Определение № 50887 от 01.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1526/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 1813/02.12.2021 г. по гр.д. № 2085/2021 г., с което Окръжен съд – Варна, потвърждавайки решение № 262039/23.06.2021 г. по гр.д. № 13284/2020 г. на Районен съд – Варна, е отхвърлил исковете на С. Г. Н. - Х. срещу УМБАЛ „Св.Марина“ ЕАД, както следва:

· да признае за незаконна и да отмени заповед № 251/11.09.2020 г. на изп. директор на УМБАЛ „Св.Марина“ ЕАД, с която на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ е прекратено трудовото правоотношение (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ);

· за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „медицинска сестра психиатрични грижи“ в консултативен кабинет към I-ва и II-ра клиника по психиатрия на УМБАЛ „Св.Марина“ ЕАД (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ) и

· за заплащане на сумата 6 679.50 лв. – обезщетение за оставането без работа поради незаконно уволнение в 6-месечния период по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ и

· за заплащане на сумата 1 113.25 лв. – връщане на полученото обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ (чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД).

Решението се обжалва от С. Г. Н. – Х. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните правни въпроси:

1. Какви са критериите, за да се окачествят нарушенията на трудовата дисциплина като „системни“ в смисъла на състава по чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ? Може ли няколко еднократни, но разнородни нарушения, извършени с едно деяние в един работен ден, да обосноват извод за системност или трябва да мине определен времеви период от време между различните нарушения?

2. Длъжен ли е работодателят да оцени дадените обяснения по реда на чл. 193 КТ и да се мотивира защо не ги приема или за спазване на изискването по чл. 193, ал. 1 КТ е достатъчен фактът на поисканите обяснения?

3. В производството по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ с какви доказателствени средства и как се установяват системни нарушения на трудовата дисциплина и кой носи доказателствената тежест? За провеждането й от работодателя достатъчен ли е частен документ – сигнал, изходящ от трето за трудовото правоотношение лице, при положение, че в исковата молба ищецът е оспорил твърденията в документа? Състезателно ли е производството по налагане на дисциплинарно наказание и състезателен ли е съдебният процес за проверка на законосъобразността на това наказание?

4. Налице ли е основанието по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК за отвод на състава, разглеждащ иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на „дисциплинарно уволнение“, наложено на основание чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ – системно нарушение на трудовата дисциплина, когато същият състав е разгледал и отхвърлил иск за отмяна на наказанието предупреждение за уволнение?

5. Длъжен ли е въззивният съд да връчи на въззивника отговора на въззивната жалба?

6. Длъжен ли е въззивният съд в своето решение по съществото на спора да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?

Касаторът счита, че въпросите обуславят въззивното решение (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол). Допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновава с довод, че въззивният съд е отговорил на първия в противоречие с решение № 226/21.04.2020 г. по гр.д. № 4197/2018 г. на ВКС, IV-то ГО и с решение № 187/16.01.2019 г. по гр.д. № 4584/2017 г. на ВКС, III-то ГО; на втория и на третия – в противоречие с решение № 60329/21.12.2021 г. по гр.д. № 838/2021 г., с решение № 50/21.07.2017 г. по гр.д. № 838/2021 г. и с решение № 130/03.04.2012 г. по гр.д. № 707/2011 г. все на ВКС, IV-то ГО и на петия – в противоречие с други решения на ВКС в приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Касаторът счита, че четвъртият и петият въпрос са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ и при допуснати съществени процесуални нарушения по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, чл. 154 ГПК и по чл. 9 ГПК. Претендира разноските по делото.

Ответникът УМБАЛ „Св.Марина“ ЕАД, ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира възнаграждение за представителството от юрисконсулт пред настоящата инстанция.

Въззивният съд е приел, че със заповед № Р-595/10.09.2020 г., изпълнителният директор на УМБАЛ „Св.Марина“ ЕАД е наложил на ищеца дисциплинарното наказание уволнение на основание чл. 188, т. 3 КТ, вр. чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ „системни нарушения на трудовата дисциплина“ и чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ „други тежки нарушения на трудовата дисциплина“ - посочените в чл. 187, т. 3 КТ (неизпълнение на възложената работа), в т. 8 (уронване на доброто име на предприятието), в т. 10 (неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при възникване на трудовото правоотношение). Със заповед № 251/11.09.2020 г. на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ трудовото правоотношение е прекратено, считано от 11.09.2020 г. Това е и датата, на която двете заповеди са връчени на ищцата.

От фактическа страна въззивният съд е намерил, че на 16.07.2020 г. след обед в приемния кабинет ищцата, „медицинска сестра психиатрични грижи“, е дала грешна информация на придружител на психично болно лице за спешен прием, че пациенти не се приемат в следобедните часове, няма лекар, като всичко това е отложило хоспитализацията на лицето за следващия ден.

За да приеме нарушението за извършено, въззивният съд съвкупно е преценил доказателствения материал по делото: двете жалби от придружителя на пациента до работодателя; записванията в рапортната тетрадка за датите 16 и 17.07.2020 г.; изисканото от работодателя писмено становище на дежурния лекар д-р К., че на 16.07.2020 г. не е бил уведомен за посещението; докладът за резултата от проверката по жалбите, нареден от работодателя. Въззивният съд е констатирал противоречието относно релеватните факти в дадените обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ и според останалите събрани писмени доказателства. Логично е обосновал извода защо приема за неверни фактите, засвидетелствани в дадените обяснения – като изгодни за ищеца (изключват извършването на нарушенията) и в противоречие с останалите събрани доказателства.

Въззивният съд е приел, че извършеното от ищеца на 16.07.2020 г. е „неизпълнение на възложена работа“ в смисъла по чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ и по чл. 187, т. 3 КТ, т.е. самостоятелно основание за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание. Основното му задължение по длъжностната характеристика е да приема психично болни пациенти и да ги насочва своевременно към дежурния лекар, а ищецът не го е изпълнил. Квалифицирал е бездействието и като „уронване на доброто име на предприятието“ в смисъла по чл. 187, т. 8 КТ. Добавил е, че този дисциплинарен състав е формален, а не изисква за работодателя да настъпи неблагоприятен резултат. Мотивирал се е и с това, че социалната функция на всяко лечебно заведение изисква висока степен на доверие към лекари и медицински служители и оправдано очакване за внимание и грижа към пациента. В случая доверието и очакванията са били накърнени поради бездействието на ищеца.

Въззивният съд е установил, че посоченото в заповедта основание по чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ „системност на нарушенията на трудовата дисциплина“, работодателят е обосновал в заповедта, чиято отмяна се иска, с предходно дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“, наложено на ищеца със заповед № Р-533/19.09.2019 г. на изп.директор на УМБАЛ „Св.Марина“. Зачел е задължителното действие на влязло в сила решение по гр.д. № 16234/2019 г. на Районен съд – Варна, с което е потвърдена предходната санкционираща заповед на работодателя (чл. 297 ГПК). Приел е, че наказанието „предупреждение за уволнение“ е наложено на ищеца на 24.09.2019 г. за нарушения по чл. 187, ал. 1, т. 3 – неизпълнение на възложена работа, т. 5 - неспазване на здравословни и безопасни условия на труд, т. 7 – неизпълнение на законните нареждания на работодателя, т. 8 – уронване на доброто име на предприятието, т. 10 КТ – неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни, в правилника за вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при възникване на трудовото правоотношение, извършени от ищеца на 15.07., на 18.07., на 26.07. и на 02.09.2019 г. Въззивният съд е съобразил, че според правната теория и съдебната практика, системност в смисъла по чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ е налице при извършени три и повече нарушения, когато те не са санкционирани, или когато поне едно от тях не е санкционирано, а наказанията за останалите не са заличени по реда на чл. 197 или на чл. 198 КТ. Позовал се е на решение №162/18.05.2010 г. по гр.д. № 299/2009 г., и на решение № 55/01.03.2011 г. по гр.д. № 1972/2009 г. все на ВКС, IV-то ГО.

Приел е, че в случая е налице съвкупност от разнородни нарушения от които нарушението по чл. 187, т. 3 КТ, осъществено чрез бездействие, е особено съществено поради неспазените основни задължения по длъжностната характеристика на ищеца и вътрешните правила за работа в болницата. Наказанието „предупреждение за уволнение“ за констатираните други нарушения на трудовата дисциплина по влязлата в сила заповед не е заличено с изтичане на 1-годишния срок от извършването им по реда на чл. 197, ал. 1 КТ или по чл. 198, ал. 1 КТ. Приел е, че при констатираното основание по чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ не се оценява тежестта на всяко отделно нарушение, а съвкупността от действия/бездействия на служителя, но е заключил че в случая наложеното най-тежко дисциплинарно наказание им съответства.

