Определение № 5196 от 14.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2994/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. П. Й. срещу решение №.2034/8.04.24 по г.д.№.14318/23 на СГС, ІІАс., с което е потвърдено решение №.18679/14.11.23 по г.д.№.39989/23 на СРС, 78с., за отхвърляне на предявените от касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1-т.3 КТ. Ответната страна „Център за градска мобилнаст“ЕАД оспова жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че страните са били обвързани от трудов договор /ищецът заемал длъжност „специалист вътрешнофирмен контрол“/, който е бил законосъобразно прекратен /със заповед №.РД-15-ЗА -01/21.06.23, връчена на 21.06.23/ на основание чл.188 т.3 вр. чл.190 ал.1 т.1, т.3, т.7 и т.10 КТ /за това, че на 20.04.23, 24.04.23, 27.04.23, 5.05.23 Ц. Й. не е използвал цялото работно време, като е предприемал целеви преждевременни напускания на работа в един календарен месец в рамките на не по-малко от 1 час /съответно 1ч. 20м.(13.10ч.-14.30ч), 1ч. 20м. (10.50ч.-12.10ч.), 1ч. 25м. (12.50ч.-14,15ч.), 5ч. (14ч-19ч.)/, за да извършва дейности, несъвместими с възложените му, използвайки поверения му служебен автомобил, с което е възпрепятствал другите работници и служители да изпълняват задълженията си/. Съдът се е спрял подробно на изложените в жалбата оплаквания и ги е намерил за неоснователни. Приел е, че процедурата по чл.193 КТ не е била нарушена-по делото е представено и прието писмено искане на работодателя до работника за даване на обяснения с посочени четири конкретни дати и часови интервали, в които е ясно обозначено, че работникът е напуснал работа /отклонил се е от изпълнение на задълженията си/-т.е. съвсем ясно е посочено какво се твърди да е извършил и кога; отразено е и името на лицето, станало свидетел на нарушенията; същевременно искането, ведно с двата доклада, въз основа на които е стартирана процедурата по дисциплинарно наказване /сигнал вх.№.ВК-920/9.05.23 на Ц.К. и доклад рег.№.ВК-920/1/12.05.23 от М. Н., ръководител отдел “Вътрешнофирмен и финансов контрол“/, е връчено на Ц.Й. срещу подпис; това е достатъчно, за да се ориентира за какви действия се искат обяснения /изрично е посочено и, че работодателят ги намира за дисциплинарни нарушения/ и да може да се защити чрез даване на обяснения-каквато е целта на процедурата /за работодателя няма задължение да посочва в искането си за обяснения пълно описание от обективна и субективна страна на нарушенията, да ги квалифицира правно и да посочва, че се касае за процедура за дисциплинарно наказване-реш.№.60159/11.06.21 по г.д.№.3927/20, IV ГО, реш.№.722/11 по г.д.№.518/09, ІV ГО, реш.№.68/14 по г.д.№.3145/13, ІV ГО, реш.№.270/13 по г.д.№.1328/ 12, ІV ГО, и др/; от друга страна за три от датите и часовите интервали ищецът е отказал да дава обяснения-посочил е, че обяснения и доказателства ще представи пред съда, а за датата 5.05.23 е твърдял, че се е налагало да помогне на баща си, който бил инвалид, но по делото не са събрани никакви доказателства в подкрепа на твърденията му. Намерено е, че заповедта за уволнение е подробно мотивирана съобразно чл.195 КТ-посочени са време, място, обстановка на извършване на нарушенията, свидетел, квалификация на деянията-която, дори и да не е точна, няма отношение към законността на уволнението /само съдът може да дава правна квалификация на описаните в заповедта нарушения и не е обвързан от сочената такава от работодателя/. Прието е, че визираните в заповедта за уволнение нарушения се установяват от събраните доказателства. От протоколите за извършвани проверки на съответните дати от ищеца и св.К. във връзка с нейните показания пред съда и подадения сигнал се установява, че действително на посочените в заповедта дати и часови интервали са налице големи периоди от време, в които проверки не са извършвани /напр. на 24.04.23 до 10,20ч. Ц.Й. е извършвал проверка в екип със св.К., а следващата проверка е започнала в 12,45ч. и именно в този интервал е едното от отклоненията му/; при положение, че продължилата до 10.20ч. проверка е в района на [улица], а втората-в район 18, който обхваща район, съвсем близък до [улица], няма логично обяснение за липсата на обективирани проверки. От друга страна показанията на св.К. кореспондират на приложения по делото сигнал от нея и доказват, че ищецът е имал неслужебна среща в посочения интервал; същото е положението и с другите отразени в заповедта дати на нарушения и часови интервали /съдът е посочил, че показанията на св.К. са последователни, не се оборват от никакви други данни по делото и следва да бъдат кредитирани в подкрепа на изложеното в заповедта за уволнение, а тези на св.С. в частта им, с която заявява, че ищецът не се е отклонявал от работа, не кредитира, тъй като са неотносими към процесния период-свидетелят сам посочва, че е работил в екип с ищеца в миналото, а няма спор, че през времето м.04.23-05.05.23 последният е бил в екип със св.К./. Същевременно от показанията на свидетелите, длъжностната характеристика и инструкцията, с която ищецът е запознат срещу подпис, се установява същността на задълженията му - в рамките на работното време да прави постоянни проверки - на екипите, осъществяващи контрол за неправомерно паркиране, на контрольорите по рейсовете, на дейността на службите за отстраняване на неправомерно паркирани МПС (т.нар. „паяци“), на касите за продажба на билети. При това положение е заключено, че Ц.Й. е осъществил вменените му със заповедта дисциплинарни нарушения-отклоняването от работните задължения за лични цели съставлява без съмнение и неизпълнение на възложената работа и неуплътняване на работното време; в случая с няколко еднотипни деяния с оглед техния характер (отклоняване от работа-т.е. неосъществяване на служебните функции без разрешение на пряк ръководител) се осъществяват едновременно няколко състава на нарушения по чл.187 КТ (ал.1 т.1 предл.4; т.3 предл.1), а броят на нарушенията /общо четири, три в рамките на м.април/ обуславя и наличието на признака „системност“. Предвид контролните функции, които е имал ищецът спрямо дейността на широк спектър от други работници и структурни звена на ответника, нарушенията в своята съвкупност са приети за достатъчно тежки, за да обусловят наложеното му дисциплинарно наказание „уволнение“, а и предвид техния системен характер е налице и хипотезата на чл.190 ал.1 т.3 КТ. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“При наличие на прекратяване на трудов договор на основание чл.194 ал.1 КТ вр. с чл.188 т.3 КТ вр. с чл.330 ал.2 т.6 КТ, съдът следва ли да изследва процедурата по налагане и връчване на наказания, а в този случай наличието на болничен лист?“; 2.“Има ли задължение въззивният съд да мотивира решението си като обсъди всички доказателства и защитни позиции, вкл. всички възражения на страните, както и да изложи мотиви?“/реш.№.212 по т.д.№..1106/10, ІІ ТО, реш.№.202 по т.д.№.866/12, І ТО, реш.№.76 по тд.№.377/11, ІІ ТО/; 3.“Налице ли е недопустимо решение с оглед факта, че съдът не обсъжда в съвкупност всички събрани доказателства по делото, което води до грешни изводи и неправилно тълкуване на мотивите за прекратяване на трудовия договор, а не обсъжда какви следва да са задълженията му, какво е работното му време, колко проверки трябва да се извършат, как се отчитат и не е ли налице ненормирано работно време?“; 4. „Следва ли решението да се мотивира и стъпва само и единствено на свидетелски показания на един свидетел, който е предоставил и докладна до работодателя, и не е ли налице несправедлив съдебен процес и нарушение на правата на доверителя ми, ако не са изискани и взети предвид и обясненията на доверителя ми?“; 5. „При наличие на посочените няколко нарушения с различни дати, следва ли работодателят да спази срока за налагане на наказание за всяко едно от тях поотделно?“; 6. „Налице ли е нарушение на съда, ако не изследва степента на нарушение на служителя, на който е прекратен трудовия договор, като тежестта на нарушението от значение ли е за характера на изпълняваната работа, степента на отговорност на възложената трудова функция?“ /т.2, ТР 1/13, ОСГК, реш.№.112/7.05.15 по г.д.№.5348/14, ІІІ ГО, реш.№.293/21.11.11 по г.д.№.238/11, ІІІ ГО, реш.№.227/29.06..12 по г.д.№.564/11, ІV ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Първият въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изведеният от касатора въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви в тази връзка, като същият и не съответства на обстоятелствата по делото-доколкото ищецът не е твърдял, че е бил в отпуск по болест към момента на връчване на заповедта, респективно подобно основание не е било навеждано в исковата молба като опорочаващо атакуваното уволнение. Предвид изложеното не е налице годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и съответно твърдяната хипотеза на тази разпоредба. Безспорно съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната във връзка с втория въпрос, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Въззивната инстанция не е процедирала в отклонение от така формираната практика. Обсъдила е събраните по делото доказателства-писмени и гласни, в това число посочвайки кои доказателства и защо кредитира и кои не, изложила е подробни мотиви по наведените във въззивната жалба доводи и възражения, като е процедирала като решаваща, а не като контролно-отменителна инстанция. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Третият въпрос не удовлетворява изискването за годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Разпоредбата предполага формулиране на такъв правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, а не на въпрос към касационната инстанция подлежи ли на отмяна въззивно решение, което страда от определени твърдяни пороци; въпросът е и фактически, а не общ и абстрактен. Както вече беше посочено по-горе, въззивната инстанция е обсъдила наведените доводи и възражения, в това число оплакванията на касатора във въззивната му жалба, като е изложила подробни мотиви относно релевантните за наличието на процесното дисциплинарно нарушение факти и обстоятелства. Предвид изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Аналогичното важи и за четвъртия въпрос. Той е конкретен и фактически, а не общ и абстрактен. Отделно от изложеното и не съответства на обстоятелствата по делото – съдът е формирал изводите си относно установените в процеса релевантни факти на база писмени и гласни доказателства, като изрично е установено – и обсъдено – както наличието на изискване на писмени обяснения и съдържанието на искането, така и съответно депозирането на обяснения и тяхното съдържание. Как работодателят ще ги оцени, респективно дали ще се съгласи с изложените в тях тези и ще приеме, че не е извършено дисциплинарно нарушение или не, е в изключителен негов прерогатив. Предвид изложеното не е налице основанието на чл.280 ал.1 ГПК. Петият въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви в тази връзка. Такова задължение не е и имала, доколкото в исковата молба не е било повдигано оплакване за неспазване на сроковете на чл.194 КТ за налагане на дисциплинарно наказание. Предвид изложеното не е налице годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, което би могло да обуслови допускане до касационно обжалване при условията на разпоредбата. Съгласно цитираната във връзка с шестия въпрос практика съдът следва да извърши съдебен контрол по въпроса за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното нарушение като вземе предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, поведението на работника или служителя; тежестта на допуснатото нарушение се определя и с оглед характера на изпълняваната работа, от това дали на служителя са възложени и трудови функции по управление и контрол при изпълнение на работата, т.е. трудови функции, сочещи за оказано от работодателя по-високо доверие и същевременно функции, свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнение на работата. Въззивната инстанция не е отрекла горните постановки. Напротив, изрично е изследвала именно тежестта на нарушението в контекста на характера на изпълняваната работа-посочила е, че предвид контролните функции, които е имал ищецът спрямо дейността на широк спектър от други работници и структурни звена на ответника, нарушенията в съвкупност следва да се възприемат като достатъчно тежки, за да обусловят налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“, а отделно от това те имат и системен характер. Предвид изложеното не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС и основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С оглед на изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,