Определение № 189 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1847/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от „Поделение за товарни превози“, Горна Оряховица, чрез процесуален представител гл.юрисконсулт Б., срещу решение от 24.01.2020г., постановено по в.гр.д.№1025/2019г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение от 06.08.2019г. по гр.д.№883/2019г. на Районен съд – Горна Оряховица, за уважаване на предявените от С. П. Г. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ, както и за уважаване на предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ за още сумата 2204,16лв. след отмяна на първоинстанционното решение в частта за отхвърлянето му за този размер. Касаторът счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2, пр.3 ГПК на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба С. П. Г., чрез процесуален представител адв.Ц., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от С. П. Г. срещу „Поделение за товарни превози“, Горна Оряховица, искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и 3 КТ за признане за незаконно и отмяна на дисциплинарното му уволнение, извършено със заповед № ЛС-5/15.03.2019г. на директора на ПТП-Горна Оряховица и за заплащане на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ в размер на 4408,32лв., като е присъдена още сумата 2204,16лв. след отмяна на първоинстанционното решение в частта за отхвърлянето на иска за обезщетение за този размер. За да постанови този резултат въззивният съд е приел за незаконосъобразно прекратяването на трудовото правоотношение между страните на приложеното от работодателя основание за уволнение – дисциплинарно уволнение, поради това, че не е установено работникът да е допуснал дисциплинарни нарушения, посочени в заповедта за уволнение. Установено е, че ищецът е изпълнявал длъжността „машинист, локомотивен, влакова работа” в Експлоатационен пункт Каспичан към Локомотивно депо Русе при Поделение за товарни превози Горна Оряховица, по силата на сключен между страните бесрочен трудов договор. На 03.02.2019г. ищецът в изпълнение на длъжността си управлявал локомотив № 44-123, заедно с прикачен локомотив № 44-068 – в студено състояние, с повреда, двата движещи се като влак № 30621. След пристигане на 6 коловоз на гара С. - разпределителна, ищецът е участвал в маневра за преместване на локомотивите на 12 коловоз, в хода на която е получил устен сигнал „Стоп” от помощник-машиниста, предприел е спиране със задействане на локомотивната спирачка, но въпреки това е настъпило произшествие – удар между локомотивите и намиращи се пред тях вагони. В заповедта за дисциплинарно уволнение като фактически и правни основания за налагането му е посочено: 1/ „След подаден сигнал от постовия стрелочник машинистът е започнал предвижване с локомотив № 44-123 и локомотив № 44-068 начело към група вагони, престояващи на 12-ти коловоз.“, и 2/ „При наближаване на вагоните не е предприел действия за намаляване на скоростта и спиране на локомотив № 44-123 чрез задържане на спирачката на влака“, с което работодателят е счел, че С. Г. е извършил нарушения на трудовата дисциплина по чл.252,ал.1,т.1, чл.438,т.1, т.3 и чл.500,ал.2 от Правила за движението на влаковете и маневрената работа в жп транспорт, чл.24 от Инструкцията за работа на машинисти, локомотивни, помощник-машинисти, локомотивни, в БДЖ-ТП ЕООД, чл.126,т.4, т.5 и т.13 КТ, чл.186 КТ във вр. чл.187,т.3 и т.10 КТ. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1“Препращането към мотивите на първоинастанционното решение на основание чл.272 ГПК освобождава ли въззивния съд от задължението да обсъди всички доказателства, възраженията на страните и да постанови свои мотиви като изложи в решението фактическите си и правни изводи по същество на спора, посочвайки въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за недоказани“; 2“Необходимо ли е нарушението на трудовата дисциплина да се установи въз основа на фактическите обстоятелства, изложени в мотивите на заповедта за наказание, или съдът трябва да се ограничи само до преценка нарушени ли са посочените в заповедта разпоредби от нормативни актове и вътрешни правила на работодатателя“; 3“Следва ли съдът да установи дали е извършено нарушение на трудовата дисциплина, включително при евентуално неизпълнение на задължения от работодателя по чл.124 и чл.127 КТ, и с оглед релевантните обстоятелства да прецени доколко това неизпълнение изключва дисциплинарната отговорност на работника или тя е в преобладаваща степен следствие от неговото неправомерно поведение“; 4“Длъжен ли е съдът да разгледа свидетелските показания в тяхната цялост и да обоснове защо кредитира една част от тях и не кредитира друга – поради вероятна заинтересованост на свидетел, противоречие на показанията с останалите доказателства по делото или друга причина за необективност и неистиннност на изложените от свидетеля“; 5“Обвързан ли е съдът от доказателствената сила на официалния свидетелстващ документ, задължен ли е да приеме за осъществени фактите, така както е посочено в него и коя страна носи доказателствената тежест за оспорването на документа“; 6“При възложени във въззивната жалба твърдения за непълноти в доклада по чл.146 ГПК на първоинснтанционния съд, длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните за ангажиране на доказателства и да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказвоне факти, включително да назначи служебно експертиза, когато за установяването им са необходими специални знания“; 7“Длъжен ли е съдът да следи дали дисциплинарното наказание съответства по тежест на извършените нарушения, без да има оплакване от работника за нарушение на чл.189, ал.1 КТ“; 8“Кои са критериите по чл.189, ал.1 КТ, които средва да бъдат съобразени от работодателя при налагане на съответстващото по тежест дисциплинарно наказание“; 9“Дължи ли се обезщетение по чл.225, ал.1 КТ когато уволнението е отменено от съда, но междувременно е изтекъл срокът на подадено от работника, преди уволнението, предизвестие по чл.326, ал.1 КТ“. Сопред касатора по поставените въпроси въззивното решение е в противоречие с посочени от него решения на ВКС. Настоящият касационен състав не намира да е налице твърдяното от касаторите противоречие на въззивното решение с посочената съдебна практика по първия поставен въпрос, а намира, че въззивното решение е мотивирано в съответствие с нея. Софийски апелативен съд е извършил подробен и цялостен анализ на наведените от страните доводи и съображения, изследвал е доказателствата, включително и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, обосновал е изводите си. Несъгласието на касаторите с изводите на съда не обосноват достъп до касационно обжалване. Втория от поставените въпроси касаторът отнася към оплакванията си, че съдът „е бил длъжен въз основа на словесното описание в заповедта да изследва въпроса дали с осъщественото от ищеца поведение – непредприемане на действия за своевременно спиране, за да избегне сблъсък между вагони и локомотив изобщо не е допуснато каквото и да било неизпълнение на трудови задължения освен посочените в заповедта /например за задължението за правилно и безопасно управление на локомотива, произтичащо от характера на трудовите функции на длъжността „машинист, локомотивен“, и едва след това да направи извод за липса на извършени нарушения на трудовата дисциплина от ищеца“. Според касатора по поставения въпрос въззивното решение е в противоречие с решение по гр.д.№6474/2014г. на ВКС, ІІІг.о. /относно приетото с него, че разпоредбата на чл.195, ал.1 КТ не поставя изискване към работодателя да посочи всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние, деня и часа на осъществявенето им, кои задължения по длъжностна характеристика не са изпълнени, кои разпоредби на вътрешния трудов ред са нарушени и какво дисциплинарното нарушение според класификацията в чл.187 КТ е извършено/ и в противоречие с решения по гр.д №2666/2015г. на ВКС, ІVг.о., по гр.д.№313/2012г. на ВКС, ІІІг.о., по гр.д.№4992/2013г. ва ВКС, ІІІг.о. и сочената в тях практика /относно прието в тях, че неправилната квалификация на нарушението в заповедта не води до незаконнност на наложеното наказание/. Настоящият касационен състав не намира да е налице соченото противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, която е по приложението на чл.195, ал.1 КТ, а в тази насока оплаквания в касационната жалба не са релевирани, нито съдът е приел в обжалваното решение, че заповедта за дисциплинарно уволнение не е мотивирана, а и сам касаторът сочи, че по приложението на чл.195, ал.1 КТ по конкретното дело не е релевирано основание за незаконност на уволнението в исковата молба. По третия от поставените от касатора въпроси според касатора въззивното решение е в противоречие с решения на ВКС. Сочи, че „аналогично на приетото в съдебната практика на ВКС за съпричиняването на трудова злополука – решения по гр.д.№2037/2017г. на ВКС, ІVг.о., по гр.д.№15/2015г. на ВКС, ІVг.о., по гр.д.№387/2010г. на ВКС, ІVг.о. и др., в случаите на възникване на дисциплинарна отговорност, която също е резултат от неполагане на дължимата грижа, е нужно да се отчитат деянията, съставляващи нарушение на трудовите задължения, включително при неосигурени задравословни и безопасни условия на труд/в този смисъл решения по гр.д.№1298/2014г. на ВКС, ІІІг.о. и по гр.д.№3248/2013г. на ВКС, ІVг.о.“. Противно на твърденията на касатора, не е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, на която се позовава. Видно от съдържанието им, всички посочени от него решения на ВКС са постановени по спорове по чл.200 КТ и по поставените там въпроси относно съпричиняването на трудова злополука. Тезата на касатора, че дадените там разрешения следва да се приложат и относно дисциплинарната отговорност, не обосновава соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът не е аргументирал успешно поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, в разглеждания случай става въпрос за вината като елемент на нарушението на трудовата дисциплина. Вината представлява психическото отношение на работника или служителя към нарушението и може да бъде учишлена или небрежна. За да бъде налице поне небрежна вина, работникът или служителят трябва да е имал възможност да изпълни съответното задължение. По общо правило, невъзможността за изпълнение означава липса на вина за неизпълнението. Причината за невъзможността е без значение. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд, че в случая работникът не е имал възможност да изпълни задължението си поради причина, която се дължи на поведението на работодателя, който не е осигурил необходимите условия за изпълнение на задачата, не може да обоснове достъп до касационно обжалване. Няма основание за допускане на касационно обжалване и по четвъртият от поставените от касатора въпроси. Въззивният съд е възприел съображенията в първоинстанционното решение за кредитиране на показанията на свидетелите, с изключение на изложените от тях разсъждения и предположения относно възможностите за предотвратяване на произшествието. Що се отнася до доводите на касатора, че ако биха били възпроизведени във въззивното решение показанията на свидетели, буквално в тяхната пълнота, те биха разкрили друга фактическа обстановка, различна от приетата за установена от въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че такова обосноваване на поставения правен въпрос, което налага дотолкова навлизане в проверка на извършената преценка на свидетелските показания поотделно, в тяхната съвкупност и с останалите доказателства по делото, не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е от значение за правилността на въззивното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните по делото доказателства. Както се посочи, правилността на въззивното решение не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. По петия от поставените въпроси от касатора също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Макар да са официални документи, актовете на разследващите органи по чл.77, ал.3 от Наредба №59/23006г. за управление на безопасността в железопътния транспорт, не представляват доказателство за механизма на пътно-транспортното произшествие и за поведението на участниците в него. Тези актове се постановяват в производство за разследване на железопътно произшествие по посочената наредба и отразяват мнението на съответния орган на какво се дължи произшествието. Същите обаче нямат задължителна сила за съда, пред който всички факти, които имат отношение към спора за законност на дисциплинарното уволнение, следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. С оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на изрично доказване пред гражданския съд независимо дали по отношение на същите вече са събрани доказателства в хода на разследването на железопътното произшествие. Шестият въпрос отговаря на изискванията за общо основание, но по него не се осъществяват претендираните допълнителни основания. Въпросът е разрешен при съобразяване на трайната практика на ВКС, че задължението на съда да укаже на страната за кои от твърдените факти не сочи доказателства е налице само, когато страната не ангажира никакви доказателства за сочените от нея факти, а не когато поисканите доказателства не са достатъчни да установят тези факти. Седмият и осмият от поставените въпроси не осъществяват общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не са относими към решаващите мотиви на въззивното решение, че дисциплинарното наказание е незаконосъобразно, тъй като не са допуснати дисциплинарни наршения, за които е наложено. Деветият от поставените въпроси не е разрешен от въззивния съд и не е от значение за конкретния спор, по който работникът не е прекратил с едностранно трудовото правоотношение, а е поискал от работодателя да бъде прекратено по взаимно съгласие, каквото не е било постигнато. Основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК предпоставя наличие на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Настоящият съдебен състав не намира това основание в случая да е налице. В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 650лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.