 123а КТ хижата е била отдадена под наем на трето лице, поради което към момента на възстановяване на работа, ищцата е следвало да се обърне към наемателя на хижата, който се явява „работодател по заместване“, тъй като той се явява новият стопанин на хижата, а при положение, че ищцата не е обвързала по никакъв начин с писменото си заявление наемателя на обекта, то между нея и наемателя към момента на възстановяването й, не може да се породи трудовоправна връзка. Въз основа на това съдът е приел, че между ищцата и ЕТ“Янка Динева“ като наемател на хижа „Васил Левски“ [населено място] не съществува трудово правоотношение, а такова между ищцата и ответното Туристическо дружество „Васил Левски“ също не съществува, тъй като към момента на възстановяването й на работа дружеството вече не е било стопанин на обекта и респ. вече не е било неин работодател, поради което и исковете на ищцата срещу него като неоснователни следва да бъдат отхвърлени, до който извод е стигнал и първоинстанционният съд в решението си, поради което и на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1 ГПК въззивният съд го е потвърдил. Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касаторката изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК/приложима ред. Д.В., бр.86 от 27.10.2017г./, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС – т. 1 и/или да е рeшен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейски съюз – т. 2, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая като основание за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, но липсва обосновка, че поставените въпроси са решени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейски съюз – т. 2, както и че разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. Посочените решения на Върховния административен съд не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съгласно т. 2 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не следва да бъдат съобразени. Двете групи правни въпроси от материално и процесуално естество, поставени в изложението, така както са формулирани, са с фактически характер, поради което същите не се явяват от значение за изхода на спора по конкретното дело, поради което те по своя характер не обосновават общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, за да се обсъжда и допълнителното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В тях се съдържа оценъчно становище относно законосъобразността на възприетите от въззивната инстанция изводи по съществото на спора. Чрез акцентиране върху твърдения и доводи за допуснати процесуални нарушения при мотивиране на въззивното решение и преценката на събраните по делото доказателства, се поддържа несъгласие по отношение решаващите изводи на съда затова, че в случая между страните по спора – ищцата А. Я. и Туристическо дружество „Васил Левски“ не е налице трудово правоотношение, тъй като към момента на възстановяване на работа на ищцата ответното дружество не е било стопанин на обекта, респ. работодател на ищцата, а този обект/хижа „Васил Левски“/ е бил нает от трето по спора лице – ЕТ“Янка Динева“ и съгласно разпоредбата на чл. 123а КТ към момента на възстановяването й от съда на работа, ищцата е следвало да се обърне към наемателя на хижата, който се явява „работодател по заместване“, следователно ответното туристическо дружество не се явява пасивно материалноправно легитимирано да отговаря по предявените искове с правно основание чл. 213, вр. с чл. 350 КТ и чл. 86 ЗЗД, поради което същите са отхвърлени. В тази връзка следва да се подчертае, че проверката за правилност на въззивното решение би била извършена единствено в случай, че то бъде допуснато до касационно обжалване, но предвид изложеното по-горе, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че влязлото в сила решение, с което са уважени исковете на ищцата по чл. 213, вр. с чл. 350 КТ и чл. 86 ЗЗД срещу ответното дружество за предходен период, не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като независимо, че страните и предмета и по двете дела са идентични, то основанията са различни, тъй като основното възражение по настоящото дело на ответното дружество, че към момента на възстановяване на работа на ищцата, това дружество не е било нейн работодател, тъй като обекта, в който тя е възстановена на работа е бил отдаден под наем на трето лице и съгласно разпоредбата на чл. 123а КТ това трето лице се явява „работодател по заместване“ и към него тя е следвало да отправи молбата си за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, нещо, което няма спор, че тя не е сторила. Такива възражения и доводи за липса на пасивна материалноправна легитимация в производството по гр.д. № 166/2016 г. на Карловския районен съд и по в.гр.д. № 2386/2016 г. на Пловдивския окръжен съд не са правени от ответното дружество, а както е отбелязал съставът на ВКС по гр.д. № 1592/2017 г. по описа на ІV г.о., в производството по чл. 288 ГПК, този въпрос не е бил предмет на обсъждане от първоинстанционната и въззивна инстанции, а за първи път се поставя в касационната инстанция, поради което не обуславя решаващите изводи на въззивната инстанция и не може да бъде основание за допускане на касационното обжалване. При този изход на делото, на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство в размер на 1 200 лв. адвокатско възнаграждение, съгласно представения списък на разноските по чл. 80 ГПК и представения договор за правна защита и съдействие от 19.03.2021 г. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,