Определение № 1977 от 17.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 425/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу Решение № 261217 от 16.10.2023 г. по в.гр. д. № 11753/2020 г. на СГС, по заявените искове по чл. 344, ал.1, т.1 - 3 КТ. Жалбоподателя К. Н. Г., чрез процесуалния си представител, излага съображения за наличие на основания за допускане на касационното обжалване и неправилност на въззивното решение. Ответникът- Посолство на Кралство Мароко в Република България, чрез процесуалните си представители, излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК, приема за установено следното: С решение от 16.10.2023 г. по в.гр. д. № 11753/2020 г. на СГС е отменил решение от 25.08.2020 г. по гр. д. № 14537/2019 г. на РС - София и е постановил решение, с което е отхвърлил предявените от К. Н. Г. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 – 3 КТ против Посолство на Кралство Мароко в Република България, за признаване уволнението му за незаконно, възстановяването му на длъжността преди уволнението, както и да му бъде заплатено обезщетение за времето в което е останал без работа в резултат на незаконното уволнение в периода 21.02.2019 г. – 21.08.2019 г. Установено е, че по силата на трудов договор от 15.11.2017 г., в рамките на който ищецът е заемал длъжността „шофьор“ в Посолството на Кралство Мароко в София. Трудовият договор е прекратен със спорната заповед, издадена от ответника като работодател по смисъла на пар. 1, т.1 от ДР на КТ, поради налагане на дисциплинарното наказание - уволнение. Констатирано е, че дисциплинарното наказание е наложено за извършени от ищеца нарушения на трудовата дисциплина на дати 18.01.2019г., 20.01.2019г. и 31.01.2019г. описани в заповедта, в която са посочени и законовите текстове въз основа на които е наложено наказанието /чл.187,ал.1,т.1 и т.3 от КТ/, указан е и нарушителят - ищец по делото, поради което съдът намира, че спорната заповед е мотивирана в съответствие с изискването на императивната норма на чл.195,ал.1 от КТ. Установено е, че от служителят са изискани обяснения по реда на чл.193,ал.1 от КТ и такива са депозирани от него до ответника-работодател на дата 08.02.2019г. Въззивният съд е изтъкнал, че при налагане на дисциплинарното наказание от ответника-работодател е спазен нормативно установения ред, регламентиран от императивните разпоредби на чл.193, ал.1 и чл.195, ал.1 КТ, като неоснователен е доводът на ищеца за наличие на нарушение на разпоредбата на чл.195,ал.1 КТ. Съдът е приел за неоснователно възражението на ищеца за допуснато от ответника нарушение на императивната норма на чл.333,ал.1, т.4 КТ при налагане на дисциплинарното наказание, поради липсата на изискуемото според ищеца разрешение за уволнението му от Инспекцията по труда. Констатирано е, че на ищеца са издадени два болнични листа- първият под № 101 от 08.02.2019г. за период на временна нетрудоспособност 08.02.2019г. - 14.02.2019г., а вторият под № 116 от 14.02.2019г. за период на временна нетрудоспособност – 15.02.2019г.- 21.02.2019г., в които болнични листа е посочено, че ищецът страда от общо заболяване - вирусна инфекция, неуточнена, изискваща режим на лечение - домашно – амбулаторен, както и че в периода на временната нетрудоспособност, посочен в първия болничен лист, ищецът не е бил на работа. Съдът е приел, че между страните е спорно дали ищецът е бил работа в периода на временната нетрудоспособност, посочена във втория болничен лист /15.02.2019г. - 21.02.2019г./, както и кога е бил представен вторият болничен лист на работодателя-ответник. Съдът е приел, че при извършената преценка на писмените и гласни доказателства, че в периода на втория болничен лист, касаещ временната нетрудоспособност на ищеца, той е изпълнявал служебните си задължения по собствена воля. Въззивният съд е приел, че по този начин ищецът сам се е лишил от закрилата, предоставена от императивната норма на чл.333,ал.1, т.4 КТ. Съдът е приел, че ответникът-работодател не е бил уведомен от ищеца в нормативно установения срок по чл.9, ал.2 от Наредбата за медицинската експертиза за втория болничен лист, касаещ периода 15.02.2019г.- 21.02.2019г. В тази връзка не са кредитирани показанията на свидетеля В. относими към факта, че ѝ е предаден болничният лист лично от ищеца на 18.02.2019г., за което тя е уведомила посланика. Съдът е приел, че показанията на свидетелката са колебливи и вътрешно противоречиви и противоречат на фактите, установени с писмените доказателства, поради което и съдът приема, че те са недостоверни относно този установен от нея факт, тъй като тя от една страна установява, че ищецът е донесъл лично болничния лист на 18.02.2019г., когато е бил извикан да подпише командировачната заповед, но от друга страна не посочваа точния момент на подписване на командировачната заповед – дали на 18.02.2019г. или на 19.02.2019г., като заявява, че при всички случаи командировачната заповед е била подписана след представянето на болничния. Прието е, че липсва логично обяснение свидетелката да помни точния момент на представянето на болничния лист, а да не си спомня момента на подписването на командировачната заповед, след като осъществяването на тези две действия е реализирано към един и същ момент във времето. Съдът е приел, че показанията на свидетеля П. относно установения факт на представянето на болничния лист от ищеца след връчването на заповедта за уволнение, следва да бъдат кредитирани като достоверни, тъй като и самият ищец не твърди в това време да е напускал сградата на Посолството, което би изисквало връщане и с което връщане е обоснован неоснователният довод на ищеца, че никой не би го допуснал в сградата на посолството след уволнението. Въззивният съд е посочил, че за да бъде изключена закрилата по чл.333,ал.1, т.4 КТ е достатъчно към момента на връчване на заповедта за уволнение работникът/служителят да е бил на работа на работното си място, който факт в настоящия случай е категорично установен с показанията на св.П., поради което в случая ищецът не се ползва със закрилата, установена с императивната разпоредба на чл.333,ал.1, т.4 КТ. Въззивният съд е посочил, че в процесната заповед дисциплинарното наказание е наложено на ищеца за подробно описани 5 нарушения на трудовата дисциплина, като ответникът поддържа, че две от тях са реализирани на датата 18.01.2019г., две реализирани на дата 21.01.2019г. и едно, осъществено на 31.01.2019г. Съдът е приел, че нарушението по чл.187, ал.1, т.3 КТ, реализирано чрез бездействие на ищеца на датата 18.01.2019г., представляващо неизпълнение на възложена от ответника работа, а именно- възложена на ищеца по телефона към 10 часа /сутринта на посочената дата/ от заместник посланика М. Ш. задача – да отиде в резиденцията на Кралство Мароко в София и да вземе оставен там багаж, който да бъде транспортиран до хотел „Шератон“, която задача е била отказана за изпълнение от ищеца. Прието е, че това нарушение се доказва с показанията на св.П., които твърди, че на посочената дата е управлявал автомобила на госпожа посланика в Република Македония и лично е присъствал на телефонен разговор около 10 часа преди обяд, проведен между посланика и заместник посланика, при който посланикът е бил уведомен, че ищецът отказва да изпълни поставената му задача, свързана с работата на Посолството, която е била възложена от заместник посланика. Съдът кредитира показанията на свидетеля като почиващи на негови преки и непосредствени впечатления и неопровергани, включително и по реда на насрещното доказване от страна на ищеца. Въззивният съд е приел за установено и второто нарушение на трудовата дисциплина извършено на 18.01.2019 г., а именно- закъснението на ищеца за работа – явяването му в 12.00ч., като е съобразил събраните по делото гласни доказателства и признанието на този неблагоприятен за ищеца факт, съдържащ се в писменото му становище от 10.06.2019г. Съдът е приел че е доказано и закъснението за работа от страна на ищеца на дата 18.01.2019г. с три часа или най-малко 1 час, представляващо нарушение на трудовата дисциплина по чл.187,ал.1,т.1 КТ. По отношение на двете нарушения на трудовата дисциплина на датата 21.01.2019г., въззивният съд е приел, че първото нарушение на датата 21.02.2019г., за което със спорната заповед е ангажирана дисциплинарната отговорност на ищеца е свързано с отсъствието на ищеца на тази дата в часа, указан от посланика за явяване на работа, както и твърдяно от ответника изпълнение на лична работа от ищеца към този момент, вместо изпълнение на трудовите му задължения. Второто нарушение от същата дата, за което на ищеца е ангажирана дисциплинарната отговорност е обосновано с неизпълнение на възложено от представителя на работодателя /посланика/ задължение за явяване в Посолството в указан час- 14.00ч. и отсъствието на ищеца след този час до края на работния ден. Съдът е приел, че отсъствието на ищеца от работното му място в работно време на посочената дата се установява и от събраните по делото гласни доказателства, както и че не са представени от ищеца и доказателства за обективна пречка, която да оправдават отсъствието му от работното място. Прието е, че нарушенията на трудовата дисциплина на 21.01.2019г. също попадат в приложното поле на чл.187,ал.1, т.1 и т.3 КТ. По отношение на нарушението на трудовата дисциплина от 31.01.2019г. въззивният съд е приел, че то не е доказано по делото. Посочено е, че нарушението, описано в заповедта за уволнение, е свързано с напускане на работното място от ищеца в 12.00часа на посочената дата, /след като се е явил в 9.00ч. на работа/ и неявяване на работа от 12.00ч. до 18.00ч. на същия ден, без разрешение на посланика или друг пряк ръководител, не е установено от събраните по делото гласни доказателства.Прието е, че макар и самият ищец да признава, че е напуснал работното си място след 15.00ч. на 31.01.2019г., то неговото твърдение, че е бил освободен от посланика, не се опровергава от останалите доказателства по делото. С оглед гореизложените мотиви съдебният състав е счел, че по делото се установяват четири от нарушенията на трудовата дисциплина, посочени в уволнителната заповед от датите 18.01.2019г. и 21.01.2019г., попадащи в приложното поле на чл.187, ал.1, т.1 и т.3 КТ, като недоказано е нарушението от датата 31.01.2019г. По отношение на съотношението между тежестта на извършените от ищеца нарушения на трудовата дисциплина и тежестта на наложеното наказание съдът е приел, че наложеното най-тежко наказание- уволнение, съответства на тежестта на нарушенията, като е посочил, че дори и двете нарушения на трудовата дисциплина на датата 18.01.2019г. са достатъчни да обосноват налагането на най – тежкото наказание. Закъснението във времето на ищеца на посочената датата за явяване на работното място, както и неизпълнението на възложената му задача от заместник посланика съдът е счел, че са достатъчни да обосноват налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание, предвид особения дипломатически статут на ответника, който изисква от ищеца като негов служител, особено прецизно и добросъвестно изпълнение на всички трудови задължения, на възложените от работодателя задачи в рамките на тези трудови задължения, както и стриктна точност във времево отношение на изпълнението на трудовите задължения от страна на ищеца. По тези съображения съдът е отхвърлил предявените искове по чл.344, ал.1,т.1 – 3 КТ. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поставя за разглеждане въпросите: длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на обективността на свидетелските показания и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията м, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотеза на чл. 172 ГПК, може ли съдът да приеме за доказани факти и обстоятелства, за които по делото има кредитирани само свидетелски показания на заинтересовани свидетели по смисъла на чл. 172 ГПК, които не са преки и непосредствени, следва ли при преценка законността на наложеното дисциплинарно наказание съдът да вземе предвид критериите по чл. 189 КТ – тежестта, обстоятелствата и поведението на работника и служителя, длъжен ли е съдът да обсъди доказателствата в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите опитните и научните правила. Посочена е практика на ВКС по приложението на чл. 172 ГПК, чл. 235 ГПК и чл. 189 КТ. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по процесуалните въпроси касаещи приложението на чл. 172 ГПК. Съдът е съобразил практиката на ВКС според която като възможни заинтересовани свидетели чл. 172 ГПК определя и всяко друго лице, които има интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една от страните и съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Приема се, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Въззивният съд е съобразил тази практика и е изложил мотиви защо кредитила едни свидетелски показания, а други не. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси свързани с приложението на чл. 235 ГПК вменяващ задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи, не могат да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване. В смисъла на изложеното е константната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (решение № 643/12.10.2010 г. по гр. дело № 1246/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 346/25.11.2011 г. по гр. дело № 1387/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и др.). В трайната и непротиворечива практика на ВКС се приема, че въззивният съд е инстанция, която решава спора по същество. Затова този съд е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. Мотивите на второинстанционния съд трябва да обхващат всички спорни въпроси и да бъдат пълни, точни, ясни и убедителни/т. 7 на ППВС № 1 от 1953 г. / Това означава, че въззивният съд посочва кои конкретни факти приема за установени, кои доказателства смята за достоверни, на кои не дава вяра и по какви причини. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, което в случая въззивният съд е направил.. В случая съдът именно съобразявайки се с трайно установената практика е анализирал всички доказателства по делото и е обсъдил доводите на страните, което е обусловило извода му за неоснователност на предявените искове. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, и по свое вътрешно убеждение и съгласно разпореденото в закона е направил своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. Не следва да се допусне касационно обжалване и по въпросите, свързани с преценката на съда относно тежестта на извършените нарушения на трудовата дисциплина и съответствието им с наложеното наказание. По така поставените въпроси Върховният касационен съд се е произнесъл и с решение № 227 от 29.06.2012 г. по гр. д. № 1417/2011 г. на ІІІ г. о., като е прието, че преценката на тежестта на нарушенията следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение, с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника /служителя/ към конкретното неизпълнение. При преценка на тежестта на нарушението следва да се съобрази и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя. С решение № 167 от 14.05.2013 г по гр.дело № 1102/2012 г на., Г. К., ІV г.о. на ВКС и решение № 163 от 13.06.2012 г. по гр. д. № 564/2011 г. на ІV г. о. постановени по реда на чл.290 от ГПК е прието по задължителен начин, че тежестта на допуснатото нарушение се определя с оглед характера на изпълняваната работа; с оглед характера на възложените трудови функции и доколко те сочат за оказано от работодателя по-високо доверие; доколко са свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнение на работата. В случая съдът именно съобразявайки се с трайно установената практика е анализирал всички доказателства по делото и е обсъдил доводите на страните, което е обусловило извода му за тежестта на допуснатите нарушения на трудовата дисциплина, които обуславят налагането на най-тежкото наказание-дисциплинарно уволнение. Така установената практика по поставените за разглеждане въпроси не е неправилна и не следва да се допуска касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за да бъде коригирана същата. На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника по жалба сумата 2700 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС. Предвид изложените съображения, съдът