Определение № 314 от 05.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4478/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Т.Д. като процесуален представител на Н. Д. Б. от [населено място] срещу въззивното решение Пловдивския окръжен съд /ПОС/ от 26.VІІ.2019г. по гр.д. № 1375/2019г. Ответникът по жалбата Районен съд Мадан в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат К.Г. е заел становище за нейната нередовност, тъй като не съдържала изложение на основанията за касационно обжалване, както и че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. Неоснователно е твърдението на ответника по жалбата за нейната нередовност. Действително касационната жалба на Б. е бланкетна, но в представеното след дадено от въззивния съд указание изложение освен основанията за допускане на касационно обжалване са релевирани и пространни съображения, по същество представляващи основания за касационно обжалване. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение ПОС е потвърдил решението на РС Пловдив от 20.V.2019г. по гр.д. № 2475/2019г., с което са отхвърлени предявените от Н. Б. срещу РС Мадан искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ. Въззивният съд е приел за правилни изводите на първоинстанционния, че петте вменени на ищцата дисциплинарни нарушения сочат на системност, а предвид и наложени й двукратно наказания „предупреждение за уволнение“ през февруари и юни 2018г. тежестта на наложеното дисциплинарно наказание „уволнение” съответства на тежестта на нарушенията. Нарушенията са тежки както поради неизпълнение на задълженията, така и поради наличието на повече от едно нарушение в кратък период, включително след налагането на две последователни дисциплинарни наказания. Съдът е констатирал, че във въззивната жалба не са релевирани оплаквания по приложението на чл.193 ал.1, чл.195 ал.1 и чл.194 ал.1 КТ, поради което е счел, че следва да приеме вече установеното от първоинстанционния съд, че: е предоставена от работодателя възможност на ищцата да депозира обяснения за нарушенията, каквито в писмен вид по част от нарушенията тя е представила в дадения й срок, при което е спазен чл.193 ал.1 КТ; нарушенията са конкретизирани по дати и период на осъществяване, описани са конкретните действия и бездействия, в заповедта са обсъдени обясненията, при което не е налице нарушение на чл.195 ал.1 КТ; срокът за дисциплинарно наказание е удължен с дните на ползвания от ищцата отпуск, като към датата на връчване на уволнителния акт /25.ІХ.2018г./ срокът не е изтекъл, съобразявайки и най-ранната дата на нарушение, за което е наложено наказание – 24.VІІ.2018г. Прието е за установено трудово правоотношение между страните за длъжността „съдебен деловодител. Регистратура“, прекратено със заповед от 25.ІХ.2018г. Въз основа на изготвен от административния секретар С.Ф. доклад и показанията на същата е прието за установено извършването от ищцата на първото дисциплинарно нарушение – преждевременно напускане на работа на 24.VІІ.2018г. – в 15.00 часа вместо в 16.00 часа, оставяйки по този начин деловодството без деловодител, който да обслужва гражданите, тъй като другият такъв бил в отпуск. Като ирелевантно е оценено дали ищцата в телефонния разговор след 15.30 часа с прекия си началник – административният секретар – е изявила желание да се върне на работа в същия ден, защото не би могла да бъде на работа за времето от 15.00 до 16.00 часа, каквото е било задължението й, за да бъдат обслужени и гражданите, чакащи по това време в деловодството. Свидетелката не твърди ищцата да е изразила такова желание, а само си спомня казаното й от Б., че този един час може да не го ползва друг ден. Преждевременното напускане без да се обади на никого е противоправно поведение на ищцата, независимо дали нарушението е умишлено или поради допусната небрежност. Въз основа на посочения вече доклад и на показанията на свидетелите Ф., С.Л. – системен администратор при ответника, Ю.Д. - бивш служител при ответника /Бюро съдимост и архив – в отделна стая, не в деловодството/ и Ц.Д. – деловодител за установено е прието и вмененото нарушение на 25.VІІ.2018г. – ищцата отказала да входира предадено й от административния секретар писмо, доставено от служител на полицията, и да извърши исканата с него справка, по-късно входирала писмото, но отново отказала да направи справката, като го върнала на св.Ф., за да го даде на св.Д. да стори това. На следващия ден ищцата изрично отказала извършването на справка, въпреки резолюцията върху писмото на председателя на съда справката „да се изготви от деловодителя Б.“, като започнала да вика административният секретар да спре да й дава писмото и дали иска тя, Б., да го скъса. Накрая справката била извършена от св.Д., въпреки че не е касаела архивно дело /позовавайки се на характеристиките за длъжностите на ищцата и на св.Д./, два дни след спешното искане за това. Прието е, че по длъжностна характеристика ищцата е задължена да изпълнява задължения, свързани с документооборота и определени със заповед на председателя на съда или на административния секретар, като само при едновременно отсъствие на съдебните деловодители изпълняващият длъжността „съдебен архивар“ /св.Д./ извършва такива дейности. С оглед на това Б. неоснователно, при което и противоправно, е отказала извършването на разпоредените й действия. Отказът е извършен съзнателно, тъй като Б. не се считала задължена да изпълни задълженията си по длъжностна характеристика и вменени й изрично от прекия й ръководител и от председателя на съда. Използваните от нея изрази са в разрез с преките й задължения и уронват престижа на съдебната власт. С оглед на това като неоснователни са оценени оплакванията на Б., че не е извършила нарушението, тъй като не съществувала система или нарочна заповед за определяне на лицето, входиращо постъпила кореспонденция, и за реда и начина за контрол на действията на такъв служител. Като без значение е прието обстоятелството, че писмото от полицията не е постъпило първо в деловодството, а е било предадено на административния секретар, тъй като след като вече е подадено в деловодството, ищцата е следвало да го входира и да извърши справката по него. Въз основа на доклада и показанията на св.Ф. е прието за установено извършването и на третото вменено дисциплинарно нарушение - на 26.VІІ.2018г. ищцата в 16.10 часа стояла на прозореца, като на бюрото на деловодителя, който бил в отпуск, имало дела с резолюции на докладчика от предходни дати, които не били изпълнени от нея, въпреки задължението й за това, нарушавайки П. и Етичния кодекс на съдебните служители. Съобразени са показанията на свидетелката, че заварила ищцата на прозореца с огледало и пинсета, на нейното бюро имало само едно дело, а бюрото на другия деловодител било зарупано с дела, на въпрос защо не е изпълнила резолюциите на съдиите по тях, отговорът й бил, че нещо й влязло в окото. Като неоснователно е оценено оплакването във въззивната жалба, че не било описано в доклада колко дела са били, какъв е бил докладът и дали ищцата е следвало да го работи или е следвало докладът да чака другата служителка с оглед разделението за обслужване. Възможно е стоенето на прозореца с огледало да е свързано с необходимост да провери „нещо влязло в окото“, но това не следва да се отразява на обработването от деловодителя на постъпилите в деловодството дела, независимо на кого от съдиите, тъй като през периода на отсъствие на другия деловодител това задължение се вмеинява на деловодителя, който е на работа, в случая Б.. Въз основа на протокол от 31.VІІ.2018г. за извършена проверка и показанията на св.Ф. е прието за установено и последното вменено на ищцата дисциплинарно нарушение. С протокола е констатирано, че постъпилото по НОХД № 81/2017г. на 16.ХІ.2017г. искане от НБПр.П за присъждане на разноски за възнаграждение на служебен защитник и издаване на изпълнителен лист е докладвано на съдия на 09.VІІ.2018г., довело до неоснователно забавяне на произнасянето по него близо седем месеца. Протоколът е подписан от св.Ф., както и от участвалите в проверката ищцата и Е.А.. Протоколът не е оспорен от ищцата като документ, носещ подписа й, в който изрично е записано, че искането на НБПр.П е „входирано от съдебния деловодител Б. под вх. № 2400 от 16.ХІ.2017г. – 11.03 часа“. Като неоснователно е оценено в тази връзка оплакването във въззивната жалба Б. да е автор на нарушението, след като липсвало името на служителя, входирал искането. Взети са предвид показанията на св.Ф., че почеркът на подписа в печата за входящия номер е на Б. и полагането му от нея тя не е отрекла. Липсва и оспорване истинността на документа, носещ нейния подпис, поради което е направен извод, че той е с вярно съдържание относно отразените в него констатации. Като неоснователни са оценени оплакванията във въззивната жалба за процесуално нарушение във връзка с твърдението на ищцата за дискриминация /личностна/ по отношение на нея от страна на административния секретар. Според въззивния съд ищцата не е посочила конкретни факти, обосноваващи извод за наличие на дискриминация, за да се вмени на ответника доказателствена тежест, че правото на равно третиране не е нарушено. Такива факти не се установяват и в показанията на разпитаните свидетели. Напротив, всички свидетели заявяват, че от страна на административния секретар не е давана на Б. повече работа в сравнение с останалите деловодители, а работата е разпределяна съобразно правилника за вътрешните правила; дори при възлагане на работа на ищцата тя отказвала да изпълнява нареждания на административния секретар, като се стигало до скандал, викане, крясъци от нейна страна; при отказ от Б. повечето справки били извършвани от другия съдебен деловодител – св.Г. и от св.Д.. Не съдържат конкретни факти и показанията на св.И., брат на ищцата, която споделяла с него, че Ф. се държала грубо не само с нея и с другите, като всеки ден им издавала стриктни заповеди, че вместо Ф. да се учела от тях /по-старите служители/, тя, обратно, имала някакви нейни виждания – „няма да правиш това така, а иначе“. В тази връзка съдът е приел, че ищцата не осъзнава правния статут на заеманата длъжност, която е изпълнителска и пряко подчинена на административния секретар, поради което заповедите на последната е следвало да се изпълняват. Като неоснователни са оценени и оплакванията във въззивната жалба за допуснати нарушения при изготвяне на доклада. Прието е, че в първото съдебно заседание докладът е обявен за окончателен предвид липсата на възражения на страните, в него правилно е разпределена доказателствената тежест, приети са поисканите от страните писмени доказателства, снети са показанията на допуснатите свидетели, в която насока са уважени всички доказателствени искания. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката сочи произнасяне от въззивния съд по следните групи въпроси: 1. Връчването на доклади, докладни записки, протоколи и др. освобождава ли работодателя от задължението да формулира в дисциплинарното производство въпроси към поведението на служителя, по които той да даде обяснения; доколко служител със средно образование може да разбере от едни пространни юридически документи какво изобщо е неговото нарушение и съответно да даде обяснения; длъжен ли е служителят със средно неюридическо образование при липса на конкретишзация в нарочен документ да разбере в какво точно е обвинен и ако не разбира следва ли да се счита, че е имал възможност да реализира правото си на защита; поставянето на служителя под изключителен стрес и тормоз от други служители пречка ли е за даване на адекватни обяснения; 2. когато служителят моли да бъде изслушан лично длъжен ли е работодателят да го изслуша или има право да ограничи лицето в обясненията му, като му наложи задължителна писмена форма за това; с оглед задължителността на процедурата от кого зависи каква да е формата на обясненията; отказът за изслушване нарушение ли е на чл.193 ал.1 КТ; реализирано ли е правото на служителя да даде обяснения, когато при негово желание да бъде изслушан устно му се налага писмена форма; 3. Има ли право служителят въпреки депозираните от него частични писмени обяснения да получи възможност чрез изслушване да обясни поведението си; има ли вина по смисъла на чл.193 ал.3 КТ служителят, когато настоява за лично изслушване и не депозира или не е в състояние да депозира писмени обяснения; служителят или работодателят може да избира формата на обясненията; 4. За задължението на въззивния съд служебно да приложи императивните норми на чл.193 и чл.189 КТ; 5. Когато от естеството на казуса е видно, че служителят е по-слабата страна в трудовото правоотношение, когато от многобройността на докладите срещу него за къс период се подразбира, че той е обект на административно-команден тормоз на работното място, следва ли въззивният съд да не изпълнява т.1 и т.3 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК; 6. Следва ли работодателят да съобразява формулировката на поканата си за писмени обяснения с възможностите и образователния ценз на служителя до степен, в която лицето поне да разбере в какво е обвинено и какво трябва да обяснява; 7. Когато работодателят откаже лично изслушване, може ли да се приеме, че е изпълнил задължението си по чл.189 ал.1 КТ, вкл. че всестранно се е запознал с обстановката; когато лицето работи безпроблемно в течение на 20 години и изведнъж срещу него започват ежедневни доклади от друго лице, следва ли работодателят да проучи генезиса на проблема и да се запознае с обстановката при изслушване на двете страни, а не само на по-високо поставената в административно отношение; 8. Когато прекият ръководител умишлено провокира служител да изпадне в състояние на нервна криза, чие е виновното поведение; при поставяне на задачите от прекия ръководител трябва ли да се отнася с уважение към служителите; имат ли право преките ръководители да провокират служителите при поставянето на задачи към тях; 9. Служителят има ли право сам да преценява на кое бюро да държи делата, когато разполага с повече от едно бюро и нарушение ли е, ако държи делата на едното бюро и взима по едно от другото бюро, с което работи; ако работодателят не приема дадена организация и преди да накаже служителя следва ли да му укаже със заповед начинът на организиране на работата; при служители на бюро те имат ли право понякога да се изправят, да се разкършат, да отидат до прозореца или в течение на работния ден нямат право да станат от бюрото и изправяне до прозореца в конкретен момент, а не за дълго, представлява ли дисциплинарно нарушение; когато служителят има попаднал предмет в окото има ли право да отиде до прозореца и да го отстрани или това е дисциплинарно нарушение; 10. При въззивно решение, когато предмет на дисциплинарно уволнение са 5 точки от заповед за това и когато няма препращане към мотивите на първата инстанция, въззивният съд следва ли да формулира правни изводи по всички точки, особено когата приема наличие на системност; механичният сбор от дребни, малозначителни и извадени от окнтекста на конкретната обстановка обвинения от типа, че някой станал до прозореца, превръща ли ги в системно нарушение по смисъла на КТ; 11. Представляват ли свидетелските показания надежден начин за доказване автентичността на подпис; представляват ли свидетелските показания надежден начин за доказване на натовареността на отделните служители, особено когато едните не знаят натовареността на другите като количество и качество, а другите не са безпристрастни; при явни данни за упражняван дълговременен психически и административен тормоз и натиск върху наказвано лице от пряк ръководител и при оплакване от това лице за дискриминационно отношение и тормоз не следва ли съдът да назначи съдебно-психолочическа експертиза, а следва ли да се позовава на свидетелски показания, особено когато част от тях изхождат от лицето, за което има данни, че е упражнявало тормоза; при наличие на многобройни доклади относно лице, което дълги години е вършило добре работата си, а от един момент става жертва на постоянни доклади и заповеди за наказание, следва ли съдът да назначи съдебно-психологическа експертиза за обследване на психоклимата при работодателя; при въпроса за вината не следва ли съдът да се запознае, вкл. чрез експертни заключения, с истината за психоклимата, количество и качество на работа, тормоз и др.; следва ли съдът априори да приема, че работодателят е невинен, а служителят – виновен, когато за едно лице има данни, че 20 години върши добре работата си, а изведнъж в течение на няколко месеца то става обект на десетки доклади и дисциплинарни заповеди или съдът следва да си изясни въпроса за участието на двете страни, довело до конкретната ситуация, вкл. чрез съдебно-психологическа експертиза. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като съдът допуснал ищцата, която е жертва на административен тормоз и дискриминация и не е допуснала нарушения на трудовата дисциплина, да бъде уволнена дисциплинарно, по заповед, в която нарушенията са смехотворни, която е сбор от обстоятелства, които не могат да бъдат наречени дисциплинарни нарушения, нито да образуват системност, доколкото липсва виновно поведение на ищцата. За очевидна неправилност се касаело и по всички релевирани в изложението причини. ВКС намира, че поставените въпроси не обосновават допускането на касационно обжалване. Въззивният съд не е формирал изводи, обуславящи изхода на спора по делото, относими към които да са поставените въпроси /съдържащи се в групите 1 – 6/ по приложението на чл.193 КТ. Съдът не е бил и длъжен да стори това с оглед липсата във въззивната жалба на касаторката на оплаквания във връзка с тези въпроси, което е в съответствие с разпоредбата на чл.269 ГПК. Отделно от това следва да се посочи и че въпросите не са от значение за спора и тъй като обстоятелствата, включени като условия в тях, не са сред релевираните в исковата молба, на които са основани предявените искове. От друга страна, част от поставените в тази група въпроси не са правни, а фактически /такива са доколко служител със средно образование може да разбере от едни пространни юридически документи какво изобщо е неговото нарушение и съответно да даде обяснения; длъжен ли е служителят със средно неюридическо образование при липса на конкретизация в нарочен документ да разбере в какво точно е обвинен и ако не разбира следва ли да се счита, че е имал възможност да реализира правото си на защита; поставянето на служителя под изключителен стрес и тормоз от други служители пречка ли е за даване на адекватни обяснения; има ли вина по смисъла на чл.193 ал.3 КТ служителят, когато настоява за лично изслушване и не депозира или не е в състояние да депозира писмени обяснения; когато от естеството на казуса е видно, че служителят е по-слабата страна в трудовото правоотношение, когато от многобройността на докладите срещу него за къс период се подразбира, че той е обект на административно-команден тормоз на работното място, следва ли въззивният съд да не изпълнява т.1 и т.3 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК; следва ли работодателят да съобразява формулировката на поканата си за писмени обяснения с възможностите и образователния ценз на служителя до степен, в която лицето поне да разбере в какво е обвинено и какво трябва да обяснява/. По въпроса за приложението и служебно на императивна материалноправна норма въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК. Даденото с тълкувателното решение разрешение в тази насока има предвид неизпълнението на задължението на съда за субсумиране на установените по делото обстоятелства под приложимата правна норма, в какъвто смисъл в случая не е твърдението в изложението. С оглед изложеното по тези въпроси не е налице основната предвидена в закона предпоставка за допускане на касационно обжалване, предвидена в чл.280 ал.1 т.1 ГПК. И въпросите в седма група също са неотносими към изхода на спора. Въззивният съд не се е произнасял относно значението на отказ на работодателя и да изслуша служителя, освен да поиска и приеме писмените му обяснения, както и „да изслуша и двете страни, а не само по-високо поставената в административно отношение“. Следва да се посочи, че и такива твърдения касаторката не е заявила в исковата си молба като основания за незаконност на уволнението /а и няма данни по делото да е поискала, но работодателят да е отказал изслушването й – в писменото си обяснение само е посочила, че при желание на председателя на съда тя може устно да обясни/. В съответствие, а не в противоречие със сочената практика на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 2666/2015г. ІV ГО, по гр.д. № 5735/2014г. ІV ГО, по гр.д. № 1556/2014г. ІІІ ГО и др., въззивният съд се е произнесъл по приложението на чл.189 КТ, като е извършил преценка относно тежестта на дисциплинарните нарушения, споделяйки изводите на първоинстанционния съд в тази насока. Няма формирани изводи от въззивния съд и по въпросите от осмата група. Обстоятелствата, включени в тях, също не са били предмет на производството /не са заявени в исковата молба/, а и са фактически, а не правни, само произнасянето по каквито е предпоставка за допускане на касационно обжалване. И въпросите от девета група са неотносими към решаващите изводи на въззивния съд, поради което не са основание за допускане на касационно обжалване. По въпросите от десета група не се сочи допълнително основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Освен това, във връзка с първия от тях следва да се отбележи, че въззивният съд в съответствие с чл.269 ГПК е подложил на преценка оплакванията на касаторката във въззивната й жалба относно нарушенията по т.1 – 3 и по т.5 от уволнителния акт, но не и относно нарушението по т.4, каквито оплаквания не са били релевирани. А вторият въпрос с оглед условието в него обективира личната преценка на касаторката относно тежестта на нарушенията и че те не обосновават системност, което, всъщност, представлява оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение, а то /оплакването/ се подлага на преценка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото производство по допускането. Не обосновават допускането на касационно обжалване и въпросите от единадесета група. Въпросът относно подписа на лицето, входирало писмо от НБПрП, не е от значение за спора с оглед решаващия извод на въззивния съд в тази връзка, че констативният протокол от 31.VІІ.2018г., подписан от ищцата, не е оспорен от нея, поради което той е с вярно съдържание относно отразените в него констатации. С оглед условието му въпросът „представляват ли свидетелските показания надежден начин за доказване“ е фактически, а не правен, и може да бъде подлаган на преценка при допуснато касационно обжалване. Същото се отнася и за останалите въпроси от тази група, съдържащи, всъщност, основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на обжалваното решение. Обосноваващите това твърдение съображения са такива за незаконосъобразност. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния и материалния закони, видими пряко от съдържанието на съдебния акт. А преценката дали такова нарушение е допуснато изисква проверка и анализ на процесуалните действия на страните и съда, на събраните доказателства и съпоставянето им с формираните изводи, каквато касационният съд извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. На основание чл.78 ал.3 ГПК в тежест на касаторката следва да бъдат присъдени 1000лв. разноски, направени от ответника по касационната жалба за адвокатско възнаграждение за осъщественото му процесуално представителство по договор за правна защита и съдействие от 14.Х.2019г. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,