Определение № 1024 от 04.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4136/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Основно училище „В. А.“ в [населено място], чрез адв. В., срещу въззивно решение № 146 от 06.06.2025 г., постановено по гр. д. № 213/2015 г. на Окръжен съд – Шумен, с което, след отмяна на решение № 36 от 03.03.2025 г. по гр. д. № 299/2024 г. на Районен съд – Велики Преслав, училището-жалбоподател е осъдено да заплати на Г. И. Й. на основание чл. 222, ал. 3 КТ сумата 20 757.77 лв., представляваща разликата между дължимото към 29.04.2024 г. (датата на прекратяване на трудовото й правоотношение) обезщетение в размер на 11.5 брутни работни заплати от 37 635.47 лв., и сумата от 16 877.70 лв., изплатени от работодателя на същото основание при незаконното й уволнение на 19.11.2019 г., ведно със законната лихва от 31.05.2024 г. до окончателното изплащане на сумата. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба се обосновава приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. При твърдения за разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС, израз на която са решение № 720 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 191/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 235 от 03.07.2014 г. по гр. д. № 969/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 270 от 24.03.2014 г. по гр. д. № 1296/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 15 от 02.02.2016 г. по гр. д. № 2520/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 1501 от 03.10.2005 г. по гр. д. № 1044/2003 г. на ВКС, ІІІ г.о., е поставен въпросът относно принципа за еднократност при изплащане на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ. Наред с него се поставя и материалноправният въпрос: „Следва ли, независимо от установения принцип за еднократност на обезщетението по чл. 222, ал.3 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение, признато за незаконно по съдебен ред, възстановяване на работника или служителя на същата длъжност и веднага след това прекратяване на трудовото му правоотношение с нова заповед, без работникът или служителят да е бил допуснат от работодателя да изпълнява работата, на която е възстановен, да се извърши доплащане на разликата от полагащото му се обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ по втората прекратителна заповед, при липса на връщане на полученото такова без основание по първата прекратителна заповед, от негова страна“. Според касатора, този въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Насрещната страна Г. И. Й., чрез процесуалния си представител В. Б., оспорва касационната жалба по подробни съображения, изложени в депозирания отговор. Поддържа, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, тъй като даденото разрешение на поставените въпроси от въззивиня съд не влиза в противоречие с посочената от жалбоподателя съдебна практика. Изложени са съображения и по съществото на спора. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да отмени решението на първоинстанционния съд и уважи предявения иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ въззивният съд е съобразил, че ищцата Й. е работила в основното училище „В. А.“ в [населено място] по трудово правоотношение повече от 40 години, като от 2017 г. заемала длъжността „директор“. На 21.11.2019 г. със заповед на началника на РУО - Шумен трудовото й правоотношение било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т.10 пр.1 КТ поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Със същата заповед било разпоредено на ищцата да бъдат изплатени освен обезщетенията по чл. 220 ал. 1 КТ за остатъка от срока на предизвестието и по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползвания платен годишен отпуск, още и това по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на 10.5 брутни работни заплати, което възлизало на 16 877.70 лв. и било изплатено с фиша за м. ноември 2019 г. Ищцата Й. обжалвала заповедта и с решение на районен съд – Велики Преслав, влязло в сила на 10.04.2024 г., уволнението й било отменено, а тя – възстановена на заеманата от преди уволнението длъжност „директор“ на ОУ „В. А.“. Междувременно, докато траел процеса по оспорване на незаконното уволнение, на 08.12.2020 г. ищцата упражнила правото си да се пенсионира. През 2023 г. бил изменен колективният трудов договор, който предвидил при прекратяване на трудово правоотношение с педагогически специалисти, прослужили повече от 10 години в системата на училищното образование, вече да се изплаща обезщетение от 11.5 брутни заплати. Със заповед № 07-93/2024 г. на началника на РУО – Шумен ищцата била възстановена на работа, считано от 29.04.2024 г. и на същия ден със заповед № 07-94/2024 г. трудовото й правоотношение било отново прекратено, но без да бъде изплатена разликата между дължимите се брутни заплати към 29.04.2024 г. и изплатените такива през 2019 г. При тези данни въззивният съд е приел, че обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст може да се изплаща само веднъж. Поради това, наред с положителните предпоставки за получаване на това обезщетение съдът е извел и отрицателното условие – преди това работникът или служителят да не го е получил. Посочил е, че принципът на еднократност на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ произтича от това, че работникът или служителят може да придобие право на пенсия само веднъж. Размерът на обезщетението се определя на база последното получено месечно брутно трудово възнаграждение, съобразно чл. 228, ал. 1 КТ. Като се позовал на постановките на Тълкувателно решение № 6/2014 г. на ОСГК на ВКС, съдът е счел, че когато работник или служител бъде незаконно уволнен и след успешно проведена искова защита по чл. 344, ал. 1 и 2 КТ бъде възстановен на заеманата преди уволнението работа, с това не се създава ново трудово правоотношение, а по силата на съдебното решение се продължава прекратеното. Понятието „възстановява“ в този случай означава „отново установява“ съществуващата преди незаконното уволнение трудово-правна връзка. Когато възстановеният работник или служител не е имал възможността да отработи нито един пълен месец поради действията на работодателя по незабавното му повторно освобождаване от длъжност, разпоредбата на чл.228, ал. 1 КТ не може да бъде приложена пряко, тъй като по този начин би се накърнила легитимната й цел да се преодолеят неблагоприятните последици за работника от неправомерното му уволнение. По този начин съдът е достигнал до извода, че в такива случаи при определяне размера на обезщетението следва да бъде взето брутното трудово възнаграждение, което работникът би получил за пълен месец, ако е имал възможността да го отработи. Отнесени към конкретния случай изложените правни съждения са мотивирали съда да приеме, че към датата на първото прекратяване на трудовото правоотношение на 21.11.2019 г. ищцата не е имала право на пенсия (тя е придобила такова едва през м. декември 2020 г.). Поради това, към 2019 г. работодателят освен, че не е имал право да я уволни по чл. 328, ал. 1, т.10 КТ, не е имал и основание и да й изплати обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, предвид липсата на една от предпоставките за това, а именно – служителката да е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Ето защо, полученото от нея обезщетение е било недължимо. След отмяната на незаконното уволнение ищцата е била възстановена на предишната й длъжност, считано от 29.04.2024 г., когато трудовото правоотношение отново е прекратено, без да е получила възможността да отработи пълен месец. Правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ е възникнало именно към този момент, тъй като едва тогава са били налице всички изискуеми от закона предпоставки: трудовото правоотношение да е прекратено, служителката да е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и да е работила при същия работодател през последните 10 години. С оглед на изложеното въззивният състав е намерил, че на ищцата се дължи разликата между размера на обезщетението, което е било изплатено при първата уволнителна заповед, и размера на обезщетението, който е имала право да получи при прекратяване на трудовото правоотношение с последващата заповед. Съдът е посочил, че с това принципът за еднократност на обезщетението не е нарушен, тъй като ищцата не претендира повторното му присъждане, а само разликата до действителния му размер, при това от същия работодател и по същото трудово правоотношение. Настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира, че липсва основание за допускане до касация на въззивното решение. Касационното обжалване не следва да бъде допускано по първия правен въпрос, тъй като, макар и обусловил крайните решаващи изводи на съда за основателност на иска, при разрешаването му не е допуснато противоречие със съдебната практика, вкл. и тази, цитирана от касатора. В многобройни свои решения ВКС безпротиворечиво приема, че обезщетението по чл.222, ал. 3 КТ представлява вземане с гратификационен характер и се дължи на работника или служителя при наличие на регламентираните в закона предпоставки: да е прекратено трудовото правоотношение (независимо от основанието за това) и към този момент да е придобито от работника или служителя право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Това обезщетение се дължи еднократно - само при първоначалното придобиване право на пенсия. Придобилите и упражнили правото си на пенсия, при прекратяване на последващи трудови правоотношения, нямат право на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ (решение № 235 от 03.07.2014 г. по гр. д. № 969/2014 г. на ВКС, ІV г.о.). Обезщетението, изплатено на работника или служителя на основание чл.222, ал.3 КТ, би представлявало дадено на отпаднало основание и би подлежало на връщане от него само при положение, че прекратяването на трудовото правоотношение е отменено по реда на чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, искът за възстановяване на предишната работа по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ е уважен, работникът или служителят се е явил, за да заеме работата в срока по чл. 345, ал. 1 КТ, и е бил допуснат от работодателя да изпълнява работата, на която е бил възстановен (Решение № 1501 от 03.10.2005 г. по гр. д. № 1044/2003 г. на ВКС, ІІІ г.о.). Въззивното решение е съобразено изцяло с посочената трайно установена съдебна практика, която настоящият състав напълно споделя. Изложеното изключва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационното обжалване на решението не следва да бъде допускано и по втория поставен въпрос. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В конкретния случай посоченото основание не е налице, защото фактите по делото са подведени под хипотезата на ясната разпоредба на чл. 222, ал. 3 КТ, в съответствие с установената практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд и чието изменение не се налага. Независимо от това, поставеният въпрос не отговаря и на общата селективна предпоставка за допускане до касация, тъй като не е обусловил решаващите изводи за уважаване на иска. Въззивният съд не е постановил доплащане на разликата от полагащото се обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ над полученото по първата уволнителна заповед „независимо от принципа за еднократност“ на това обезщетение, а съобразявайки се с него. Освен това съдът не е формирал извод, че на ищцата се следват две обезщетения на посоченото основание, напротив, изрично е посочил, че дължимото обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ е само едно. Същото е определимо към един-единствен момент, а именно 29.04.2024 г., когато трудовото й правоотношение е било прекратено, и е в размер на 11.5 брутни работни заплати, възлизащи на 37 635.47 лв. Когато незаконно уволнен работник или служител е възстановен на работа при същия работодател, но не е имал възможността да отработи пълен календарен месец поради последващо прекратяване на трудовото правоотношение, размерът на гратификацията по чл. 222, ал. 3 КТ се определя въз основа на брутното трудово възнаграждение, което работникът би получил за пълен месец, ако е имал възможността да го отработи (решение № 50089 от 21.12.2023 г. по гр. д. № 3102/2022 г. на ВКС, ІІІ г.о.). Очевидно е, че ако вече изплатеното обезщетение при незаконното уволнение бе върнато, тази сума би се дължала в пълния й размер. И именно защото то не е върнато, ищцата не е претендирала повторното му присъждане, а само доплащане на разликата от 20 757.77 лв. до действителния му размер. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищцата Г. Й. следва да бъдат присъдени сторените съдебни разноски, които пред настоящата съдебна инстанция възлизат на 2.97 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,