При тези мотиви на въззивния съд материалноправният въпрос какви са критериите, за да се окачествят нарушенията като системни в смисъла на състава по чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ, обуславя решението, но въззивният съд му е отговорил в съответствие с начина, по който се решава в практиката на ВКС. Не само в двете решения, които въззивният съд е цитирал (№ 162/18.05.2010 г. по гр.д. № 299/2009 г. и № 55/01.03.2011 г. по гр.д. № 1972/2009 г. все на ВКС, IV-то ГО), но и в решенията, на които самият касатор се позовава. Настоящият състав споделя тази практика и не съзира основание да е променя. Изключена е всяка допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Втората част от въпрос № 1 не е обуславяща. Въззивният съд не е приемал, че дисциплинарният състав по чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ осъществяват няколко еднократни, но разнородни нарушения, извършени с едно деяние в един работен ден. За извода е достатъчно да се посочи, че нарушенията по влязлата в сила заповед „предупреждение за уволнение“ ищецът е извършил на четири различни дати. Следователно по втората част от първия материалноправен въпрос е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Тази предпоставка не е налице и по следващия повдигнат материалноправен (въпрос № 2). Дори да се приеме, че в исковата молба е въведен довод за незаконосъобразност на дисциплинарното уволнение поради нарушение по чл. 193, ал. 1 КТ, изразено в това, че работодателят не е събрал и оценил доказателства, посочени в дадените от ищеца обяснения, по този въпрос в в първоинстанционното решение произнасяне няма. Във въззивната жалба ищецът (сега касатор) не се е оплаквал, че спорът е следвало да се реши според предвиденото в чл. 193, ал. 2 КТ, респ. въззивният съд не е дължал произнасяне и не се е произнесъл по въпроса за последиците от неизпълненото задължение работодателят не само да поиска обяснения за нарушението, но и да събере и оцени посочените в обясненията доказателства.

В правната теория и в съдебната практика няма противоречие по въпроса, че по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ работодателят носи тежестта да докаже законосъобразността на уволнението, а за провеждането й са допустими всички доказателствени средства в ГПК. Специфика не разкрива и частната хипотеза на иск за незаконност и отмяна на дисциплинарно уволнение поради системно нарушение на трудовата дисциплина. Следователно по първата част от процесуалноправния въпрос (№ 3) не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. По втората част от този въпрос е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото изводът за извършеното от ищцата нарушение на трудовата дисциплина от 16.07.2020 г. въззивният съд не е направил само въз основа на сигнала/на двете жалби, подадени до работодателя. Третата част от този въпрос е изцяло теоретична, което изключва връзката й с конкретния правен спор.

Настоящият състав намира, че следващия процесуалноправен въпрос (№ 5) следва да обобщи в следния смисъл: Участието на съдия по друго дело, който се е произнесъл по въпрос от значение за изхода на разглежданото дело, осъществява ли основанието за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК? Обобщението се налага като проекция на практиката на ВКС по прилагането на чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ, на която въззивният съд се е позовал. Въпросът е обуславящ, доколкото съдия, отхвърлил иска за отмяна на наказанието „предупреждение за уволнение“ е решил и спора по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. В решение № 98/30.11.2017 г. по гр.д. № 3899/2016 г. на ВКС, II ГО по въпроса „за порочността на въззивно решение, в чието постановяване е участвал съдия, по отношение на когото е налице основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК“ е дадено следното тълкуване: наличието на такова основание само по себе си не обуславя неправилност на съдебния акт. Съдийското безпристрастие е гаранция за постановяване на правилно решение, тъй като изключва разглеждането на делото и постановяването на решението да бъдат повлияни от каквито и да са странични фактори, които стоят вън от данните по делото и свободното съдийско убеждение при тяхното интерпретиране и прилагане на закона. В този смисъл уреденото в чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК основание за отвод представлява процесуална гаранция, че делото ще бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, но пропускът или нарочният отказ на съда да се отстрани от делото сам по себе си не може да обуслови извод за неправилност на постановеното решение, ако постановилият го съд не е нарушил норма, която е съществена за правилността на акта като резултат. В решението са цитирани и решение № 120/13.04.2011 г. по гр.д. № 1333/10 г. на ВКС ІІІ ГО и решение № 505/16.11.2011 г. по гр.д. № 1590/10 г. на ВКС ІV-то ГО, според които, когато съдебният състав на въззивния съд не приеме направения отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, не е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила като основание за касиране на въззивното решение, тъй като допуснатото процесуално нарушение не е относимо към правилността на постановения съдебен акт. Както е посочено в цитираната практика, при извършване на преценка, дали отказът на съда да се отведе е довел до неправилност на постановеното решение, е необходимо да се съобрази какво е било процесуалното поведение на съда в производството спрямо съответната страна, т.е. дали спрямо нея е процедирано по начин, който да постави под съмнение разглеждането на спора и постановяването на решение само и единствено въз основа на данните по делото, закона и вътрешното убеждение на съдебния състав. Тази практика на ВКС настоящият състав споделя и не съзира основание да я променя. Изложеното изключва допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Те са изключени и по следващия процесуалноправен въпрос (№ 5), доколкото отрицателният отговор на въпроса произтича пряко от ГПК и не разкрива колебания.

По последния процесуалноправен въпрос (№ 6) е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, доколкото въззивникът не изяснява кои негови доводи, твърдения или възражения въззивният съд не е разгледал и кои събрани по делото доказателства остават необсъдени в обжалваното решение.

При тези мотиви и на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се постави възнаграждение за представителството на ответника от юрисконсулт пред настоящата инстанция, което съдът определя в размера от 100.00 лв. съобразно ниската степен на фактическа и правна сложност на делото пред настоящата инстанция и положения труд по представения писмен отговор на касационната жалба.

При тези мотиви, съдът