Определение № 714 от 02.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 970/2018 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 15 758/05.02.2018 година, подадена от К. Сървиз“ О. [населено място], срещу решение № 8619/20.12.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-б състав, постановено по гр. д. № 11 233/2017 година. С обжалваното решение № 8619/20.12.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-б състав, постановено по гр. д. № 11 233/2017 година е отменено решение № 35 552/14.02.2017 година на Софийски районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 123 ти състав, постановено по гр. д. № 208/2016 година като са уважени предявените от Е. Г. Е. срещу [фирма] [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т.3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ искове, като е признато за незаконно и като такова е отменено уволнението му от длъжността „механик [фирма] [населено място], извършено със заповед № 13.05.2015 година на Управителя на дружеството, на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 и чл. 188, т. 3 от КТ, във връзка с чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ, като Е. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, а [фирма] [населено място] е осъдено да заплати му сумата от 9000.00 лева, представляваща обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 05.01.2016 година до окончателното й заплащане, както и сумата от 1392 лева разноски. В подадената от [фирма] [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Е. Г. Е. срещу дружеството искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба Е. Г. Е. е подал отговор на същата с вх. № 31 642/06.03.2018 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 8619/20.12.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-б състав, постановено по гр. д. № 11 233/2017 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Въззивното решение е било връчено на [фирма] [населено място] на 02.01.2018 година, като е обжалвано от него с касационна жалба вх. № 15 758/05.02.2018 година, която е била подадена по пощата на 02.02.2018 година. Поради това и с оглед на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да уважи предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ съставът на Софийски градски съд е приел, че със заповед № 13.05.2015 година на Управителя на дружеството, която е била издадена на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 и чл. 188, т. 3 от КТ, във връзка с чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ, на Е. Г. Е. е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за това, че не се е явил на работа в повече от два последователни дни-от 15.10.2015 година до 21.01.2015 година, което било установено с констативен протокол № 1/21.10.205 година. Освен това съставът на Софийски градски съд е приел, че Е. Г. Е. е оспорил по същество заповедта за уволнение, като твърдял, че не е извършил посоченото в нея дисциплинарно нарушение. Поддържал, че се е явявал на работа, но не е бил включван в работния график. Въззивният съд посочил, че в тежест на работодателя било да установи извършването на дисциплинарното нарушение, тъй като той се ползвал от този факт. Той имал задължението да ангажира доказателства в подкрепа на твърдението си, че работникът е извършил нарушение на трудовата дисциплина. При спор за законност на дисциплинарното уволнение в тежест на работодателя било да докаже извършването на всички дисциплинарни нарушения, които са дали основание за прилагането на най-тежкото дисциплинарно наказание. Когато обаче работодателят не бил доказал в съдебния спор извършването на дисциплинарните нарушения дисциплинарното наказание „уволнение“ следвало да се приеме за незаконосъобразно. В хода на съдебното дирене работодателят [фирма] [населено място] не бил ангажирал доказателства, че Е. Г. Е. е извършил посоченото и установено от него дисциплинарно нарушение. Поради това уволнението било незаконно. В приложеното към касационната жалба на [фирма] [населено място] изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е посочено, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд по правните въпроси за това: за да се приеме, че е изпълнен фактическия състав на дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ, достатъчно ли е да е безспорно, че работникът не е присъствал на работа в рамките на процесния работен дени по делото да не е доказана обективна причина или законово основание за отсъствието; когато работникът се позовава на незаконното му недопускане до работа, за да обори презумпцията, че е извършил виновно нарушението на трудовите си задължения и не докаже виновно такова незаконно недопускане и в случай че работникът те твърди и не доказва никаква друга причина за отсъствието си, законовата презумпция остава ли в сила, или работодателят следва да доказва вината на работника с всички допустими доказателствени средства; в тежест на работодателя ли е да доказва извършването на дисциплинарното нарушение, когато нарушението се състои в бездействие (неприсъствие на работа, неполагане на труд) и когато това бездействие не е оспорено, а е потвърдено от работника, като страна в процеса и се явява по този начин безспорно доказателство; когато незаконното недопускане до работа е основание едновременно за иск по чл. 213, ал. 2 от КТ и за възражение срещу дисциплинарното уволнение, наложено за нарушение „неявяване на работа“ и когато съдът е отхвърлил иска по чл. 213, ал. 2 от КТ, като недоказан, а работникът не оспорва отсъствието си от работа, може ли съдът да приеме за основателно възражението на работника, че не е извършил нарушението и на това основание да уважи иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ или съдът е длъжен да отхвърли възражението на работника и съответно иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и за това допустимо ли е по иск срещу незаконно уволнение съдът сам да навежда и да изследва и да се произнася по факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя, които не са посочени от подателя на иска на нито един етап от производството, а напротив-във всички етапи на производството ищецът твърди обратните факти. Според касатора първия въпрос обосновава допускането на обжалваното решение до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като страните по делото не спорели, че за посочения в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание Е. е отсъствал от работа. В тази връзка се твърди, че по посочения въпрос, обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 174/03.06.2013 година, постановено по гр. д. № 691/2012 година, решение № 142/03.05.2015 година, постановено по гр. д. № 6286/2015 година и решение № 203/24.06.2015 година, постановено по гр. д. № 6889/2014 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Нито едно от посочените решения на ВКС не е давало отговор на така поставения от [фирма] [населено място] правен въпрос. Първото от тях се отнася до задължението на работодателя за изиска обяснения по чл. 193 от КТ и за правото на работника или служителя да даде такива, като в конкретния случай въззивният съд е приел, че това задължение на работодателя е изпълнено. Второто и третото решение съдържат отговор на правните въпроси-първото дали е налице дисциплинарно нарушение, ако работникът или служителят не се е явявал на работа, без да се убеди, че искания от него отпуск е разрешен или