Определение № 4871 от 28.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2002/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Х. М., чрез адв. М. П. и адв. Т. Е., срещу въззивно решение № 198 от 28.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 372/2024 г. по описа на Окръжен съд – Силистра, с което е потвърдено решение № 41 от 18.04.2024 г., постановено по гр. д. № 175/2022 г. по описа на Районен съд – Дулово, за осъждането на Б. Х. М. да заплати на УМБАЛ „К.“ АД – гр. Р., на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата от 8000 лева, представляваща неустойка по чл. 8, т. 15 от договор за придобиване на квалификация по специалността „***“ от 27.11.2019г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата от 8000 лева, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.04.2022 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора, въззивният съд не е изпълнил задълженията си, разяснени с т.2 на ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на доказателства, ако е преценил, че дадената от първата инстанция правна квалификация на иска е неправилна; не е обсъдил възражението за прекомерност на неустойката, направено своевременно, а само това за нейната нищожност; не е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, за да достигне до извода, че ответникът не е бил в невъзможност на проведе обучението си по специалност „ ***“. Поддържа също, че са неправилни изводите на въззивния съд, че процесната неустоечна клауза не противоречи на императивните разпоредби на чл.66, ал.2 КТ, Закона за здравето, Наредба №1/2015 г. на чл.48, ал.3 от Конституция на РБ, тъй като не накърнява правото на работника/служителя да избере свободно професия или място на работа, както и правото му да прекрати трудовия си договор. В нарушение на материалния закон били направени изводите, че между страните е наличен договор по чл. 234 КТ; че работодателят не е променил едностранно мястото на работа на ответника чрез включването му в работните графици на „спешно приемно отделение“; че работодателят е изправна страна по договора. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Договорът, регламентиран в чл. 11, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 22 януари 2015 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването, който предвижда, че обучението по придобиване на клинична специалност се осъществява в рамките на обичайния работен процес (при пълно работно време), има ли характер на договор за повишаване на квалификацията по смисъла на чл. 234 КТ? Какво е минимално задължителното съдържание на договора по чл. 234 КТ и подлежат ли елементите от това минимално задължително съдържание на установяване с допустими доказателствени средства? При липса на допълнително споразумение, сключено между страни, които имат качеството „работник/служител“ и „работодател“ и при липса на събрани във въззивното производство доказателства, установяващи уговорки относно съществените елементи на договора по чл. 234 КТ, допустимо ли е въззивният съд да възприеме наличието на такъв единствено въз основа на твърденията на ищеца? Възможно ли е сключването на договор за повишаване на правната квалификация по смисъла на чл. 234 КТ между страни, които към момента на сключване на договора не са в трудово правоотношение и нямат качеството „работник/служител“ от една страна и „работодател“ от друга страна?“ Тази група въпроси обобщено касае характера на договора по чл.11, ал.1, т.1 Наредба № 1/22.01.2015г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването и съотношението му с договора по чл. 234 КТ. Във връзка с тях касаторът твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 227 от 19.04.2011 г. по гр. д. № 1861/2010 г. на IV г.о., решение № 139 от 21.09.2017 г. по т. д. № 555/2017 г. на II т.о., решение № 160 от 07.06.2011 г. по гр. д. № 617/2010 г. на IV г.о., решение № 171 от 15.10.2020 г. по гр. д. № 171/2020 г. на IV г.о.. Под номер 2/ в изложението касаторът поставя втора група въпроси, които касаят заявената нищожност на неустоечната клауза поради противоречието й с КТ и Конституцията на Р България. В тази група са въпросите :„Противоречи ли на закона уговорка, по силата на която специализантът, обучаващ се на основание срочен трудов договор, сключен по реда на чл. 11, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 22 януари 2015 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването, се задължава да заплати обезщетение на своя работодател, равняващо се по размер на полученото трудово възнаграждение, в случай, че прекрати предсрочно трудовия си договор, доколкото това възнаграждение възмездява положения му труд като лекар и му е гарантирано от закона (решение № 104 от 03.08.2021 г. по гр. д. № 1877/2020 г. на III г.