Определение № 60568 от 15.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 667/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца П. М. П., чрез адв.А. Х. срещу решение № 1428/13.11.2020 г. по в.гр.дело № 1687/2020 г. на Варненския окръжен съд, с което е отменено решение № 1295/11.03.2020 г. по гр.дело № 6708/2019 г. на Варненския районен съд и вместо това е отхвърлен предявения иск от П. М. П. срещу „Премиер груп” ООД,гр.Варна с правно основание чл.213,ал.2 КТ. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което предявеният иск се уважи. В изложението са формулирани въпросите: 1. За правомощията на въззивната инстанция да се произнася по въпроси, които не са били наведени като спорни между страните, нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство, от съществено значение за крайния изход на делото, решен в противоречие с практиката на ВКС. 2. Съставлява ли промяна на предмета на правния спор, въвеждането от съда на нови обстоятелства, които формират крайния му извод, без да са наведени твърдения в тази насока от някоя от страните? 3. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес допустимо ли е съдът да основе решението си на възражения, направени от ответника след срока на отговора на исковата молба и на ненаведени от ответника в процеса възражения с отговора на исковата молба? 4. Допуска ли въззивният съд съществено процесуално нарушение, когато отхвърля иска без съответно оплакване в жалбата от ответника срещу първоинстанционното решение, приемайки за неосъществен правопораждащ вземането на иска юридически факт, за който страните не спорят и има ли значение, че искът е основан/има за източник/ императивна материално-правна норма? Втори, трети и четвърти въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС. 5. Дали при командироване на работник в рамките на предоставянето на услуга на територията на друга държава – членка на ЕС, държава- страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство или на Конфедерация Швейцария по чл.121а,ал.1,т.1 КТ по силата на сключено допълнително писмено споразумение към основния трудов договор следва да се счита, че е налице изменение на съществуващото между тях трудово правоотношение за срока на командироването по отношение мястото на работа или следва да се счита, че е налице изменение на работното място, според даденото в пар.1,т.4 от ДР на КТ легално определение за работно място? Решен в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В изложението се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба”Премиер Груп” ООД не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационен контрол и е процесуално допустима. С въззивното решение съдът се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.213,ал.2 КТ. От фактическа страна е прието следното: Прието е за безспорно по делото и установено от трудов договор № 1144/02.08.2018г., сключен на основание чл.67, ал.1, т.1, във вр. чл.70, ал.1 КТ, че между страните е възникнало ТПО, по силата на което П. П., като работник приел да изпълнява длъжността „корпусник в корабостроене и кораборемонт“ при ответника – работодател, с място на работа „Премиер груп” ООД, срещу задължението на работодателя да заплаща ОМТВ в размер на 1000лв. и допълнително възнаграждение от 0,6% за всяка година трудов стаж на същата или сходна със същия характер работа. С договора, работникът е изразил съгласие да бъде командирован за срок от 3 месеца по проекти на работодателя извън Република България. Според представената по делото длъжностна характеристика, в заеманата от ищеца длъжност е включена в обхвата на ремонтната дейност на „Премиер груп” ООД и предполага корпусна работа – сглобяване на секции от корабостроителна ламарина за ново с троителство, корпуси на кораби на територията на Варна и Румъния. Мястото на изпълнение на служебните задължения са обекти на фирмата на територията на Варна и Румъния. Прието е, че с допълнително споразумение №1 към трудов договор № 1144/02.08.2018г., на основание чл.119 КТ, вр. чл.121, ал.1, т.1 КТ и във връзка с чл.2, т.1 от НУРКИРСРПУ, страните са уговорили, че за периода 07.08.2018г. – 03.11.2018г. мястото на работа на ищеца е завод Вард, Б., Румъния. С допълнително споразумение № 2 към трудов договор № 1144/02.08.2018г., на основание чл.119 КТ, вр. чл.121, ал.1, т.1 КТ и във връзка с чл.2, т.1 от НУРКИРСРПУ, страните са се споразумели, че работникът ще изпълнява длъжността си в гр.Бревик, Н., завод ВАРД Бревик за периода на командировка от 26.11.2018г. – 24.05.2019г.; уговорено е трудово възнаграждение в размер на 5799лв. за 7,5 работни часове дневно; договорени са отпуски, официални празници, съобразно норвежкото законодателство, разходи за транспорт, храна и квартирни. Посочено е, че по делото е представено удостоверение от НАП, според което ТПО на ищеца е прекратено на 18.02.2019г., че са представени и изпратено от работодателя уведомление до НАП за прекратяване на договора и заповед № 2043/18.02.2019г., на основание чл.71 КТ, че е представено трудово досие на ищеца, в което се съдържат молби и заповеди за ползване на отпуск, които не са подписани от ищеца. Съдът е обсъдил показанията на свидетелите С. Б. К. – майка на ищеца, В. Г. и В. Т. – служители на ответното дружество. Според показанията на свидетелите ищецът се върнал от Н. през м. декември за Коледните и Новогодишните празници. В първия работен ден след празниците отишъл в офиса на фирмата, където му казали да изчака сформиране на група. Според показанията на свидетелката К. синът й ходел няколко пъти във фирмата и всяка седмица се обаждал, защото бил доволен от работата си там, но не заминал. През месец март получил обаждане, че трябва да отиде да си плати здравните осигуровки. Свидетелката е научила, че е освободен от работа, но не знае по каква причина. Според показанията на свидетелите Г. и Т. на 26.11.2018г. ищецът бил командирован в Н., за което се сключило и допълнително споразумение към трудовия договор относно почивки, отпуски и заплащане по норвежкото законодателство. Според свидетелите изискване на норвежкото законодателство работниците да работят четири седмици, след което две да почиват. На 17.12.2018г. дружеството било уведомено с писмо от възложителя на работата със списък на работници, които възложителя не иска да бъдат изпращани след приключване на четириседмичния период, в който фигурирало и името на ищеца. Свидетелите разказват, че са се случвали такива ситуации и друг път, като дружеството не прекратявало договора със съответния работник, а му предлага друга работа. Свидетелят Т. съобщил на ищеца, че няма да заминава за Н.. В началото на м. февруари по покана от административен служител на дружеството за оформяне на документи, ищецът посетил офиса, но отказал да подпише молби за отпуск и представеното споразумение за прекратяване на предходното. В края на м. февруари и началото на м. март отново посетил офиса на фирмата и му било отправено предложение да замине за Х., но той отказал. Прието е, че съгласно заключението на ССЕ, размера на обезщетениито за недопускане до работа е 23079,09лв. От правна страна е прието, че между страните е налице валидно възникнало ТПО. Поради липсата на доказателства, от които да се установи, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е връчена на работника или надлежно удостоверяване на отказ от негова страна да получи заповедта съдът е приел, че ТПО между страните не е прекратено, независимо от изпратеното до НАП съобщение за това. Прието е за безспорно по делото, че във връзка с основния трудов договор, страните са подписвали допълнителни споразумения по реда на чл.121а КТ и чл.2 ,ал.1 от Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги, с които са изменяли за определен период на командироването или изпращането съществуващото между тях правоотношение относно характера и мястото на работа, времетраенето на изменението на ТПО, размера на ТВ, условията за полагане на труд, размера на отпуск, почивни дни и др., посочени в чл.2 от Наредбата. Посочено е, че страните спорят относно фактите дали ищецът се е явявал на работа в процесния период от м. януари до м. април 2019г. и дали ответника е извършил действия, с които обективно е препятствал работника да изпълнява трудовата си функция. Съдът е приел, че за да е налице основанието за обезщетяване на работника или служителя по чл.213, ал.2 КТ, освен валидно възникнало трудово правоотношение между страните по делото, следва да бъде установено и незаконно недопускане от страна на работодателя, работникът да изпълнява работата по трудовия договор за времето, докато трае трудовото правоотношение. Приел е още, че за ангажиране на отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение за недопускане до работа, напълно достатъчно е работникът или служителят дори един единствен път да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудово правоотношение. Преценени са за основателни доводите във въззивната жалба, според които с подписаното допълнително споразумение между страните от 19.11.2018г. е налице командироване и изпращане на ищеца в рамките на предоставяне на услуги. Прието е, че с това споразумение към основния трудов договор, в който за място на работа е посочено [населено място], работникът се е съгласил и задължил да работи в качеството си на изпратен /командирован/ в Н.. Позовал се е на чл.121а КТ, според който при командироване в рамките на предоставяне на услуги в друга държава, работодателят и работникът уговарят с допълнително споразумение изменение за срока на командировката поне същите минимални условия, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. Посочено е, че условията по които страните следва да постигнат съгласие са посочени в чл.2 от Наредбата. Приел е, че с процесното споразумение е изменено по взаимно съгласие мястото на работа, като работникът се е съгласил, вместо на посоченото при подписване на трудовия договор място на работа в България, [населено място], той да изпълнява трудовите си задължения и да работи в Н.. Според въззивния съд в случая не е налице изменение на ТПО по отношение на мястото на работа, като задължителен реквизит на трудовия договор по смисъла на чл.66 КТ, а постигане на съгласие относно временна промяна на работното място, като място на полагане на труд за времето на командироването/изпращането. Приел е, че за срока на командироването и изпълнението на работата, на работника се дължат уговорените в допълнителното споразумение заплащания, командировъчни, отпуски и почивки. Приел е още, че сключването на такова споразумение за изпращане/командироване на работника, не дерогира правото на работодателя да командирова работника за срок, различен от посочения в споразумението или да прекрати командировнето на работника. Прието е, че посочването на срок в споразумението не може да се тълкува като абсолютно задължаване на работодателя да осигури полагането на труд на посоченото в споразумението работно място и срок. Според съда в осъществяване на правата си за организиране на производствения процес и възлагане н работа в рамките на основното ТПО, работодателят може да прекрати командироването или да възложи друга работа, включена в обхвата на длъжността и на посоченото в договора място на работа. Съдът е приел, че в случая не е налице изменение на основното трудово правоотношение, а преместване на друго работно място в същото предприятие, без да се променя определеното място на работа и длъжността на работника. Приел е още, че употребеният в допълнителното споразумение № 2/19.11.2018 г. израз „за място на изпълнение на длъжността корпусник, корабостроене и кораборемонт се определя [населено място]” не е годен да обозначава място на работа, тъй като от доказателствата по делото е установено, че за нуждите на стопанската си дейност и извършване на възложена по договори с трети лица работа по ремонт и корабостроене ответното дружество е изпращало работници за изпълнение на трудовите им задължения извън мястото на постоянната им работа, включително и извън България. Прието е за установено от представените допълнителни споразумения, че ищецът също е изпращан да изпълнява трудовите си задължения по трудовото правоотношение извън мястото на постоянната му работа за определени периоди/в Румъния, Н./. Изведен е извод, че сключването на допълнителни споразумения между страните по трудовото правоотношение във връзка с изпращането на работника на друго работно място не представлява промяна на мястото на работа по смисъла на чл.66 КТ. Приел е, че от характера на работата, която изпълнява ищеца също не може да се изведе извод, че за място на работа следва да се определи конкретно предприятие, собственост на клиент на работодателя. Съдът е приел, че в случая в трудовия договор № 1144/2018г. изрично за място на работа е посочено [населено място], поради което невключването на ищеца в графици за извършване на работа в Н. и невключването му в група на изпращани от работодателя работници за работа в Н. не представлява недопускане до работа. Прието е за установено от събраните по делото доказателства, че ищецът е бил командирован в Н., като реално е полагал труд в завод Вард Бревик в периода 26.11. до 24.12.2018г. Прието е още, че след м. декември работодателят не е изпратил ищеца на работа в Н.. Според съда с изпращането на ищеца да работи в Н. и подписването във връзка с това на допълнително споразумение не е изменено основното съществуващо между страните трудово правоотношение. Приел е, че обстоятелството, че след месец декември 2018г., работодателят не е изпратил ищеца на работа в Н. не може да обоснове извод, че ищецът е възпрепятстван от работодателя да изпълнява трудовите си задължения и не го е допуснал до работа. Посочено е, че в изпълнение на поетите с договор № 1144/2018г. задължения, ищецът е следвало да се явява на работа и да изпълнява трудовите си задължения в уговореното в договора, място на работа - [населено място]. Прието е за установено от данните по делото, че ищецът в изпълнение на поетите с този трудов договор задължения, се е явявал на работа на посоченото в него място на работа – [населено място], [улица]в периода м. януари, февруари и началото на март 2019г. Прието е още, че не е установено извършване на действия от страна на работодателя, които да обосновават извод, че е налице недопускане на работа и препятстване на изпълнение на трудовите задължения на ищеца в мястото на работа – [населено място]. Съдът е приел, че от доказателствата по делото е установено, че