Определение № 4611 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4067/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 109 880/24.09.2025 година, подадена от „А. България“ АД [населено място], срещу част от решение № 5063/05.08.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІV-Е състав, постановено по гр. д. № 3855/2025 година. С касационната жалба въззивното решение на Софийски градски съд се обжалва в частта му, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 745/15.01.2023 година на Софийския районен съд, 79-ти състав, постановено по гр. д. № 21 713/2024 година по искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, предявени от Х. К. Х. срещу „А. България“ АД [населено място] е признато за незаконно и като такова е отменено уволнението на Х. К. Х. от длъжността „мърчандайзер продажби“, извършено със заповед № 023-019/15.03.2024 година на изпълнителния директор на „А. България“ АД [населено място], на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ, като Х. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, а „А. България“ АД [населено място] е осъдено да му заплати сумата от 11 269.10 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа порази незаконното уволнение за периода от 18.03.2024 година до 18.09.2024 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковете–15.04.2024 година до окончателното плащане. В подадената от „А. България“ АД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение, в обжалваната му част, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу дружеството от Х. К. Х. искове, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъдат отхвърлени изцяло. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 Ответникът по касационната жалба Х. К. Х. е подал отговор с вх. № 120 517/15.10.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 5063/05.08.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІV-Е състав, постановено по гр. д. № 3855/2025 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. „А. България“ АД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 25.08.2025 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 109 880/24.09.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е изложил съображения за това, че намирал за правилни изложените от Софийски районен съд мотиви относно основателността на предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, като препращал към тях на основание чл. 272 от ГПК. В тези мотиви било посочено, че по делото от страна на Х. К. Х. било направено изрично оспорване относно надлежното провеждане на процедурата по съкращаване на щата, което по своето естество обхващало и въпроса относно законосъобразното упражняване на правото на подбор, съответно приложението на критериите, установени с разпоредбата на чл. 329, ал. 1 от КТ, като съгласно разясненията, възприети с ТР № 3/16.03.2012 година, постановено по тълк. д. № 3/2011 година на ОСГК на ВКС, преценката на работодателя в тази насока що се отнасяло до критериите за квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа (качество на работата) можело да бъде предмет на съдебен контрол. В случая, за установяване на обстоятелствата във връзка с извършване на подбора бил представен протокол за работа на комисия от 13.03.2024 година, която единодушно била предложила прекратяване на трудовото правоотношение с Х. К. Х., мотивирайки се, че до голяма степен трудовите му функции се припокривали с тези, изпълнявани от друг служителя на същата длъжност-Я., както и, че същият не демонстрирал достатъчно добри резултати и ефективност в самостоятелни дейности, отделно от колегата си, поради липсата на умение за създаване на делови социални контакти и отношение с крайните клиенти. Установявало се, че в протокола за подбор били посочени участващите в него лица, заемащи съкращаваната длъжност „мърчандайзер продажби“–Х. К. Х., А. К. Я. и Ц. Б. Д., критериите за извършването му–1) „Професионални знания и умения вкл. образователна степен, квалификация и придобит професионален опит“ и 2) „Качество и начин на изпълнение на възложените задачи“, като изрично в документа се предвиждало, че се издавал в изпълнение на заповед № 018/112.03.2024 година, с която било утвърдено новото щатно разписание, разпоредено било сформирането на комисия за извършване на подбор и били определени служителите, които процедурата по подбора следва да обхваща, а именно: заемащите длъжността „мърчандайзер продажби“, както и участващите в нея лица–П. П., Д. К. и Т. Х., за които не се спорело, че в това си качество били подписали и протокола от 13.03.2024 година, още повече, че един от тях-свидетелят Х. бил потвърдил този факт и по време на разпита си по делото. В случая обаче, съдът намирал, че съвкупната преценка на ангажираните по делото доказателства не обуславяла направата на категоричен извод, че удостоверените в протокола крайни констатации на членовете на комисията съответствали на обективната действителност. Най-напред това било така, тъй като при внимателно проследяване на съдържанието на документа ставало ясно, че посочените в него отделни критерии–знания, умения, образование и качество на изпълнение на задълженията, били само формално възпроизведени, без обаче крайните констатации на членовете на комисията да им съответствали. В тази връзка следвало да се отбележи, че с оглед удостовереното в протокола можело да се обобщи, че по отношение на критерия образователен ценз и продължителност на стажа на всеки един от оценяваните лица, комисията била възприела за предимство на останалите служители факта, че същите имали по-голям професионален опит от Х. К. Х. при същия работодател (само с около 1 година, доколкото Я. и Д. работели от 7 години, а Х. от 6 години при „А. България“ АД [населено място] ), изцяло игнорирайки обаче обстоятелството, че последният притежавал средно образование в областта на техническите науки и магистърска степен в областта на икономика на търговията, познанията по които до голяма степен следвало да се възприемат за относими към спецификата именно на заеманата от него длъжност, свързана с работа със селскостопанска техника и комуникация с клиенти на място. Точно обратното, „А. България“ АД [населено място] било придал съществено значение на образователния ценз на служителите Я. и Д. в областта съответно на теологията (богословие) и моделиерството на кожи, за които очевидно било, че нямат никакво отношение към съдържанието на осъществяваните от тях трудови функции. Нещо повече, правело впечатление, че Д. разполагала дори с по-нисък образователен ценз в сравнение с този на Х.–средно специално образование, който факт не само не бил отчетен в нейн ущърб при крайната констатация на комисията, а го била възприела като предимство за нея, прилагайки за водещ показател единствено продължителността на професионалния опит, но игнорирайки други такива, по които Х. К. Х. не отстъпвал на останалите служители. Следвало да се отбележи, че по делото нямало данни за въведена от страна на работодателя конкретна методика, по която да се извършвало оценяването на отделните служители като например чрез точкова система, въз основа на която да ставало ясно каква е тежестта на даден показател, внасяйки се по този начин яснота защо на един или друг критерии се придавало по-голямо значение, а друг следвало да се игнорира. Отделно от това, съдът приемал, че констатациите на комисията не се оказвали що се отнасяло и до другия от приложените критерии-качество и начин на изпълнение на възложените задачи, доколкото в тази част същите се основавали единствено на субективната оценка на свидетеля Х., без обаче само въз основа на тях да можело да се направи извод в тази насока. В случая, макар в протокола да било удостоверено, че той се явявал пряк ръководител на служителите на длъжност „мърчандайзер продажби“, това отбелязване не съответствало на данните, удостоверени в длъжностната характеристика за посочената длъжност, видно от която заемащото я лице се отчитало непосредствено пред „супервайзър: мениджър ключови клиенти“, което разколебавало направените в протокола констатации относно качеството и начина на изпълнение на възложените задачи, основани на впечатленията на свидетеля Х.. Нещо повече, дори и показанията му да бъдели съобразени, съдът намирал, че само въз основа на тях също не можело да се направи извод за твърдяната липса на инициативност и креативност на Х. в социалното общуване с клиентите. В разказа си пред съда той единствено заявявал, че Х. бил изпитвал затруднение в комуникацията със служителите на фирмата, с колегите си в екипа, но в тази част показанията му не способствали за установяване на проявяваните от него качества и умения на място в съответните магазини, където реално се осъществявала дейността на служителя, заемащ длъжността „мърчандайзер продажби“. В случая, правело впечатление, че заявеното от свидетеля, че Я. се бил справял на по-високо ниво поради по-дългия си професионален опит, не се основавало на конкретно посочени от него фактически действия и постигнати резултати, въз основа на които тази преценка била формирана, още повече, че с оглед на факта, че свидетелят Х. бил търговски мениджър на ответното дружество, на основание чл. 172 от ГПК показанията му следвало да бъдат анализирани с оглед останалите обстоятелства по делото. Следвало да се отбележи, че „А. България“ АД [населено място] не било ангажирал доказателства в подкрепа на формираната от свидетеля Х. представа за демонстрирано от Х. К. Х. занижено ниво в качеството на изпълнение на работата му, основано на твърдението, че бил изпитвал трудности при комуникацията с клиентите и социалното общуване. Точно обратното, въз основа на показанията на разпитания по делото свидетел Е. К., които съдът кредитирал с висока степен на достоверност, доколкото отразявали негови непосредствени възприятия, формирани по време на комуникацията си с Х. по време на работата в един от обслужваните от него магазини, а освен това същият бил трето за спора лице, поради което нямало основание да се счита, че бил заинтересован от изхода на спора, по делото се установявало, че в работата си Х. бил проявявал вежливост, креативност и професионализъм, описвайки го като усмихнат човек, на който се било отдавало да общува с хора. Изрично свидетелят заявявал, че бил присъствал на конкретна демонстрация на косачките на „Г.“, организирана от Х. К. Х., за което най-напред той бил обучил персонала на магазина, проявявайки по този начин техническата си грамотност. В случая, така разказаното от свидетеля не можело да бъде пренебрегнато само въз основа на факта, че същият не бил присъствал през цялото време на демонстрацията, тъй като такова негово поведение било житейски логично, доколкото по това време той също бил на работа в качеството си на „консултант-продавач“ и изпълнението на трудовите му задължения изисквало вниманието му да е насочено на друго място. Нещо повече, описаните от свидетеля конкретни фактически действия, свързани с обособяване на мястото на демонстрацията–изграждане на подиум от палета, поставяне отгоре на зелена трева и ограждане на същия с електро-пастир, за да не можело косачката да излиза от очертанията, показвали, че Х. бил направил необходимото, за да обезпечи провеждане на събитието. В случая, изрично в показанията си свидетелят К. заявявал, че комуникацията с Х. била на професионално ниво, а преценката в тази насока на служител с дългогодишен стаж не следвало да бъде игнорирана. В допълнение следвало да се отбележи, че впечатленията на свидетеля в тази насока се основавали не само на работата на Х. К. Х. през последните няколко години като служител на „А. България“ АД [населено място], но също така и на качествата му, станали му известни и като служител на друга фирма, при която също бил работил на идентична длъжност. Ето защо, обобщавайки данните, които се извличали от така обсъдените свидетелски показания, съдът намирал, че до голяма степен те опровергавали изложените от свидетеля Х. обстоятелства по начина, по който били отразени в протокола от 13.03.2024 година. Нещо повече, нямало основание да се възприемат и констатациите в документа, че работата на Х. К. Х. била по-скоро екипна заедно с тази на Я., тъй като сам свидетелят посочвал, че двамата са били разпределени в различни райони, като в тази насока подкрепящ този извод доказателствен източник отново били и показанията на свидетеля К., който посочвал, че в магазина, в който той работел Я. не бил идвал. В случая, евентуален извод в различен смисъл щял да бъде в противоречие и с оглед установеното по делото, че Х. К. Х. не само бил получавал парични бонуси от работодателя си със същата интензивност като колегата си Я., в какъвто смисъл били констатациите на съдебно-счетоводната експертиза, но те дори са били в по-висок размер. В допълнение следвало се отбележи, че в тежест на „А. България“ АД [населено място] било да ангажира годни доказателства, установяващи качеството на изпълнение на работата от страна останалите участвали в подбора лица, а само въз основа на показанията на свидетеля Х. не можело да се направи извод в тази насока, още повече, че в голямата си част те се опровергавали въз основа на проведеното от Х. насрещно доказване чрез показанията на свидетеля К. и изслушаната съдебно-счетоводна експертиза. В обобщение дори да се приемело, че по делото не се спорело относно отразените в протокола от 13.03.2024 година данни във връзка с критерия „Професионални знания и умения включително образователна степен, квалификация и придобит професионален опит“-образователен ценз, дипломи за завършено образование, продължителност на стажа и други, с оглед вече установеното „А. България“ АД [населено място] било достигнал до несъответстващи на тях констатации, позволявайки си даде приоритет на показатели, които обаче нямали отношение към спецификата на длъжността, заемана от оценяваните служители. Нещо повече, по тези съображения недоказани били останали и останалите възприети от комисията обстоятелства, свързани с втория критерии „Качество и начин на изпълнение на възложените задачи“, въз основа на които не можело да се достигне до извод за проявено от Х. К. Х. ниско качество на изпълнение на трудовите си функции. При тези данни, „А. България“ АД [населено място] не било доказало наличието на предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ-съкращаване на щата. Извършеното било незаконосъобразно, поради което предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за неговата отмяна бил основателен и следвало да бъде уважен. Същевременно по направените с въззивната жалба оплаквания за порочност на изводите на първоинстанционния съд с аргумент, че същите излизали извън обхвата на дължимата по закон проверка, които въззивният съдебен състав намирал за неоснователни, следвало да се посочи, че в ТР № 3/16.01.2012 година по тълк. д. № 3/2011 година на ОСГК на ВКС било прието, че преценката на работодателя по чл. 329, ал. 1 от КТ-кой от работниците и служителите има по-висока квалификация и работи по-добре подлежал на съдебен контрол в производство по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ при упражняването, на който съдът проверявал, основават ли се приетите от работодателя оценки на законовите критерии по чл. 329, ал. 1 от КТ на действително притежаваните от работниците и служителите квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа. Безпротиворечиво било възприето в съдебната практика, че критериите по чл. 329 от КТ имали обективни признаци и тяхното спазване бил начин на упражняване на правото на подбор и правото на уволнение, което при спор се преценявало от съда. Когато преценката била обективирана в писмен документ, същият представлявал писмено доказателство и при оспорването му от уволнения работник или служител, истинността на установените в него обстоятелства подлежала на пълно доказване от работодателя чрез разпит на свидетели, или прилагане на други доказателствени средства с оглед установяване на действителните качества на участвалите в подбора. Смисълът на това разрешение бил, че в случаите, когато се съпоставяли оценките между участвалите в подбора служители и доколкото в исковото производство по предявен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ се засягали трудовите права на ищеца, за него следвало да била предвидена възможност да оспори оценките на останалите участвали в подбора лица пред съда, който от своя страна при съответна съпоставка по обективни критерии да извършел проверка доколко дадените оценки обективно съответстват на действителните качества на участвалите в подбора, респ. на тази база да прецени дали са спазени изискванията на чл. 329 от КТ. Да се приемело противното щяло да означава уволненият работник или служител, който не разполага с информация и средства за контрол върху оценките на останалите служители, да бъдел лишен от възможността да оспори уволнението си при извършен незаконосъобразен подбор. В конкретния случай преценката на работодателя кой от работниците и служителите, участващи в подбора, имал по-висока квалификация и работел по-добре била обективирана в представения по делото протокол за подбор от 13.03.2024 година Изложените в него констатации били оспорени от Х. К. Х., като съобразно гореизложеното в тежест на ответника работодател било да установи законосъобразността на извършения от него подбор по чл. 329, ал.1 от КТ. От представения протокол за подбор от 13.03.2024 година се установявало, че подборът бил осъществен между тримата служители, заемащи към този момент длъжността „мърчандайзер продажби“–А. К. Я., Ц. Б. Д. и Х. К. Х.. Правилен бил изводът на първоинстанционния съд, че именно това били служителите, които следвало да бъдат оценявани, тъй като с оглед представените им длъжностни характеристики същите заемали една и съща длъжност с еднакви трудови функции. Изложените от „А. България“ АД [населено място] съображения, че служителката Д. не следвало да участва в процедурата по подбор, поради факта, че същата изпълнявала различни трудови функции в сравнение с Я. и Х. се явявали неоснователни и не кореспондирали с представените пред съда писмени доказателства. В протокола били посочени и критериите, по които били оценявани горепосочените служители, а именно: „Професионални знания и умения вкл. образователна степен, квалификация и придобит професионален опит“ и „Качество и начин на изпълнение на възложените задачи“. Следвало да се посочи, че работодателят не бил отразил тежестта на всеки един от възприетите от него критерии, като на служителите била поставяна една обща оценка. При извършване на подбора не били поставяни оценки/давани точки, което да позволяло да се вземе информирано решение кой от служителите работи по-добре. По отношение на първия критерии комисията била изложила декларативно притежаваните от всеки от служителите професионални знания и умения, включително образователна степен, квалификация и придобит професионален опит. По отношение на Х. К. Х. не било отчетено, че притежаваното от него средно-специално и най-вече висше образование (степен магистър, специалност „Икономика на търговията“) съответствало на предпочитаните от работодателя знания и умения, необходими за изпълнение на процесната длъжност, включително съгласно представената длъжностна характеристика, както и че същият имал най-дълъг трудов стаж в сравнение с останалите оценявани служители, който стаж съобразно посоченото в протокола за подбор бил придобит на същата или сходна длъжност при други работодатели. Несъответстваща със събраните доказателства по делото се оказвала оценката на комисията по подбора относно втория въведен критерии–качество и начин на изпълнение на възложените задачи. Освен показанията на свидетеля Х. „А. България“ АД гр. София не било ангажирала други доказателства в подкрепа на направените в протокола за подбор констатации. Свидетелят обаче не давал показания относно действително демонстрираното от ищеца качество и начин на изпълнение на възложените задачи. Акцентирало се единствено върху затрудненията му в комуникацията с останалите служители във фирмата и колегите си в екипа, което дори и да се приемело, че било така не водело след себе си до еднозначен извод за липсата на умение за създаване на делови контакти с бизнес партньори и крайни клиенти на дружеството. Не били ангажирани други доказателства в подкрепа на формираната оценка от комисията по подбор относно качеството и начина на изпълнение на възложените задачи от страна на Х. К. Х.. Не кореспондирало с показанията на свидетеля Х. посоченото в протокола за подбор, че Х. и Я. били упражнявали на практика трудовите си функции съвместно. Предвид това, въззивният съдебен състав намирал, че първоинстанционният съд не бил излязъл извън рамките на дължимата по закон проверка на извършения от „А. България“ АД [населено място] подбор, нито бил обсъждал нейната целесъобразност. Първоинстанционният съд бил достигнал до правилен извод относно незаконосъобразността на извършения подбор, съответно основателност на иска по чл. 344, ал.1, т. 1 от КТ. Предвид извода за основателност на обуславящия иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, следвало, че основателен бил и обусловеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, поради което правилно първоинстанционният съд бил постановил възстановяване на Х. К. Х. на заеманата до уволнението длъжност „мърчандайзер продажби“ при ответника „А. България“ АД [населено място]. Представено било копие на трудовата книжа на Х. К. Х., като при извършена констатация от първоинстанционния съд в открито съдебно заседание на 03.10.2024 година с оригинала й, било констатирано, че вписването в нея на прекратяването на трудовото правоотношение с „А. България“ АД [населено място] било считано от 18.03.2024 година, както и че липсвало последващо вписване относно следващ работодател. С доклада по делото първоинстанционният съд бил обявил безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че брутното трудово възнаграждение на Х. било в размер на 2425.50 лева. Именно този размер бил посочен от „А. България“ АД [населено място] в отговора на исковата молба. Между страните в производството не било спорно, а и се подкрепяло от представените платежни нареждания от 04.04.2024 година и 30.04.2024 година, че „А. България“ АД [населено място] било заплатило на Х. следните обезщетения – обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ за неспазено предизвестие в размер на сумата от 2417.71 лева (нето), както и обезщетение по чл. 222, ал. 1 от КТ за оставане без работа в размер на сумата от 2205.44 лева (нето) или общо 4623.15 лева. (нето). Пред първоинстанционния съд било изслушано и прието без възражения от страните заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което размерът на брутното трудово възнаграждение на Х. К. Х. за последния пълен отработен месец преди уволнението–януари 2024 година., изчислен съгласно чл. 228 от КТ и чл. 17, ал. 1 от НСОРЗ, възлизал на сумата от 2686.35 лева. Посочено било също, че в периода от 01.01.2022 година до 15.03.2024 година на заемащите процесната длъжност служители били начислени бонуси (брутно), представляващи допълнително трудово възнаграждение над получаваните от тях постоянни месечни възнаграждения, както следва: на А. К. Я.–общо 18 580.52 лева, на Ц. Б. Д.–общо 8322.72 лева и на Х. К. Х.–общо 23 827.86 лева. Според вещото начислените бонуси можело да бъдат годишни, които се изплащали през януари на следващата година и за полугодието, които се изплащали през юли, следващ полугодието, както при постигане на определен размер на продажбите, така и по решение на ръководството на дружеството. Съобразно това, първоинстанционният съд бил приел, че общият размер на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ за периода от 18.03.2024 година до 18.09.2024 година се равнява на сумата от 16 118.10 лева (равняващи се на 2686.35лева за 6 месеца), като доколкото в подадената въззивна жалба не се съдържало оспорване в тази насока, въззивният съдебен състав намирал този извод за правилен. Правилно било разгледано по същество и релевираното от „А. България“ АД [населено място] възражение за прихващане с изплатените на Х. К. Х. обезщетения по чл. 220, ал. 1 от КТ и чл. 222, ал. 1 от КТ, като съдебната практика била категорична относно възможността да бъдело осъществена съдебна компенсация с горепосочените обезщетения с това по чл. 225, ал. 1 от КТ. Въззивният съдебен състав намирал, че следвало да бъде уважено релевираното от „А. България“ АД [населено място] възражение за прихващане с изплатените от него обезщетения по чл. 220, ал. 1 и чл. 222, ал. 1 от КТ в посочения в отговора на исковата молба брутен размер, а именно сума в общ размер от 4849.00 лева (с брутен размер от 2424.50 лева) Този извод се подкрепял от факта, че размерите на обезщетенията по чл. 220, ал. 1 КТ и чл. 222, ал. 1 от КТ се определяли въз основа на полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение. По същия начин се определяло и обезщетението по чл. 225, ал.1 от КТ. Във връзка с това неоснователно се явявало направеното с въззивната жалба оплакване, че прихващането следвало да бъде направено с брутното трудово възнаграждение на Х. К. Х. в по-висок размер, определено съобразно заключението на съдебно-счетоводната експертиза. По делото не били представени доказателства на Х. да са били заплатени обезщетения с оглед прекратяването на трудовото му правоотношение с „А. България“ АД, изчислени съобразно горепосочения по-висок размер на брутното трудово възнаграждение, посочен от вещото лице. С оглед на това предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ се явявал основателен до размера на сумата от 11 269.10 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 18.03.2024 година до 18.09.2024 година., заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба–15.04.2024 година до окончателното плащане. За разликата над горепосочената сума до пълния претендиран размер искът подлежал на отхвърляне. Следователно първоинстанционното решение следвало да се отмени за разликата над сумата от 11 269.10 лева до възприетия от първоинстанционният съд размер от 11 494.95 лева. В останалата част постановеното от първоинстанционния съд решение следвало да бъде потвърдено като правилно. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „А. България“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси, а именно: (1.) Определя ли законодателят по-голямо значение или преимуществена относителна тежест на някой от установените критерии по чл. 329 от КТ?; (2.) Съществува ли възможност. с оглед спецификата на работата, подборът да бъде извършен от работодателя с прилагането на допълнителна критерии като например допълнителна квалификация, трудов стаж, размер на трудово възнаграждение и други подобни?; (3.) Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквалия във въззивната жалба като изложи собствени мотиви по относимите към спора, възраженията и доводите на страните, включително и когато, на основание чл. 272 от ГПК, препраща към мотивите на първоинстанционния съд? и (4.) Каква е доказателствената сила на протокола за подбор, съставен от назначената от работодателя Комисия по подбора и има ли процесуална пречка законността на извършения подбор, обективиран в протокола да бъде доказана чрез разпит на свидетели, които са лица, ангажирани в процедурата по извършването на подбора?. Твърди се, че отговорите на съда в обжалваното решение са необосновани и са в явно противоречие с ТР № 3/16.02.2012 година, постановено по тълк. д. № 3/2011 година на ОСГК на ВКС;ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС.; решение №107/18.02.2010 година, постановено по гр. дело № №3293/2008 година; решение № 131/16.02.2016 година, постановено по гр. д. № 2184/2015 година;; решение № 131/13.11.2018 година, постановено по гр. д. № 5072/2017 година, трите по описа на ВКС. ГК. ІІІ г. о.; решение № 52/06.03.2015 година, постановено по гр. д. № 3627/2014 година. решение № 274/16.03.2016 година, постановено по гр. д. № 5031/2015 година; решение № 128/01.08.2017 година, постановено по гр. д. № 2903/2016 година; решение № 62/29.03.2018 година, постановено по гр. д. № 3764/2017 година и решение № 210/08.10.2018 година, постановено по гр. д. № 4971/2017 година, петте по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Затова били налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същевременно отговорите на тези въпроси щял да бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което било налице и предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване. Така формулирания в изложението на „А. България“ АД [населено място] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК трети въпрос не обуславя допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационен контрол. При