о. на ВКС)? Подлежи ли на установяване като нищожна неустоечна клауза, включена в трудов договор, която обезпечава задължението на работника/служителя да не прекратява трудовия си договор по своя инициатива, като установяваща отказ от лично право и противоречаща на чл. 8, ал. 4 от КТ? Подлежи ли на установяване като нищожна неустоечна клауза, включена в трудов договор, която обезпечава задължението на работника/служителя да не прекратява трудовия си договор по своя инициатива, като установяваща ограничение пред свободния избор на професия и място на работа и като такава противоречаща на чл. 48, ал. 3 от КРБ? Действителна ли е клауза на неустойка в трудов договор, дължима на работодателя при предсрочно прекратяване на срочен трудов договор по инициатива или по вина на работника в светлината на чл. 66, ал. 2 от КТ, която разпоредба предвижда в трудовия договор страните да уговорят и други условия, доколкото обаче същите са свързани с предоставянето на работна сила? Изчерпателно ли са регламентирани основанията и редът за търсене на имуществена отговорност от работника/служителя в Кодекса на труда, когато същата е възникнала при и по повод престиране на работна сила и в този смисъл неустойката приложим институт ли е в трудовото право? Действителна ли е клауза за обезщетение, уговорена в сключен между страните трудов договор, но касаеща правоотношения след неговото прекратяване?“ Във връзка с тези въпроси касаторът поддържа противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 656 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 1954/2009 г. на IV г.о., решение № 417 от 21.05.2010 г. по гр. д. № 1228/2009 г. на III г.о., решение № 145 от 21.04.2014 г. по гр. д. № 4725/2013 г. на IV г.о., решение № 715 от 05.11.2010 г. по гр. д. № 139/2010 г. на IV г.о., решение № 740 от 18.11.2010 г. по гр. д. № 322/2010 г. на IV г.о., определение № 431 от 20.04.2010 г. по гр. д. № 139/2010 г. на IV г.о., определение № 527 от 13.05.2010 г. по гр. д. № 322/2010 г. на IV г.о., определение № 405 от 23.05.2022 г. по гр. д. № 372/2022 г. на IV г.о.. Към тази група спада и поставеният под №7 в изложението въпрос: „Действителна ли е клауза в срочен трудов договор, която задължава работника/служителя да заплати неустойка на своя работодател в случай, че същият упражни правото си да прекрати трудовия си договор преди изтичане на договорения срок по своя инициатива, независимо на кое от предвидените в Кодекса на труда основания и независимо от факта, че е спазил срока на предвиденото в КТ предизвестие?“ Във връзка с него касаторът твърди наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът поставя и въпроси с №№ по изложението 3 и 4, във връзка с които твърди, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 64 от 28.03.2015 г. по гр. д. № 4776/2015 г. на III г.о., решение № 139 от 21.09.2017 г. по т. д. № 555/2017 г. на II т.о., решение № 230 от 16.03.2021 г. по гр. д. № 211/2020 г. на IV г.о., решение № 95 от 18.04.2012 г. по гр. д. № 1604/2010 г. на IV г.о., решение № 376 от 26.10.2011 г. по гр. д. № 1405/2010 г. на IV г.о. и определение № 156 от 04.03.2022 г. по гр. д. № 3220/2021 г. на III г.о. Това са въпросите както следва: 3/ „Когато в трудовия договор е уговорено „място на работа“ чрез конкретизиране на съответното структурно звено в предприятието на работодателя (в частност конкретно специализирано отделение в лечебно заведение за болнична помощ), съставлява ли едностранно изменение на мястото на работа от работодателя, възлагане на същата или друга работа в друго звено в предприятието на работодателя (в частност друго специализирано отделение за болнична помощ)?“; 4/ „Включването на обща клауза в трудовия договор, по силата на която работникът/служителят се съгласява да изпълнява и други дейности на други работни места по писмено разпореждане на работодателя, достатъчно основание ли е да се приеме, че страните са постигнали взаимно писмено съгласие за изменение на характера на работата и мястото на работа или е необходимо да постигнат изрично писмено съгласие по повод конкретна длъжност и конкретно място на работа?“. Под №5/ в изложението касаторът поставя група въпроси, които касаят възражението за прекомерност на неустойката и включва ли обсъждането му възможността тя да бъде намалена съразмерно на периода на неизпълнената част от договора, във връзка с които поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Това са въпросите: „При наличие на своевременно направено възражение от ответника с отговора на исковата молба за прекомерност на неустойката, може ли въззивният съд да намали нейния размер съразмерно частта на уговорения срок, през който е престирано изпълнение или следва да обсъди наведеното възражение за прекомерност единствено като основание за нейната нищожност? (решение № 28 от 01.07.2011 г. по гр. д. № 243/2010 г. на IV г.о. на ВКС) Длъжен ли е въззивният съд да оцени размера на дължимото обезщетение при неизпълнение на поето от служителя задължение да работи при работодателя за определен срок съобразно правилото на чл. 20 ЗЗД? (решение № 272 от 05.10.2011 г. по гр. д. № 1637/2010 г. на III г.о. на ВКС) Когато неустойката обезпечава задължението на работника за работа през определен срок от време и от събраните по делото доказателства се установи, че се касае не за пълно, а за частично неизпълнение на това задължение, изискват ли добросъвестността и забраната за неоснователно обогатяване, компенсацията да обхваща действително претърпените вреди и съразмеряват ли се тези вреди с неизпълнената част от договора?“ (решение № 272 от 05.10.2011 г. по гр. д. № 1637/2010 г. на III г.о. на ВКС). Под № 6/ в изложението касаторът поставя последната група въпроси, касаещи процесуалните задължения на въззивния съд в качеството му на съд по съществото на спора да изготви доклад по делото при промяна на правната квалификация и да се произнесе по всички своевременно въведени възражения. В тази група са въпросите :„Задължен ли е въззивният съд, когато пререшава спора по жалба на ищеца, в решението си да обсъди и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения на ответника? Когато първоинстанционният съд не е извършил доклад по чл. 146 ГПК, длъжен ли е въззивният съд за да обезпечи правилното приложение на императивна материална разпоредба, да даде указания на страните относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства?“ – сочи се противоречие с приетото в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ответната страна по жалбата УМБАЛ „К.“ АД, чрез адв. Е. Н., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. В обжалваното решение въззивният състав е установил от фактическа страна, че страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, обективирано първоначално в трудов договор № ***/09.05.2018 г., а впоследствие и в допълнително споразумение от 27.11.2019 г., сключено на основание чл. 118, ал. 3, във вр. с чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ, за извършване на определена работа – обучение за придобиване на специалност, във връзка с чл. 11, ал. 1 от Наредба № 1/2015 г., по силата на което ответникът заема длъжността лекар-специализант по специалността „***“ в ищцовата болница, с място на работа „Трето общо вътрешно отделение *** и хематология", със срок на договора до изпълнение на учебната програма, установено при допускането на специализанта до държавен изпит, но не по-късно от полагането на държавния изпит за специалност в срок до 5 години след изтичане на срока за обучение по съответната специалност /чл. 8.3 от допълнителното споразумение/; че съгласно чл. 8.10 от договора лекарят се задължава да завърши специализацията си и да придобие свидетелство за призната специалност в срок до 1 /една/ година от допускането на специализанта до държавен изпит, а в чл. 8.15 от същия е уговорена и отговорността на лекаря при неизпълнение на поетото задължение по чл. 8.10 и при прекратяване на договора по инициатива или по вина на ответника преди изтичане на срока посочен в чл. 8.3 – неустойка в размер на 8 000 лева или стойността на направените до момента разходи за обучение, ако те не надвишават размера на неустойката; че съгласно чл. 8.1 от допълнителното споразумение към договора работодателят УМБАЛ „К.“ АД се задължава да осигури на специализанта условия за практическо обучение за придобиване на квалификация по професията-лекар по специалността „***“, а специализантът – да придобие квалификация по същата специалност, а в чл. 8.2 от същото е предвидено обучението да се проведе в медицинските отделения на УМБАЛ „К.“ АД. Посочил е още от фактическа страна, че на 25.05.2021 г. изпълнителният директор на ищцовото дружество е издал заповед № 82/25.05.2021 г., с която, считано от 01.06.2021 г., трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 326, ал. 1 КТ – поради отправено писмено предизвестие от служителя на 02.03.2021 г., като в заповедта изрично е вписано, че съшият дължи на работодателя-ищец, съгласно чл. 8. 15 и чл. 8. 16 от допълнително споразумение № ***/27.11.2019 г., сумата от 8 000 лева, ведно със законната лихва; че заповедта за прекратяване е връчена на ищеца на 31.05.2021 г., както и че на 18.08.2021 г. същият е получил покана за доброволно изпълнение на задължението по чл. 8. 15 от допълнителното споразумение по прекратеното вече трудово правоотношение за заплащане сумата от 8 000 лева или да бъде назначен на работа в III-то вътрешно отделение на болницата, но ответникът не е заплатил доброволно дължимата неустойка, както и не е приел предложението на ищеца да бъде назначен на работа. При тези данни от фактическа страна, въззивният съд е формирал извод, че съобразно клаузите в допълнителното споразумение и първоначалния трудов договор, между страните е сключен договор по чл. 233 КТ за повишаване на квалификацията на работника или служителя или за придобиване на квалификация по друга професия или специалност (преквалификация). Приел е, че е налице действително задължение на лекаря-специализант по смисъла на чл. 234, ал. 3, т. 1 и т. 2 КТ, поето от него по действителен трудов договор – да работи в ищцовата болница за определен период от време, и ако не изпълни това свое задължение по причини, които могат да му се вменят във вина, да плати договорената компенсаторна неустойка. Изложил е съображения, че и двете задължения произтичат от сключения между страните трудов договор, без да противоречат на императивна материалноправна норма, като такива задължения изрично са регламентирани в чл. 234, ал. 3 КТ. Отделно е съобразил, че за да възникне в патримониума на жалбоподателя задължението за заплащане на процесната договорна неустойка, необходима предпоставка е прекратяване на съществуващото трудово правоотношение по инициатива или по вина на специализанта преди изтичане на срока, посочен в чл. 8. 3. от допълнителното споразумение, както и когато специализантът не изпълни задължението си по т. 8. 10. от същото. В тази връзка е обобщил, че предявеният иск по чл. 92 ЗЗД е основан на конкретна неустоечна клауза от процесния договор. Предвид основанието за сключване на срочния трудов договор – чл. 68, ал. 1, т. 2 КТ и чл. 11, ал. 1 от Наредба № 1/22.01.2015 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването и съобразно поетите от страните задължения, въззивният състав е счел, че освен престирането на работна сила от страна на служителя, предмет на договора е и придобиването на специалност в системата на здравеопазването т. е. съдържа и споразумение по смисъла на чл. 234 КТ. Намерил е, че освен минималното задължително съдържание, предвидено в ал. 2 на чл. 234 КТ, страните могат да уговарят и други допълнителни клаузи съобразно принципа на чл. 9 ЗЗД. Изложил е и съображения, че забраната на чл. 66, ал. 2 КТ нито ограничава правото на страните да се договорят по чл. 234 КТ, нито е относима към същото, предвид гражданскоправния характер на регулираните по този ред отношения. Предвид изложеното е обобщил, че неустоечната клауза по чл. 8. 15 е валидно уговорена и не е нищожна поради противоречие със закона или нарушение на добрите нрави. В обжалваното решение въззивният съд е приел още, че в случая основанието за прекратяване на трудовото правоотношение между страните е такова по инициатива на служителя и изпълва хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 1, б. „б“ от Наредба № 1/2015 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването /прекратяване на договора преди изпълнението на учебната програма и индивидуалния учебен план/. В тази връзка е посочил, че е възникнало уговореното в чл. 8. 15 от процесния договор право на ищеца да търси неустойка в размер на 8000 лв. Обосновал е извод, че ищецът е изправна страна по договора, а доколкото основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение, изключва инициатива или виновно поведение на работодателя, то е възприел като лишени от значение доводите на ответника за такова виновно поведение на работодателя поради неспазване на задълженията му по трудовия договор. Горното е извел от обстоятелството, че ако служителят желаеше да бъдат прекратени правоотношенията му с ищеца поради виновно поведение на последния, то той би прекратил трудовото си правоотношение без предизвестие, възползвайки се от хипотезата на чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ. За пълнота въззивната инстанция е посочила също така, че от доказателствата по делото не следва извод, че неизпълнението на задължението на д-р М. не е виновно, тъй като е резултат от поведението на работодателя, който не е създал условия за специализацията му. Съобразила е, че е изготвен и утвърден индивидуален план за обучение на специализанта; че отделението на болницата, към което ответникът е бил зачислен е разполагало с достатъчен персонал от специалисти и е изпълнявало договора си с НЗОК по клинични пътеки; че съобразно планираното обучение са полагани и изискуемите колоквиуми; че на д-р М. са разрешени служебни платени отпуски. По отношение на доводите на ответника относно давани от същия дежурства в Спешно отделение, въззивният състав е установил, че се касае за промяна на работното място, която е изключена от обхвата на забраната по чл. 118, ал. 1 КТ. Изложил е съображения, че със сключване на трудовия договор, съгласно т. 9. 2. ответникът се е съгласил на основание чл. 119 КТ да извършва и други дейности и да бъде преместван на други работни места, след писмено разпореждане на работодателя. Приел е също, че преместването на доктора по време на пандемията „COVID 19“ не е нарушение на задълженията от страна на ръководството на УМБАЛ „К.“, упражнявайки потестативното си право по чл. 120 КТ да промени работното място, но не и мястото на работа на служителя. В този смисъл се е позовал на практика на ВКС, съгласно която неизпълнение, което е резултат от горепосоченото извънредно положение, съставлява непреодолима сила за задължената страна /поради непреодолими от волята й причини/ и не е виновно, т. е. за него не се носи отговорност поради договорно неизпълнение. Обобщил е, че видно от данните за проведени обучения на специализанта, с представени доказателства за преминалите етапи на специализация, независимо от обявената в страната и в частност в УМБАЛ „К.“ извънредна ситуация, практическото му обучение е съобразно съответния график, и е съобразено с извънредните обстоятелства. В допълнение въззивният съд е преценил като неоснователни и доводите за допуснати съществени процесуални нарушения по делото от първата инстанция и за развитие на процеса пред нея извън принципите, заложени в ГПК. Установил, че не се констатира наличието на такива, а и страната не е направила искания за преповтаряне на съдопроизводствени действия или доказателствени искания за попълване на делото с доказателствен материал, от който е била лишена в нарушение на процесуалните правила. Предвид изложеното, е формирал извод, че предявеният иск е основателен, както и акцесорният такъв и първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава следното: Поставените в изложението към касационната жалба въпроси под номер пет и шест обобщено се свеждат до уточнените от съда въпроси „за задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор“, както и „дали и при какви предпоставки съдът следва да намали неустойката на основание чл. 92, ал. 2 ЗЗД при своевременно направено възражение за прекомерността й“. Тези въпроси съставляват общо основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото са от значение за изхода на спора. Касационното обжалване следва да се допусне за проверка съответствието на въззивното решение с трайно установената практика на ВКС относно задължението на въззивния съд, като инстанция по съществото на правния спор, да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, както и с приетото разрешение относно предпоставките, при които съдът може да намали уговорената неустойка поради прекомерност в решение № 28 от 01.07.2011 г. по гр. д. № 243/2010 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 272 от 05.10.2011 г. по гр. д. № 1637/2010 г. на III г.о. на ВКС и останалата, цитирана по формулираните под номер пет и шест въпроси, практика на ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По останалите поставени в изложението въпроси, съдът ще вземе отношение при разглеждане на жалбата по същество. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,