работодателят не е прекратил трудовото правоотношение с работника, че ищецът е допускан до мястото на работа, че са провеждани срещи и разговори, на които работодателят е отправял и предложения за ново командироване и изпращане на работа в друга държава, за което не е получено съгласие от страна на работника. Според съда въпреки издадената заповед за прекратяване на правоотношението по реда на чл.71 КТ от 18.02.2019г. от доказателствата по делото се налага извод, че фактически ищецът е допускан до работа през м. февруари 2019г., като въпреки, че е бил уведомен, по телефона, че няма да бъде изпратен в Н., той е се е явил в офиса на дружеството- работодател, като е демонстрирал намерението си да продължи да работи и заема длъжността, съгласно сключения между страните договор № 1144/2018г., като е допускан до работното място, посочено в този договор. При тези съображения е изведен извод, за неоснователност на предявения иск. Първоинстанционното решение, с което искът е уважен е отменено и вместо това искът с правно основание чл.213,ал.2 КТ е отхвърлен. По правните въпроси: Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. Въпросът е неотносим към решаващите правни изводи на въззивния съд. Решаващите правни изводи на съда по предмета на спора са за временна промяна на мястото на работа на ищеца П. П., а именно с процесното допълнително споразумение между страните от 19.11.2018 г. към сключения трудов договор е изменено по взаимно съгласие – временно мястото на работа, като ищецът се е съгласил вместо на посоченото при подписване на трудовия договор място на работа в РБългария, [населено място] да изпълнява трудовите си задължения в [населено място]. Формиран е и извод, че не е установено по делото извършване на действия от страна на работодателя от които да се приеме, че е налице недопускане на работа и препятстване на изпълнение на трудовите задължения на ищеца в мястото на работа [населено място]. С оглед посоченото съдът приема, че въпросът не покрива изискванията за общо основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК – т.е. не представлява правен въпрос. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория и трети въпрос от изложението. Въпросите са поставени общо и хипотетично, и поради това не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. За да е правен въпросът същият следва да е разрешен от въззивния съд и да е обусловил решаващите правни изводи по настоящото дело, на каквито изисквания не отговарят втори и трети въпроси. Следователно въпросите не са правни. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по четвъртия въпрос от изложението. Същият касае правилността на въззивното решение и отговорът изисква преценка на събраните по делото доказателства и правилността на изводите на въззивния съд – фактически и правни, което е недопустимо в настоящото производство по чл.288 ГПК по селекция на касационните жалби. За да е правен въпросът същият следва да е разрешен от въззивния съд и да е обусловил правните изводи по предмета на спора. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл.288 ГПК Касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. С оглед на посоченото съдът приема, че четвъртият въпрос касае само правилността на въззивното решение и поради това не е правен въпрос. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по петия въпрос от изложението. Жалбоподателят е цитирал практика на ВКС, обективирана в решение № 10/24.01.2019 г. по гр.дело № 2424/2018 г. на Четвърто гражданско отделение по чл.290 ГПК. Тази практика е неотносима, тъй като с решението е дадено разрешение на правен въпрос, различен от поставения. Със същото решение е разрешен правния въпрос дали при командироване на работник в друга държава членка на ЕС в рамките на предоставяне на услуги на основание чл.121, ал.3/отм./ КТ при договорени ставки на възнаграждение в страната от ЕС, съответствуващи на минималните за тази страна ставки, работодателят е длъжен да заплати дневни на основание чл.215 КТ и НСКСЧ.С оглед на посоченото съдът преценява, че не е установено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос. По същия въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Въпросът касае приложение разпоредбите на чл.121а,ал.1,т.1 КТ,чл.66,ал.1,т.1 КТ и пар.1,т.4 от ДР на КТ, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. В изложението на жалбоподателя са изложени доводи за наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност. Това основание съдът преценява, че не е установено по делото. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение на Варненския окръжен съд, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК на въззивното решение на Варненския окръжен съд по поставените правни въпроси от жалбоподателя П. П.. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение