Определение № 4499 от 09.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1096/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Архолд Арена“ ЕООД, чрез адв. П. против решение № 5918/20.11.2023 г. по в.гр.д. № 9110/2022 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение № 4295 от 05.05.2022 г. по гр.д. № 52759/2021 г. на Софийски районен съд, са уважени предявените от М. И. Й. против касатора искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ, чл.224, ал.1 КТ и чл.128 КТ – за признаване за незаконно и отмяна на прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ, извършено със заповед № 1/15.06.2021 г., както и за отмяна на наложеното със заповед № 1/07.07.2021 г. дисциплинарно наказание „уволнение“, за заплащане на обезщетение за оставане без работа за периода 15.06.2021 г. до 15.12.2021 г. в размер на 3 900 лв., на обезщетение за девет дни неизползван платен годишен отпуск за 2021 г. в размер на 344,16 лв. и на брутно трудово възнаграждение за периода от 1.06.2021 г. до 15.06.2021 г. в размер на 325,00 лв., ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба – 1.07.2021 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и в частта, с която се обжалва въззивното решение, с което е потвърдено решението на първата инстанция по исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ касационната жалба е допустима, тъй като е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. В останалата част, с която се обжалва въззивното решение, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което са уважени исковете с правно основание чл.224, ал.1 и чл.128, т.2 КТ, касационната жалба е недопустима с оглед нормата на чл.280, ал.3, т.3 ГПК, тъй като цената на исковете е под 5 000 лв. и следва да бъде оставена без разглеждане. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон – чл.325, ал.1, т.1 КТ, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила /на нормите на чл.235, ал.2 и 3 ГПК, чл.236, ал.2 ГПК и чл.172 ГПК/ и необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приел, че заповед № 1/15.06.2021 г. е произвела действие и че с нея е извършено незаконно уволнение, както и че заповед № 1/07.07.2021 г. за налагане на дисциплинарно уволнение, е издадена след като трудовото правоотношение между страните е било вече прекратено, поради което се явява незаконна. На следващо място се твърди, че въззивният съд не е направил анализ на фактите и доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, поради което е достигнал до грешни правни изводи; не е обсъдил всички доводи, твърдения и възражения на въззивника и на събраните по делото гласни доказателства. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните процесуалноправни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззвният съд да постанови акта си след анализ на представените по делото доказателства и на тях да обоснове крайните си правни изводи; 2/ Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; 3/ Длъжен ли е въззивният съд при преценката на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви защо ги кредитира или не; Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, и да изложи мотиви, защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други. Поддържа се, че по повдигнатите въпроси въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в конкретно посочени решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, а по четвъртия въпрос – в противоречие и със задължителна практика на ВКС – Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС, ТР № 4.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК и ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК. Ответната страна по жалбата – М. И. Й., чрез адв. Б., е депозирала отговор, в който поддържа, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като излага съображения, че формулираните от касатора процесуалноправни въпроси не са от значение за изхода на спора, т.е. не са правни въпроси, а са относими към правилността и обосноваността на направените от въззивния съд изводи за незаконност на уволнението. Изложено е и становище за неоснователност на развитите в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са уважени исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3 КТ, въззивният съд е приел, че заповедта от 15.06.2021 г. за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните е незаконна. За да достигне до този извод съдът е приел, че издаването на процесната заповед и подписването й от работника или служителя под текст, че е връчена на последния на посочената дата, не представлява писмено съгласие на двете страни за прекратяване на трудовото правоотношение по смисъла на чл.325, ал.1, т.1 КТ, тъй като на първо място тази заповед не представлява предложение на работодателя, а безусловно изявление за прекратяване на трудовия договор, а на второ място – положеният подпис на работника или служителя, че е получил копие от заповедта, не представлява съгласие за прекратяване на трудовия договор. Посочил е, че това негово изявление може да се тълкува единствено и само като удостоверяване на получаването на препис от заповедта, като се е позовал на трайната практика на ВКС относно фактическия състав при прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие и даденото в нея разрешение на въпроса дали подписът на работника или служителя под текста на заповедта за прекратяване на трудовия договор на това основание, удостоверява връчването й, или съгласие за прекратяване на правоотношението. С оглед изложеното и поради недоказване от страна на работодателя, че ищецът писмено е изразил волята си за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните, въззивният съд е приел, че липсва, както предложение на работодателя, така и насрещно писмено волеизявление на работника или служителя по чл.325, ал.1, т.1 КТ, представляващо съгласие за прекратяване на договора. На следващо място, въззивният съд е споделил и изводите на първата инстанция, че издадената от работодателя заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, е издадена след като трудовото правоотношение между страните е било вече прекратено, макар и незаконно, с връчването на заповедта, издадена на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ, а последното препятства прекратяването на вече прекратен трудов договор на друго основание. Ето защо, уволнението, извършено със заповедта за налагане на дисциплинарно наказание от 01.07.2021 г. е незаконно само на това основание, поради което е ирелевантно за спора наличието или липсата на осъществено от работника или служителя дисциплинарно нарушение, както и спазването на процедурта по реализиране на дисциплинарната отговорност. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Поставените процесуалноправни въпроси относно задълженията на въззивния съд по чл.12, чл.235, ал.2, чл.236, ал.2 и чл.172 ГПК макар и да покриват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касатора значение, тъй като по тях не е налице сочения допълнителен критерий – противоречие с посочената задължителна и казуална практика на ВКС. Според посочената практика, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, както и че при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорния за страните въпрос, очертан с въззивната жалба и отговорите на същата, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора. Въззивният съд не е обсъждал гласните доказателствени средства, които са събрани по делото за установяване на описаните в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“ нарушения на трудовата дисциплина, тъй като е приел, че тази заповед е незаконна поради факта, че е издадена след като трудовото правоотношение между страните е било вече прекратено, макар и незаконно, с връчването на заповедта, издадена на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ, а последното препятства прекратяването на вече прекратен трудов договор на друго основание. Следва да се отбележи, че визираното в чл.12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обосновката на повдигнатите въпроси е свързана с оплакванията на касатора относно възприетата от съда фактическа обстановка и извършената от него преценка на писмените доказателства, която преценка обаче не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а необосноваността не е след касационните основания по чл. 280, ал.1 ГПК, с изключение на хипотезите, обхванати от понятието „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК и по-конкретно при „явна необоснованост“ поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквато хипотеза в случая не се разкрива. Следва да се посочи, че касаторът не е формулирал материалноправни въпроси по приложението на чл.325, ал.1, т.1 КТ и на чл.225, ал.1 КТ, макар и в касационната жалба да се съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния закон. Съгласно разясненията по т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба, само да конкретизира и да уточни правния въпрос, но не и да го изведе. При липса на допълнителната селективна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените процесуалноправни въпроси, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,