постановяване на решението си въззивният съдебен състав се е съобразил, че извършено от него препращане към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 727 от ГПК не го освобождава от задължението да отговори на всички относими към предмета на спора оплаквания, доводи, твърдения, възражения и оспорвания, направени във въззивната жалба и в отговора на същата, като изложи свои собствени мотиви, както по отношение на фактическата обстановка, на която се основават същите, така по отношение на приложимите към тях правни последици. Затова след като е препратил към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК въззивният съд е изложил съображения по направените във въззивната жалба на „А. България“ АД [населено място]. С оглед на това така поставения въпрос не обосновава допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване, а само по себе си несъгласието на касатора с тези изводи на съда не е основание за допускане на исканото обжалване. Отговор на първият и вторият от посочените по-горе въпроси е даден с ТР № 3/16.01.2012 година, постановено по тълк. д. № 3/2011 година, съгласно което преценката на работодателя по чл. 329, ал. 1 от КТ кой от работниците и служителите има по-висока квалификация и работи по-добре подлежи на съдебен контрол в производството по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ при упражняването, на който съдът проверява, основават ли се приетите от работодателя оценки по законовите критерии по чл. 329, ал. 1 от КТ на действително притежаваните от работниците и служителите квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа, поради което съдилищата са длъжни на извършван преценка в тази насока. Във връзка с това и двете съдебни инстанции не са разглеждали, нито въпроса дали някой от критериите за подбор по чл. 329 от КТ има по-голямо или преимуществено значение пред останалите такива, нито въпроса дали с оглед спецификата на длъжността работодателят може да извърши подбора като приложи допълнителни критерии затова. Преценката за законосъобразността на подбора е извършвана от съдилищата само при преценка на възприетите от работодателя критерии за това, като не са преценявани допълнителни такива. Обстоятелството, че комисията по подбора не е преценявала определени критерии, които впоследствие са взети предвид от съда, с оглед на което подборът е преценен като незаконосъобразен, не прави тези критерии различни от утвърдените от работодателя. Същевременно по отношение на четвъртия въпрос по приложението на чл. 329 от КТ е формирана съдебна практика съгласно, която законът не предвижда нито специална форма за извършване на подбора, нито задължение за работодателя на документира същия. Избора на формата на извършване на подбора е въпрос на работодателска преценка, като при оспорването му работодателят е този, който трябва докаже както извършването му, както и това, че същият е съобразен с изискванията на закона. Това може да бъде направено с всички доказателствени средства. При това съставените от работодателя за удостоверяване на подбора писмени доказателства имат характера на частни свидетелстващи документи, поради което при оспорването на съдържанието им, съдът ги преценява с оглед на всички събрани по делото доказателства, без да е обвързан от констатациите в тях. В случаите на такова оспорване работодателят е този, който трябва да ангажира доказателства установяващи верността на документа, удостоверяващ извършването на подбора. Същият обаче не е задължен да представя доказателства за всички действия по извършване на подбора и за обосноваване на всички приети от него оценки на работниците или служителите, а само за онези, които се оспорват от уволнения работник или служител. При това доказването може да бъде извършено чрез снабдителски показания, включително и на участвалите в подбора служители на работодателя. В случая въззивният съд не е отрекъл тази възможност, но в съответствие със законовите разпоредби е преценявал показанията на тези свидетели във връзка с останалите доказателства по делото, като с оглед на това е упражнил правомощието си да им даде или не вяра. С оглед на това така посочените три въпроса-първи, втори и четвърти не обуславят допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационен контрол. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 5063/05.08.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІV-Е състав, постановено по гр. д. № 3855/2025 година, по подадената срещу него от „А. България“ АД [населено място], касационна жалба с вх. № 109 880/24.09.2025 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото „А. България“ АД [населено място] ще трябва да заплати на Х. К. Х. сумата от 997.02 евро, представляваща направени по делото разноски адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение