Определение № 2820 от 04.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1070/2023 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация“ ООД, гр.Исперих, чрез управителя А. А. М., срещу решение № 4 от 10.01.2023 г. по в.гр.д.№ 341/2022 г. на Окръжен съд Разград, с което се потвърждава решение № 239/17.10.2022 г. по гр.д.№ 355/2022 г. на Районен съд Исперих и са уважени предявените искове на Б. С. П. против „Водоснабдяване и канализация“ ООД, гр.Исперих, да се признае за незаконна и отмени Заповед № 29/16.05.2022 г. за уволнението на Б. С. П., на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, за възстановяването му на заеманата от него преди уволнението длъжност „Работник поддръжка” и за обезщетение поради незаконното уволнение в размер на 3550 лева, за периода от 16.05.2022 г. до 16.10.2022 г. В касационната жалба се твърди, че решението е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд по въпроси, които се свеждат до задължението на въззивния съд да мотивира своето решение, като прецени всички доводи и възражения на страните; да съобрази настъпилите и други неблагоприятни последици за работодателя, както и да наложи дисциплинарно наказание, когато са били установени само част от нарушенията в заповедта за уволнение. Според касатора, въпросите са разрешени в отклонение от съдебната практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и е налице очевидна неправилност на решението. От Б. С. П., чрез адвокат С. Д. от АК- Разград, е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба, като твърди, че не е налице „системност“ по смисъла на чл.190, ал.1, т.3 КТ, поради което въззивното решение е правилно и следва да се потвърди. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът е заемал длъжността „Работник поддръжка ” в отдел „Автоработилница“ при ответника по трудов договор, прекратен със Заповед № 29/16.05.2022 г. на управителя, на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, поради неявяване на работа по утвърдения график и уговаряне на замяна на дежурствата с друг работник срещу заплащане, според доклад от 05.05.2022 г. на вътрешния одитор на дружеството. Съдът е установил, че е спазена процедурата по чл.193, ал.1 КТ, а дисциплинарното наказание е наложено с мотивирана заповед, съгласно чл.195 КТ, но по делото не се установяват по несъмнен начин изложените в заповедта дисциплинарни нарушения и „системност“ при извършването им, поради което уволнението е незаконно, а исковете по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК са основателни. При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, повдигнатите от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ на решението по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като липсват нарушения на основните начала в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с ангажиране на дисциплинарната отговорност на работника при допуснати тежки нарушения на трудовата дисциплина. Съдебният акт съдържа конкретната преценка на съда за установените по делото факти и не е налице явна необоснованост на мотивите на решението, в нарушение на правилата на формалната логика при преценката за приложението на закона към тях, за да се приеме „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща вида на търсената от страните защита и съдействие. При проверка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира че също не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Първите два процесуалноправни въпроса обуславят изхода на делото, но са разрешени в съответствие с практиката на Върховния касационен съд - напр.решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д.№ 761/2010 г., IV г.о., решение № 197/23.12.2014 г. по гр.д.№ 7364/2013 г., III г.о. и др., в които се приема, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които приема едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая, въззивният съд е обсъдил всички приети по делото доказателства, от които се установяват правнорелевантните факти и въз основа на тях е възприел изводите на първоинстанционния съд, че по делото не се доказват твърденията за системна замяна на лицата в утвърдения график на дежурствата, с участие на ищеца, но без знание на ръководството на дружеството. Според мотивите на решението, ако се установи извършването на две или по-малко нарушения на трудовата дисциплина не е налице системност, а в случая се доказва само едно конкретно дисциплинарно нарушение на 17.04.2022 г., поради което съдът е достигнал до крайния извод, че не е налице системно нарушение на трудовата дисциплина, т.е. събраните по делото доказателства за действията на работника не доказват по несъмнен начин системност на нарушенията, увреждащо работодателя или нарушаването на поставени от него забрани, което да е основание за налагане на най-тежкото предвидено в закона дисциплинарно наказание. Тези изводи на въззивния съд не могат да бъдат проверяват за необоснованост в производството по чл.288 ГПК, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Последният поставен въпрос също е разрешен в съответствие с практиката на Върховния касационен съд - напр.решение № 133 от 23.04.2015 г. по гр.д.№ 5394/2014 г., IV г.о., според което дисциплинарно наказание „уволнение” се налага за тежки нарушения на трудовата дисциплина, което обаче не означава, че всяко извършено тежко нарушение на трудовата дисциплина трябва да бъде наказано с уволнение, без оглед на другите обстоятелства. В съдебната практика на ВКС се приема непротиворечиво, че дисциплинарното наказание се определя по преценка на работодателя или на определено от него лице, въз основа на всички обстоятелства, които имат отношение към извършеното нарушение на трудовата дисциплина. Съдът преценява значимостта на неизпълнението на задълженията по трудовия договор във всеки отделен случай, като съобрази евентуалните или настъпили за работодателя неблагоприятни последици, както и субективното отношение на работника или служителя към конкретното неизпълнение и поведението му при полагането на труд, което при оспорване е предмет на съдебния контрол. В случая, съдът е приел, че преценката по чл.189 КТ е свързана с изискванията за законност на дисциплинарно наказание, а след като работодателят не е съобразил значимостта на неизпълнението и липсата на неблагоприятни последици за него, уволнението е незаконно, а заповедта за налагане на дисциплинарното наказание подлежи на отмяна. В този смисъл е и установената практика на Върховния касационен съд, в която се приема, че преценката на работодателя за съответствието на тежестта на конкретно нарушение на трудовата дисциплина и наложеното дисциплинарно наказание подлежи на съдебен контрол не само по отношение на това дали извършеното нарушение е тежко по смисъла на чл.190, ал.1 КТ, но и дали са спазени критериите по чл.189 КТ за определяне на дисциплинарно наказание на работника или служителя, с оглед на характера на извършваната работа и значимостта на неизпълнението, както приема и въззивният съд. Предвид изложените съображения и наличието на задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд по поставените въпроси, която е съобразена от въззивния съд, не може да се приеме, че е налице соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение