Определение № 1241 от 18.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3739/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от ПГ “Васил Левски“ касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски окръжен съд решение № 154/05.03.2023 г. по гр.д. № 40/2023 г., с което е потвърдено решение № 126 от 04.08.2022 г. по гр.д. № 978/2021 г. на Ихтимански районен съд и са уважени исковете на Д. И. Б. по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: 1/. „Може ли в заповедта за дисциплинарно наказание действията или бездействията на служителя да се извлекат и обосноват с документи от трети лица и/или медийни публикации, които са известни и на самия служител?“ и 2/. „Негативното въздействие върху работодателя от действията на ищеца следва ли да се презумира от деянието, което е довело до негативния обществен отзвук?“. Относно соченото основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретен въпрос. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, Софийският окръжен съд е приел, че изложените в исковата молба твърдения за незаконност на уволнението, очертаващи основанието на предявения иск, в чиито рамки е търсената съдебна защита, съобразно диспозитивното начало в гражданския процес, са свързани с това, че заповедта за уволнение не е мотивирана и не са налице твърдените от работодателя нарушения на трудовата дисциплина. Изложил е, че необходимо съдържание на писмената заповед за налагане на дисциплинарно наказание по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ, са фактическите признаци на нарушението - кога и от кого е извършено то, и в какво се изразява, като задължението по посочения законов текст за мотивиране на заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на наказанието, спазването на сроковете по чл. 194 КТ, както и възможността на наказания работник или служител за ефективна защита в хода на съдебното производство при обжалване на наложеното наказание. Счел е, че процесната заповед, с която е наложено дисциплинарното наказание, не отговаря на изискванията за мотивиране по чл.195, ал.1 КТ поради липсата на индивидуализация на нарушенията чрез описание на техните фактически признаци. В заповедта работодателят описал не действия/или бездействия на ищеца, а на трети за процеса лица, като не посочил каквото и да било конкретно и лично извършено от ищеца деяние - действие или бездействие, с което да е нарушил трудовите си задължения. Във връзка с доводите, че фактът на задържане на ищеца автоматично уронвал престижа на институцията и бил приравнен по значение на нарушение на трудовата дисциплина, пораждащо правото му на уволнение, решаващият съд е приел, че съгласно чл. 31, ал. 3 от Конституцията на Р. България, както и чл. 6, пар. 2 ЕКПЧ, обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда. Отнесено към разглеждания случай, конституционното правило означавало, че до постановяване на влязла в сила осъдителна присъда спрямо ищеца, той е невинен по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление и такъв следва да бъде третиран от всички правни субекти. Ето защо, наложеното на ищеца дисциплинарно наказание – уволнение, се явява незаконосъобразно и следва да бъде отменено, като бъдат уважени и акцесорните искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на предишната работа, по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ и по чл. 224, ал. 1 КТ, до който парвилен извод е достигнал и районния съд, чието решение е потвърдено. По основанията за допускане на касационно обжалване: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Съгласно дадените с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК задължителни разяснения, този въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като даде ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, като непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. В случая относно основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът не е формулирал такъв въпрос. Дори да се приеме, че въпросът може да се сведе до питането дали липсата на влязла в сила осъдителна присъда е препятствие за ангажиране на дисциплинарната отговорност за уронване на доброто име на предприятието или злоупотреба с доверието на работодателя, то дадения от въззивният съд отговор на този въпрос е изцяло в съответствие с практиката на Върховният касационен съд, в която се приема, че въпросът за наказателната отговорност на лицето не е тъждествен с въпроса за дисциплинарното нарушение на същото лице от фактическа страна. Съдилищата следва да съобразяват тази разлика спрямо вида отговорност, предвид изричното правило на чл. 186 от КТ, като във всички случаи принципните разрешения от практиката на Върховен касационен съд са насочвали към изясняване на решаващия въпрос за установяване на самото дисциплинарно нарушение, като действие или бездействие на работника или служителя, накърняващо трудовата дисциплина. Когато дисциплинарната отговорност е ангажирана за действие на работника, това действие следва да бъде установено от работодателя от обективна и субективна страна. Изнасянето на информация за разследване на работника или служителят в предварително производство, не предрешава въпроса за установяването на дисциплинарното нарушение, като в тежест на работодателя е да установи, както в случая, че наказаният Д. Б. е осъществил „вземане на подкуп“. При липсата на установени обстоятелства, от които може да се направи извод, че уволненият е участвал в действието, вменено му в дисциплинарно нарушение, наложеното наказание е незаконосъобразно. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по поставените първи и втори въпрос. Въпросите не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, като не са обусловили решаващата правна воля на съда, обективирана в решението му. Твърденията на касатора, че нарушението е индивидуализирано в друг документ и/или в медийни публикации, чието достояние е станало общо известно, са и обективно неверни- в уволнителната заповед работодателят се е позовал единствено на изнесена на 29.12.2019 г. информация в средствата за масова информация, че Д. Б. е задържат за престъпление по чл.301, ал.1, във вр. чл.20, ал.2 НК, каквито публикации не са посочени в заповедта, а и не са общоизвестни по см. на чл.155 ГПК /както твърди работодателя/. Само когато работодателят е доказал, че работникът или служителят е допуснал нарушение на трудовата дисциплина, като виновно не е изпълнил трудово задължение и този акт е станал достояние на трети лица ще е налице уронване доброто име на работодателя По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 154/05.03.2023 г. на СОС, І въззивен гр. състав, по гр.д. № 40/2023 г., с което е потвърдено решение № 126 от 04.08.2022 г. по гр.д. № 978/2021 г. на Ихтимански районен съд и са уважени исковете на Д. И. Б. по чл. 344, ал. 1, т. 1- 3 КТ. По делото липсва направено от насрещната страна искане за присъждане на разноски. Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,