не от страна на работодателя, а второто дали е налице такова нарушение обстоятелството, че работникът или служителят не е изпълнявал трудовите си задължения, поради задържането му под стража от органите на властта. [фирма] [населено място] извлича твърдяното от него противоречие между възприетото с въззивното решение и практиката на ВКС, от анализа на мотивите на решенията в частта им, с която съдебните състави на ВКС са се произнесли по съществото на повдигнатите по тези дела спорове. За да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК противоречието трябва да съществува между въззивното решение и дадените в решенията на ВКС отговори на правните въпроси, по повод на които е допуснато касационно обжалване, а не между въззивното решение и мотивите на решенията на ВКС в частта им, с която съдебните състави са се произнесли по съществото на спора. С оглед на това по отношение на този въпрос не е доказано съществуването на допълнителната предпоставка по чл. 280, ял. 1, т. 1 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. На същото основание е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по последния от поставените в изложението на [фирма] [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси, като се сочи противоречие с решение № 64/03.05.2016 година, постановено по гр. д. № 2016 година, постановено по гр. д. № 4779/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 258/01.07.2015 година, постановено по гр. д. № 909/2015 година и решение № 4515/2015 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Касаторът излага твърдения, че като е приел, че работникът не твърди незаконно недопускане до работа, а че не е бил на работа по график за въпросните дни, въззивният съд недопустимо е разширил предмета на спора и предмета на доказване. Никъде в исковата молба не се твърдяло, че работникът не е бил включен в графика именно защото не бил допускан до работа, че не е бил включван изобщо и е бил връщан през целия период след изтичането на болничния му отпуск. Затова не можело да се твърди, че тези ди са били неработни по график. Видно от мотивите към обжалваното решение обаче съставът на Софийски градски съд не е приемал, че уволнението на Е. Г. Е. е незаконно поради това, че посочените в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание дни са били неработни по график. С оглед на това обжалваното решение не е постановено в противоречие с посочената от касатора съдебна практика и не може да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК въз основа на същата. По отношение на останалите три правни въпроса, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на [фирма] [населено място] се иска допускане на обжалваното решение до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно даденото в т. 4 от ТР № 1/09.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, като съществуването на тези обстоятелства трябва да бъде обосновано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението на [фирма] [населено място] обаче не са изложени твърдения, от които да бъде направен извод, че допускането на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по посочените въпроси ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Наличието на такава обосновка е задължително, тъй като без нея не може да бъде направен извод за верността на твърдението на касатора, че обжалването трябва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съществуването на това основание за допускане на касационно обжалване се проверява от касационния съд въз основа на твърденията на касатора, като при това съдът не може да излиза извън направената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка, нито да извършва самостоятелна проверка за наличието на основанието за допускане на касационно обжалване. Затова липсата на обосновка е достатъчна, за да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение по така формулираните от касатора правни въпроси. Посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора твърдения, обосноваващи искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, съдържат становището на страната по конкретните изводи на въззивния съд. Предвид на това същите могат да бъдат третирани като оплаквания за неправилност на въззивното решение. Както е посочено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС правен въпрос, който е основание за допускане на касационно обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Същият трябва да е от значение за изхода на спора по конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от съда или за обсъждане на събраните по делото доказателства. При преценката дали са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали посочения от касатора правен въпрос или въпроси са включени в предмета на делото като заедно с това са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на съда, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Последната проверка се извършва едва след допускането на касационното обжалване на решението при разглеждането на делото в откритото съдебно заседание по чл. 290 от ГПК и при постановяване на касационното решение по чл. 293 от ГПК. Затова случаите, когато обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост представляват основания за касационно обжалване на същото по чл. 281, т. 3 от ГПК. Тези основания, както и другите основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл. 281 от ГПК са различни от основанията за допускане на касационно обжалване и затова не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 от ГПК. Поради това искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не може да се обосновава с твърдения за неправилност на същото по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Въпросите свързани с основанията за касационно обжалване по чл. 281 от ГПК не са такива по чл. 280, ал. 1 от ГПК и не покриват изискванията за общо основание за допускане на касационното обжалване по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Поради тези съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по подадената от [фирма] [населено място] касационна жалба. Освен това допускането на касационно обжалване не може да бъде обосновано, с противоречие между приетото от състава на Софийски градски съд по предявеният от Е. Г. Е. срещу [фирма] [населено място] иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и другия предявен иск по чл. 213, ал. 2 от КТ. Постановеното съдебно решение, с което искът по чл. 213, ал. 2 от КТ се ползва със сила на присъдено нещо относно съществуването на отхвърленото с него право, но не и по отношение на установените в това производство факти. Затова в производството по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ съдът е задължен да установи самостоятелно всички релевантни за спора факти, независимо от това дали те са били предмет на установяване в производството по иска по чл. 213, ал. 2 от КТ. Поради това дори и в двете производства един и същи факт е установен по различен начин, това не е основание за допускане на касационно обжалване на което и да е от тях. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 8619/20.12.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-б състав, постановено по гр. д. № 11 233/2017 година по подадената срещу него от [фирма] [населено място], касационна жалба с вх. № 15 758/05.02.2018 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение