Определение № 60452 от 03.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 681/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Специализирано поделение „Опитна станция по земеделие – Видин“ към Държавно предприятие „Научно-производствен център“, [населено място], представлявано от директора А. В., срещу въззивно решение № 150/23.09.2020 г., постановено от Видинския окръжен съд, по въззивно гр.д. № 274/2020 г. Излага доводи за недопустимост на обжалвания съдебен акт, тъй като е постановено спрямо субект, който не е страна по материалното правоотношение – СП „Опитна станция по земеделие – Видин“, вместо Държавно предприятие „Научно-производствен център“, Видин. Насрещната страна Н. В. Я. не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е частично недопустима. Съдът се е произнесъл по обективно съединени искове, част от които с цена под 5000 лв.- обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ в размер на 489,29 лв., обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ в размер на 741 лв., както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху посочените главници, считано от датата на подаване на исковата молба – 11.01.2019 г. Решението по тях е изключено от касационен контрол, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК. В интерес на касатора е и въззивното решение, с което, като е потвърдено това на първостепенния Видински районен съд, са отхвърлени исковете по чл. 128 КТ за разликата над 11 888,57 лв. до пълния предявен размер от 13630,20 лв. и за времето от 01.08.2015 г. до 31.12.2015 г., както и за лихвата по чл. 86,ал. 1 ЗЗД върху вземането по чл. 128 КТ, за разликата над 1 714,96 лв., натрупана до предявяване на иска – 11.01.2019 г. Поради липсата на правен интерес в посочената част, касационната жалба е също недопустима. По изложените съображения, касационната жалба следва да бъде върната в указаните части, а образуваното по нея касационно производство – прекратено. В останалата си част касационната жалба е допустима – срещу въззивното решение, с което СП „Опитна станция по земеделие – Видин“ към Държавно предприятие „Научно производстен център“, [населено място], е осъдено да заплати на Н. В. Я. дължимо трудово възнаграждение за периода 01.01.2016 г. – 28.12.2018 г. в размер на 11 888,57 лв., обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на 1714,96 лв. върху главницата, натрупано за времето до 11.01.2019 г., както и след тази дата до окончателното издължаване, в размер на законната лихва, а още и в частта относно съдебноделоводните разноски. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Касаторът развива съображения, че след като се позовава на довод за недопустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, не е нужно да формулира правен въпрос и да се обосновава с някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 1 ГПК. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, съобрази следното: Съдът е установил, а и пред настоящата инстанция не е спорно, че ищецът по делото – Н. В. Я. следва да получи трудово възнаграждение за периода 01.01.2016 г. – 28.12.2018 г. в размер на 11 888,57 лв., обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на 1714,96 лв. върху главницата, натрупано за времето до 11.01.2019 г., както и след тази дата до окончателното издължаване, в размер на законната лихва. Тя е работила като счетоводител по трудов договор от 19.08.2013 г. в Държавно предприятие „Опитна станция по земеделие – Видин“. Дейността на последното е прекратена чрез сливане на дружеството с други държавни предприятия в страната, в Държавно предприятие „Научно–производствен център“. В последното е формирано Специализирано поделение „Опитна станция по земеделие – Видин“, в което Я. била преназначенна. Съгласно § 15 от ПЗР към Закона за изменение и допълнение на Закона за Селскостопанската академия (ЗССА), от датата на вписването му в Търговския регистър, което е станало на 23.11.2018 г., ДП “Научно-производствен център“ е правоприемник на активите и пасивите, както и архива на ДП “Опитна станция по земеделие – Видин“. На основание чл. 9, ал. 6, т. 4 от ЗСА и чл. 64, ал. 2, т. 7 и Приложение 3 към чл. 59, т. 2 от Устройствен правилник на Селскостопанската академия, специализираните поделения на новосъздаденото юридическо лице, макар и да не са отделни юридически лица, се явяват работодатели по см. на §1, т. 1 от ДР на КТ. Трудовото правоотношение между страните по трудовото правоотношение и страни по делото е прекратено със Заповед № 6 – П / 28.12.2018 г., на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от Кодекса на труда, считано от 28.12.2018г. В заключение, въззивният съд направил извод, че насрещна страна в материалното трудово правоотношение е специализираното поделение на новосъздаденото юридическо лице, като работодател на Я. по чл. 123, ал. 4 КТ, поради което се явява и надлежна страна по трудовия спор. Според касатора въззивното решение е недопустимо, защото ответник по делото следва да бъде юридическото лице – майка, а именно Държавно предприятие „Научно – производствен център“, [населено място]. Позовава се на чл. 59 от Устройствения правилник на Селскостопанската академия, че същата има двустепенна структура – централно управление и специализирани поделения. Специализираните поделения са работадатели на служителите, заети в тях – чл. 9, ал. 6, т. 4 ЗССА и чл. 64, ал. 2, т. 7 от Устройствения правилник на академията, т.е. с тях се уреждат занапред трудовите правоотношения със заетите служители. По силата на § 15, ал. 1 ЗИД на ЗССА, за задължения на заличените предприятия отговаря ДП „Научно-производствен център“, [населено място], което значи, че за неплатени стари трудови възнаграждения и обезщетения отговаря държавното предприятие, а не специализираното поделение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основания за допускане на касационно обжалване с оглед евентуална негова недопустимост. Следва да бъде изяснено, че оплакване за разглеждане на иск и постановяване на решение спрямо субект, който не е надлежна страна по материалното правоотношение, сочи на неправилност, не и на недопустимост на съдебното решение. Съдът следи служебно за процесуална легитимация (тя се определя от твърденията на ищеца), а материалноправната установява при разглеждане на материалноправния спор, което става с решението. Когато в исковата молба има противоречия в твърденията, обуславящи претендираното и защитавано от ищеца субективно материално право и петитума, вкл. посочения ответник, тогава е налице нередовна искова молба. Ако съдът не изясни същата по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, а направо постанови решение, то тогава последното ще бъде недопустимо. В случая няма основания да се приеме, че е следвало да се укаже на ищеца, че посочения от него ответник - СП „Опитна станция по земеделие – Видин“ към „Научно-производствен център“, Видин, не се явява отговорен за неплатените заплати според изложените фактически твърдения в исковата молба, а че те сочат като задължено лице „Научно-производствен център“, Видин. Спорът за неплатени – изцяло или частично, трудови възнаграждения е трудов и ответник по него е работодателят. Той по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ може да не е юридическо лице, поради което и разпоредбата на чл. 123, ал. 1, т. 5 от КТ се тълкува разширително, като се прилага и към промени в правноорганизационната форма на юридическите лица като такива. Използваното в трудовото законодателство понятие "предприятие" е по-широко от "търговско дружество" и „юридическо лице”. В случая няма спор, че Специализирано поделение по земеделие – Видин“ към Държавно предприятие „Научно-производствен център“, [населено място], е работодател по см. § 1, т. 1 ДР КТ на ищцата Н. Я.. Ето защо е и единствен възможен ответник по всички трудови спорове с нея. Без значение е, че юридическото лице - ДП “Научно-производствен център“ е субектът - правоприемник на активите и пасивите, на първоначалния работодател ДП “Опитна станция по земеделие – Видин“, и отговаря за неговите задължения. Заличеното предприятие има задължения не само по трудови правоотношения, а и само ДП “Научно-производствен център“ е юридическо лице и може да бъде страна по всички други евентуални съдебни спорове. Правосубектността на работодателя по трудови спорове е специална и изключва общата. След като специализираното поделение се явява работодател на Н. Я., то е ответникът по нейния иск за заплащане на дължимо трудово възнаграждение, както за времето, преди преобразуването на Държавно предриятие “Опитна станция по земеделие – Видин“, така и след това, е Специализираното поделение във Видин към ДП “Научно-производствен център“. Не е имало основания за оставяне на исковата молба без движение, нито е има основания да се приеме, че въззивното решение е недопустимо. В заключение, касационно обжалване не следва да се допуска. Мотивиран от горното, съдът