Определение № 409 от 30.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1825/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „ТЮЛЮ“ ЕООД, чрез адв. Д. М., против въззивно решение № 321/16.12.2022 г., постановено по в. гр. д. № 70/2022 г. на Окръжен съд - Сливен, с което е потвърдено решение № 260041/19.11.2021 г. по гр. д. № 501/2019 г. на Районен съд - Котел, в обжалваната част, с която на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ са били отменени като незаконни заповед № 1/07.05.2019 г. на управителя на „ТЮЛЮ“ ЕООД за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ на С. М. П., както и заповед № 2/07.05.2019 г. за прекратяване на трудовите му правоотношения; на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ С. М. П. е възстановен на заеманата преди уволнение длъжност „шофьор на товарен автомобил 12 и повече тона“, която длъжност е заемал преди уволнението; на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ „ТЮЛЮ“ ЕООД е осъдено да заплати на С. М. П. сумата от 21 540,80 лв., представляваща обезщетение за времето от 07.05.2019 г. до 07.11.2019 г., през което време С. М. П. е останал без работа и е работил на по-ниско платена работа, ведно със законната лихва от 15.10.2019 г. до окончателното изплащане на задължението и на основание чл. 128 КТ във вр. с чл. 121а, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1, б. „а“ КТ във вр. с чл. 3, т. 1, б. „в“ от Директива 96/71/ЕО, „ТЮЛЮ“ ЕООД е осъдено да заплати на С. М. П. сумата от 57 528,67 лв., частично от 75 864,00 лв., представляваща разликата между платеното му трудово възнаграждение за периода от 02.10.2017 г. до 03.05.2019 г. и дължимото според минималните ставки установени в Кралство Белгия за длъжността „шофьор на товарен автомобил над 12,5 тона“, където е бил командирован през този период, ведно със законната лихва, считано от 15.10.2019 г. до окончателното изплащане на задължението. С решението са присъдени съдебно деловодни разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, иска се отмяната му и отхвърляне на предявените искове. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси: 1. „Каква е разликата между термините „възнаграждение“ и „ставка“, използвани в Директива 96/71/ЕО, преди и след промяната й с Директива ЕС 2018/957 и в частност на чл. 3, § 1, б. „в“?“ и 2. „Следва ли при спор за изплащане на трудово възнаграждение и при направено от работодателя възражение, че е платил възнаграждението под формата на добавки /командировъчни/, същото да се счита като възражение за прихващане или правопогасяващо възражение – твърдение за изпълнено задължение?“. Сочи противоречие с приетото в решение № 350/13.07.2010 г. по гр. д. № 130/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 32/05.03.2010 г. по гр. д. № 3592/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 247/05.10.2012 г. по гр. д. № 1644/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 149/13.06.2012 г. по гр. д. № 475/2011 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 740/11.01.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. на ВКС, IV г. о., както и, че отговорите на въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба С. М. П., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Възззивният съд е приел, че искът за отмяна на уволнението е основателен, тъй като по делото не е установено работодателят да е изпълнил задължението си по чл. 193, ал. 1 КТ, като част от процедурата по налагане на дисциплинарно наказание. Не е установен момента на връчване,както и отказа за получаване,на която й да е заповед - № 1/21.05.2019 г. за налагане на дисциплинарното наказание и № 2/21.06.2019 г. за прекратяване на трудовото правоотношение, поради което не може да бъде направен несъмнен извод, че работодателят е събрал обясненията преди налагане на дисциплинарното наказание. Неизпълнението на посоченото задължение от страна на работодателя е абсолютно основание за незаконност на наложеното дисциплинарно наказание и ищецът е възстановен на длъжността, която е заемал преди незаконното уволнение. Съдът е посочил, че по предявените осъдителни искове за исковия период е приложима Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.12.1996 г., доколкото настоящия правен спор засяга предприятие, установено в държава - членка, което в рамките на транснационалното предлагане на услуги командирова работници на територията на друга държава - членка. Внесените в последствие изменения с Директива /ЕС/ 2018/957 на Европейския парламент и на Съвета от 28 юни 2018 г., не намират приложение, тъй като съгласно чл. 3, § 1 от последната, държавите членки прилагат мерките, уредени в директивата, считано от 30 юли 2020 г., до който момент се прилага Директива 96/71/ЕО. Директивата е транспонирана в националното законодателство, уреждащо този вид отношения – чл. 121а КТ с измененията в ДВ, бр. 105 от 2016 г., като съгласно ал. 4 от същата разпоредба за срока на командироване или изпращане на работника се осигуряват най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. Ищецът има качеството на „командирован работник“, който въпреки сключения на територията на РБ трудов договор, престира труд в Б., държава - членка на ЕС. Съобразно изложеното съдът е приел за основателен и обусловеният осъдителен иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 21 540,80 лева - брутна сума, без начислени удръжки и представляваща обезщетение за времето от 07.05.2019 г. до 07.11.2019 г., през което ищецът е останал без работа и работил на по-ниско платена работа, заедно със законната лихва с начален момент 15.10.2019 г. /депозиране на ИМ/ до окончателното изпълнение на задължението,позовавайки се на приетата счетоводна експертиза. Относно претендираното възнаграждение, представляващо разликата между размера на платеното трудово възнаграждение и това, което му се полага да получи в Кралство Белгия, дължимо за периода от 29.09.2017 г. до 04.05.2019 г., през който ищецът е полагал труд по трудовото правоотношение на територията на Кралство Б. на основание чл. 128 КТ във вр. с чл. 121а, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1, б. „а“ КТ във вр. с чл. 3, т. 1, б. „в“ от Директива 96/71/ЕО съдът се е позовал на констатациите направени от вещото лице при проверка при ответника,а именно,че са налице заповеди по Наредбата за служебни командировки и специализации в чужбина, на основание на които ищецът е бил командирован със задача „международен автомобилен превоз на товари срещу заплащане“ от Б. до страни в ЕС, с право на пътни, дневни и квартирни, и други разходи за сметка на дружеството в размер на 54 евро на ден в работни дни и по 27 евро на ден за почивни дни. Така на ищецът са начислени суми за командировъчни в общ размер на 22 356,00 евро или 43 724,54 лв. за периода от 02.10.2017 г. до 30.04.2019 г. Вещото лице е определило и разликата между минималното трудово възнаграждение по ставките на Кралство Б., което би получил ищецът за престирания от него труд през процесния период и трудовото възнаграждение, което му е изплатено. При минимална ставка размерът на минималното възнаграждение за престирания труд през процесния период би бил в размер на 66 829,64 лева. Предвид разпоредбата на чл.121а, ал. 5 КТ, според която „се осигуряват най-малко същите условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава“, съдът е приел, че следва да се приложи по-ниската ставка,като за периода 10.2017 г. – 08.2018 г. възнаграждението следва да се определи на база данните подавани в НОИ и НАП от работодателя за отработени дни, а за периода 09.2018 г. – 05.2019 г. – на основание данните от изготвената съдебно-техническа експертиза. Така за първия период е дължима сумата от 35 422,39 лв., а за втория 31 407,25 лв. От общата сума в размер на 66 829,64 лв.следва да се приспадне вече платената сума от 7 219,72 лв.,поради което претенцията е основателна за сумата от 59 609,92 лв.,но тъй като искът е предявен в размер на 57 528,67 лв./въпреки увеличението/, то исковата претенция следва да бъде уважена до тази сума. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Поставените въпроси не обусловят допускане на касационно обжалване на решението,тъй като и двата въпроса не отговарят на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, защото, касателно първия въпрос въззивният съд е приел,че към настоящия случай е приложима Директива 96/71/ЕО, транспонирана в чл. 121а КТ. В случая Директива /ЕС/ 2018/957, изменяща чл. 3, § 1, б. „в” от Директива 96/71/ЕО не е приложима, доколкото фактическата обстановка по конкретния правен спор е преди влизането й в сила. Съгласно чл. 3, § 1 от Директива /ЕС/ 2018/957 на Европейския парламент и на Съвета от 28 юни 2018 г. държавите членки прилагат мерките, уредени в директивата, считано от 30 юли 2020 г., до който момент се прилага Директива 96/71/ЕО. Вторият въпрос също е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд за основателност на иска с правно основание чл. 128 КТ във вр. с чл. 121а, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1, б. „а“ КТ във вр. с чл. 3, т. 1, б. „в“ от Директива 96/71/ЕО, тъй като ответникът не е релевирал възражение за прихващане с изплатените на ищеца суми за командировъчни пари, поради което не се съдържа произнасяне в решението. Възражението е и не мислимо предвид факта, че тези суми са платени на ищеца на основание издадени от ответника заповеди по Наредбата за служебни командировки и специализации в чужбина, на основание на които ищецът е бил командирован със задача „международен автомобилен превоз на товари срещу заплащане“ от Б. до страни в ЕС.При липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпросите не следва да се обсъжда наличието на поддържаните от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението. При този изход на спора на ответника по касация се дължат направените и надлежно удостоверени разноски в настоящото производство в размер на 3900 /три хиляди и деветстотин/ лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.