Определение № 58 от 24.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 662/2018 г.

Постъпила е касационна жалба от Я. Х. Б. от [населено място], чрез процесуален представител адв.С., срещу решение № 5912 от 23.11.2017г., постановено по в.гр.д.№ 771/2017г. на Окръжен съд – Благоевград, с което след отмяна на решение № 6882 от 11.08.2017г. по гр.д. № 269/2017г. на Районен съд – Благоевград, са отхвърлени предявените от Я. Х. Б. срещу Югозападен университет „Неофит Рилски“ искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1и 2 КТ. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване и на основание чл.280, ал.2, предл. трето ГПК /нова, бр.87 от 2017г./ В срока по чл.287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба Югозападен университет „Неофит Рилски“, чрез процесуален представител гл.юрисконсулт Б., в който се оспорва наличието на основание за допускане на касационнo обжалване. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Я. Х. Б. срещу Югозападен университет „Неофит Рилски“ искове с правно основание чл.344, ал.1, т. 1 и 2 КТ за отмяна на дисциплинарното му уволнение, извършено със заповед № 235/14.12.2016г. на Ректора на ЮЗУ "Н. Рилски“ и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „главен асистент доктор”, в катедра „Философски и политически науки" към Философския факултет на ЮЗУ „Н. Рилски“. Окръжен съд – Благоевград установил следните обстоятелства: между страните по делото е съществувало трудово правоотношение, което е прекратено едностранно от работодателя с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ за допуснато нарушение на трудовата дисциплина – неявяване на работа в два последователни дни на основание чл. 190, ал. 1, т. 2 вр. чл. 187, ал. 1 КТ, поради неявяването на ищеца на работа на 09.06.2016 г., 16.06.2016 г. и 17.06.2016 г. в часовете, определени за консултации. Във връзка с констатираните от работодателя нарушения на трудовата дисциплина са съставени протоколи, подписани от Е. Г. Я. – инспектор в Университета и П. С. П. – колега на ищеца, работеща в същия кабинет. Тъй като работодателят не бил уведомен за уважителни причини за отсъствието на служителя, счел, че е налице основание за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“ Отчетено е и че наказанието е наложено след предходно наказание „предупреждение за уволнение“, наложено със Заповед № 89/11.01.2016 г., за което срокът по чл. 197 КТ не е изтекъл. Това наказание е било оспорено по съдебен ред от служителя, но с влязло в сила решение, представено по делото, е прието за законосъобразно. При постановяване на атакуваното в настоящото производство решение съдът е анализирал подробно събраните писмени доказателства – календарен график на ЮЗУ „Н. Рилски“, заповеди на Ректора за служебен платен годишен отпуск на членовете на академичния съвет, медицински документи във връзка с процедурата по чл. 333 КТ и становище на ТЕЛК, искане за предоставяне на писмени обяснения и съответно писмени обяснения на уволнения служител, отправени писмени запитвания и отговори от Ректора на ЮЗУ „Неофит Рилски“ до Декана и до служителка в администрацията във връзка с наведените защитни тези от Б. в обясненията по чл. 193 КТ, болнични листове, удостоверяващи ползването на отпуск по болест от служителя и протокол от заседание на Факултетен съвет, призовки, изпратени до служителя от ОД на МВР [населено място], Пето районно управление „Полиция“. Разпитани са свидетелите Е. Я. и П. П., от чиито показания се установяват данни за съставянето на протоколите по повод неявяването на ищеца на работа. М. Т. е дала показания във връзка с посещенията на Б. в кабинета, в който тя е работила и ползването от него на компютър на друг колега в Университета, поради наличие на специална компютърна програма „спелчек“ при изписване на текст на руски език, която самата свидетелка е инсталирала на компютрите в кабинета ѝ. По отношение на наличие на редакторска програма на руски език е изслушана и СТЕ. Разпитан по делото е и свидетеля Б. М. – декан на факултета, в който работил ищеца. Свидетелят отрича да е бил уведомяван за конкретни отсъствия на ищеца. Като е анализирал събраните по делото доказателства, въззивнивният съд е установил правнорелевантни факти и е достигнал до собствени фактически и правни изводи. Приел, че издадената заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ е законосъобразна, процедурата по налагане на наказанието е спазена и то отговаря на тежестта на извършените нарушения. Съдът е установил, че на посочените в заповедта за уволнение дни – 09.06.2016 г., 16.06.2016 г. и 17.06.2016 г. Я. Б. не се е явил на работа. Твърденията на ищеца, че през това време се е намирал в кабинет на своя колега, възползвайки се от инсталираните на компютъра ѝ програми не са доказани, а отделно от това самия ищец твърди, че на датите 16.06.2016 г. и 17.06.2016 г. не е бил в Б. през част от деня и не се намирал на работното си място. Процесните дати се включват в периода на изпитните сесии в Университета, а часовете от 14.00 ч. до 17.00 ч. /време през което Я. Б. не е открит на работното си място, видно от съставените протоколи/ са предназначени за консултации на студентите. Твърденията на ищеца, че през този период преподавателите могат свободно да отсъстват, не се подкрепят от събраните доказателства. Съдът е посочил, че по делото не е установено служителят да е получил разрешение от Декана или Ректора за отсъствие. Спорен бил въпрос дали са налице обективни причини, възпрепятствали служителя да се яви на работното си място през процесните дни. При преценка на приложените по делото призовки от ОД на МВР, [населено място] и отговора от служители на РУ на изискана от съда информация, съдът е приел за установено, че действително на 09.06.2016 г. и 16.06.2016 г. Я. Х. Б. е бил призован и се е явил в указания му час в сградата на ОД на МВР. Въпреки това самият ищец в писмена молба пред съда е заявил, че към 13 ч. вече бил в [населено място] и твърди, че следобед се е явил на работното си място. Следователно явяването му пред органите за разследване не може да бъде възприето като извинителна причина за неявяването му в съответните часове за консултации, съгласно утвърдения график. Съдът е посочил, че по делото липсват данни през процесните дати ищецът да е ползвал отпуск. Взел е предвид, че липсва писмено разрешение по смисъла на чл. 173, ал. 1 КТ. Не са установени и обстоятелства, допускащи ползването на отпуск извън платения такъв. Същите са изрично регламентирани в чл. 157 КТ, но дори при наличие на тези обстоятелства изискването този отпуск да бъде ползван след писмено разрешение от работодателя не отпада. Посочено е, че дори явяването на Я. Х. Б. пред органите на разследването в качеството му на свидетел да се отнася към времето на неговото отсъствие от работа за дните 09.06.2016 г. и 16.06.2016 г. следобед, отново не може да се счете, че е налице извинителна причина, тъй като не е съобразен определеният с разпоредбата на чл. 157 КТ ред за получаване на отпуск за отсъствие от работа. По делото е приета като доказателство Служебна бележка от Диагностичен –консултативен център II – Пловдив, от която е видно, че сутринта на 17.06.2016 г. Я. Х. Б. е бил в състояние на остра диабетична криза. Липсват доказателства колко дълго е продължило обективно влошеното здравословното състояние на ищеца, освен това едва в хода на процеса пред първа инстанция той заявил, че била налице обективна причина, възпрепятствала го да се яви на работа през целия ден на 17.06.2016 г. Не е приложен и болничен лист по смисъла на чл. 162, ал. 2 ГПК, обуславящ възникването на отпуск по болест на служителя. Непредставянето на болничен лист пред работодателя само по себе си представлява нарушение на трудовата дисциплина. За да приеме, че наложеното наказание „уволнение“ е законосъобразно, съдът е приел, че е спазена процедурата по чл. 193 КТ. Преди да наложи наказанието работодателят събрал информация във връзка със защитната теза на служителя и дадените от него причини, обуславящи отсъствието му. Наказанието е наложено в рамките на едногодишния срок от извършването на констатираните нарушения, спазен е и двумесечния преклузивен срок от откриване на нарушението по чл. 194 КТ, тъй като по делото е установено, че Я. Х. Б. е бил в отпуск по болест в дълги периоди след извършване на нарушенията, освен това академичният състав е ползвал и платения си годишен отпуск, а през това време съгласно чл. 194, ал. 3 КТ срокове за налагане на дисциплинарни наказания спират да текат. Заповедта за уволнение е мотивирана съобразно изискваниятана чл. 195 КТ. Съдът е счел, че при издаването на процесната заповед за дисциплинарно уволнение е спазена разпоредбата на чл. 333, ал. 1 КТ. Не е налице хипотезата на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, тъй като болничен лист с вх. № 53-00-156/15.12.2016 г. е бил предоставен на работодателя едва на 15.12.2016 г., а Заповед № 235/14.12.2016 г. е редовно връчена на служителя лично, на работното му място, на 14.12.2016 г. Не е нарушена и разпоредбата на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Работодателят е поискал от служителя да представи медицински документи, от които да се установи дали не страда от някое от заболяванията, предвидени изрично в Наредба № 5/20.02.1987 г. за болестите, при които работниците боледуващи от тях попадат под закрилата на закона при налагане на дисциплинарно наказание. Въз основа на представените документи е изискано становище от ТЕЛК Б. - експертна комисия по местоработата на служителя. С Експертно решение № 3048/30.09.2016 г. е посочено, че Я. Х. Б. не попада под закрилата на посочената наредба. Окръжен съд – Благоевград подробно и обосновано е изследвал доказателствата по делото и е достигнал до извод, че наложеното наказание съответства на извършеното нарушение. В резултат на изложените съображения е достигнал до крайното си разрешение, че налагането на дисциплинарното наказание е извършено при спазване материалноправните и процесуалноправните изисквания за това, поради което уволнението на ищеца е законосъобразно и не е налице основание за отмяната му. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване. Въпросите се отнасят до доводите за нарушение на чл. 333, ал. 1, т. 3 и ал. 2 КТ, като се твърди, че по въпросите относно срока, в който следва да се изиска мнение на ТЕЛК, компетентната ТЕЛК, издаването на мнението на ТЕЛК по повод конкретното нарушение, липсата на разрешение на Инспекция по труда и във връзка с разграничаването на видовете „захарна болест“, Окръжен съд – Благоевград се е произнесъл в противоречие с решение № 61/05.03.2013 г. по гр.д. № 456/2012 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 219/28.04.2011 г. по гр.д. № 1821/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о. и решение № 177/19.07.2017 г. по гр.д. № 3777/2016 г. по описа на ВКС, IV г.о. На първо място следва да се посочи, че въззивният съд не е постановил решението си при установяване, че искането на работодателя за мнение по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ е отправено до ТЕЛК във връзка с друго, различно от процесното нарушение на трудовата дисциплина. Това се установява и от съдържанието на самото искане, съдържащо се на л. 59 от първоинстанционното дело и прието като доказателство. Действително спазването на процедурата по чл. 333, ал. 2 КТ е задължителен елемент от предварителната закрила при уволнение. При преценка на събраните доказателства съдът е приел, че болестта, от която страда служителят не попада в предметния обхват на Наредба № 5 от 20.02.1987 г., поради което не се изисква разрешение от Инспекция по труда за извършване на уволнение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. Въпросът за разновидностите на „захарната болест”, както и на останалите пет вида заболявания, регламентирани в чл. 1 от наредбата, е медицински, както и въпросът, дали проявената конкретна разновидност на предвиденото по вид заболяване обуславя закрила по чл.333,ал.1,т.3 КТ, както е медицински въпросът дали боледуващ работник има нужда от закрила. В чл.333, ал. 2 КТ е предвидено, че за изясняването на последния въпрос е необходимо преди да бъде извършено уволнението, като предпоставка за неговата законност, да се взема мнението и на трудово-експертната лекарска комисия /ТЕЛК/. Работодателят не би могъл да преценява за наличието на болестта въз основа на медицински документи. В Наредба № 5 от 20.02.1987 г. е установен редът /процедурата/, по който се изпълнява правилото. С правилото на чл. 4 от Наредбата ТЕЛК е задължена да оформи своето мнение в експертно решение за всеки отделен работник в определен срок въз основа на медицинските документи, които са й предоставени, както и въз основа на допълнителни медицински изследвания и преглед, ако такива се налагат за изясняване на здравословното състояние. В експертното решение ТЕЛК е задължена да посочи болестта, от която страда работникът, дава преценка на трудоспособността му, показаните и противопоказаните условия на труд и целесъобразността на уволнението от гледна точка на адаптацията на организма при евентуална промяна в условията на труд. Затова и общото посочване в чл.1 на Наредба №5 на вида болести не означава, че всички разновидности на тези болести попадат под закрила, а само тези, за които това е прието в решение на ТЕЛК, в този смисъл – решение № 21 от 02.02.2011 г. по гр.д. № 808/2010 г. на ВКС, IV г.о. Въпросът относно компетентността на конкретната ТЕЛК не е разглеждан от решаващия въззивен съд, поради което не може да послужи като общо основание за допускане до касационно обжалване. Не се разкрива и претендираното специално основание, доколкото цитираните от касатора решения се отнасят до различна правна и фактическа обстановка. Липсва основание да се приеме и че атакуваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 3, предл. 3 ГПК. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. В случая се твърди, че решението е неправилно, защото не са възприети доводите за извинителни причини, обусловили неявяването на работа на служителя. Въззивният съд е извършил цялостен и изключително подробен анализ на събраните писмени и гласни доказателства във връзка с твърденията и доводите на страните. Несъгласието с изводите на решаващия съд и поддържането на противно на възприетото не е основание да се счете, че въззивното решение е очевидно неправилно, доколкото рамките първоинстанционния и въззивния процес страната е разполага с всички процесуални възможности да докаже твърдените от нея факти. Поради изложеното следва да бъде заключено, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване. При този изход на спора в тежест на касатора следва да бъдат възложени сторените от насрещната страна по касация разноски, в размер на 100лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 8 ГПК по правилата на чл. 37 от Закона за правната помощ. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение