Определение № 315 от 27.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4264/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Л. Г. К., чрез адвокат Н. Н., срещу въззивното решение на Плевенски окръжен съд №93/18.05.2021г. по в.г.д.№147/2021г. в частта, с която е потвърдено решение №260598/18.12.2020г. на Районен съд – Плевен, в частта, с която са отхвърлени предявените от Л. Г. К. срещу Потребителна кооперация „Вит - 91“ [населено място] искове, за заплащане на сумите, както следва: от 6 842,68лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от 01.08.2017г. до 23.11.2018г., на основание чл.242 от КТ вр. чл.128 КТ; от 2 022,39лв., представляваща лихва за забава върху неизплатеното трудово възнаграждение за периода от 01.09.2017г. до 03.08.2020г., на основание чл.245 от КТ вр. чл.86 от ЗЗД; от 1 397,40лв., представляваща неизплатено обезщетение в размер на две брутни трудови възнаграждения, на основание чл.222, ал.3 от КТ; от 1 397,40лв., представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 40 дни за 2017г. и 2018г., на основание чл.224, ал.1 от КТ. В жалбата са изложени доводи за неправилност на атакуваното решение поради противоречие с материалния закон, допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Насрещната страна Потребителна кооперация „ВИТ – 91“ с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат А. К., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като изложението не отговаря на изискванията на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а посочената съдебна практика е неотносима към процесния спор. По същество изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира и присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Същата е частично недопустима като насочена срещу акт, който е изключен от касационен контрол. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.3 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ и по исковете за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5 000лв. Част от предявените в настоящото производство искове са с цена от 1 397,40лв. по иска с правно основание чл.222, ал.3 от КТ и от 1 397,40лв., по иска с правно основание чл.224, ал.1 от КТ, които са под определения в ГПК праг за касационно обжалване, поради което обжалваното решение не подлежи на касационен контрол. Същото е влязло в сила от момента на обявяването му, на основание чл.296, ал.1 от ГПК. Подадената касационна жалба в посочената ѝ част е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Погрешните указания на въззивния съд за обжалваемостта на постановения от него съдебен акт не са обвързващи за настоящия съдебен състав, който служебно следи за наличие на предпоставките за допустимост на касационното производство. По заявените основания за допускане на касационното обжалване по предявените искове с правно основание чл.128 от КТ и чл.86 от ЗЗД, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд Плевен в частта, с която са отхвърлени предявените от Л. Г. К. срещу Потребителна кооперация „Вит - 91“ [населено място] искове, за заплащане на сумите, както следва: от 6 842,68лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от 01.08.2017г. до 23.11.2018г., на основание чл.242 от КТ вр. чл.128 КТ; от 2 022,39лв., представляваща лихва за забава върху неизплатеното трудово възнаграждение за периода от 01.09.2017г. до 03.08.2020г., на основание чл.245 от КТ вр. чл.86 от ЗЗД. Решение № 93/18.05.2021г. по в.г.д.№147/2021г. на Софийски апелативен съд в останалата му част е влязло в законна сила. За да постанови този резултат, съдът е приел, че ищецът Л. К. е бил Председател на ответната кооперация до 23.11.2018г., когато в Търговския регистър е вписан нов председател - Р. П. Т.. Членственото правоотношение на Л. К. е прекратено с решение на ОС на кооперацията от 23.03.2019г. Посочил е, че основния спорен въпрос е дължими ли са на ищеца претендираните суми като трудово възнаграждение и лихви за забавеното им плащане. Изложил е, че по него е формирана непротиворечива и трайно установена съдебна практика на ВКС, според която изборът на председател на кооперация не е равнозначен на избора по смисъла на чл.83 от КТ и сл. от КТ. Изборът, като основание за възникване на трудово правоотношение не може да се приложи по отношение на всяка длъжност. В Закона за кооперациите липсва изричен текст, който да урежда възможността за възникване на трудово правоотношение между лицето избрано за председател и кооперацията. Липсва такава уредба и в акт на Министерски съвет. С оглед на това, съдът е приел, че трудово правоотношение ще възникне само, ако това е предвидено в Устава на кооперацията и то, ако е изрично предвидено, че с председателя ѝ се сключва трудов договор. С оглед на това е обосновал е извод, че доколкото в представения Устав на ответната кооперация не е предвидено сключване на трудов договор с лицето избрано за неин председател, създаденото въз основа на избор от Общото събрание правоотношение между Председателя и кооперацията не е трудово по смисъла на чл.357 от КТ. Извод в обратен смисъл не може да се изведе от представените по делото Споразумение по чл.107 от КТ и другите допълнителни споразумения към така наречения „трудов договор“. Приел е, че нормите на КТ, регламентиращи избора като специфично основание за възникване на трудово правоотношение, не са относими към разглежданото правоотношение. По тези съображения е намерил предявените искове за неоснователни. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ Следва ли първоинстанционният съд при неяснота и противоречие в твърденията на страната в исковата молба, да отстрани същите по реда на чл.129, ал.2 от ГПК? Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №60/14.05.2019г. по г.д.№2324/2018г. на ВКС, ІV г.о.; 2/ Задължението за държавна такса дали е от кръга на абсолютните процесуални предпоставки за редовност на исковата молба? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС в определение №315/05.07.2019г. по ч.г.д.№1942/2019г. на ВКС, ІV г.о.; 3/ Налице ли е съществено процесуално-правно нарушение в случаите, при които съдът не е обсъдил и не се е произнесъл с въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи за неправилност на постановеното първоинстанционно решение. Въпросът е решен в противоречие с приетото в решение №15/30.01.2015г. по г.д.№4604/2014г. на ВКС, ІV г.о. 4/ Допустимо ли е Общото събрание на кооперацията да взема решение по въпроси свързани с нейната дейност и когато законът или уставът не предвиждат изрично това. Решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №826/30.11.2005г. по т.д.№86/2005г. на ВКС, VІ т.о. Исканията са основани на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: Отговорът на първия поставен в изложението въпрос винаги е положителен. Задължение на първостепенния съд е да следи за редовността на предявените искове, като отстранява съществуващото в исковата молба противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Съдът следва да дава ход единствено на редовно предявени искове, с оглед осигуряване правата на страните в производството, като обезпечи надлежното упражняване на правото на иск и на правото на защита на ответника, който не би могъл да го осъществи при неясно предявени претенции. Настоящата инстанция намира, че по отношение на този въпрос не е налице допълнителното основание за допускане на касационното обжалване, а именно същият да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Исковата молба, с която касаторът е предявил своите претенции е ясна, съдържа твърдения за обстоятелствата, на които се основава всеки от исковете и са формулирани съответни на тях петитуми. Дадената от съда правна квалификация съответства на въведените от ищеца твърдения. Въпросът дали правоотношението, от което ищецът черпи права е трудово е по съществото на спора, както е и разгледано от въззивната инстанция. Вторият поставен въпрос е разрешаван безпротиворечиво, както в теорията, така и в съдебната практика. Елемент от редовността на исковата молба е посочването на цената на иска и представяне на доказателства за заплатена дължимата за производството държавна такса. Последната не може да бъде квалифицирана като абсолютна процесуална предпоставка за водене на производството, при липса на която постановеното по делото решение е недопустимо, предвид съдържащата се в ГПК уредба, която дава възможност за последващото ѝ събиране – чл.77 от ГПК. Извод за вида и правната квалификация на предявените искове не може да се направи въз основа на това дали по предявените претенции е събрана или не определената по закон такса. В този смисъл въпросът е извън предмета на спора, не е от значение за крайния му изход, не е обуславящ и не кореспондира с правните изводи на съда. По отношение на него не е налице първата предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. По третия формулиран в изложението въпрос е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Не обсъждането и не произнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е съществено нарушение на процесуалните правила. Настоящият състав на съда споделя изцяло това разрешение на процесуалноправния въпрос, като намира че обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със същото. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост и е изложил становище по наведените в хода на производството възражения, като е приел за установени фактите относно липсата на трудово правоотношение между ищеца и ответната кооперация, което да е възникнало по повод избора му за неин председател. Обсъдил е и е изложил мотиви по въведените пред него твърдения за процесуални нарушения на първостепенния съд, изразяващи се в даване ход на нередовна искова молба, неправилна квалификация и липса на доклад. При постановяване на решението съдът не е допуснал нарушение на правилата на чл. 12, чл.235, ал.2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК при обсъждане на събраните доказателства и въведените в производството възражения. Последният поставен въпрос е извън предмета на спора, не от значение за крайния му изход, не е обуславящ и не кореспондира с правните изводи на съда, поради което не е налице първата предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. В атакуваното решение въззивната инстанция не е обсъждала, нито е отрекла възможността Общото събрание на кооперацията да взема решения свързани с нейната дейност в хипотеза, когато това не е предвидено изрично в закона или устава. Съдът е разгледал единствено въпроса за вида на правоотношението, което възниква между кооперацията и лицето избрано за неин председател, като е посочил, че същото ще има характер на трудово, когато това е предвидено в устава. Даденото от съда разрешение е в съответствие с формираната практика на ВКС. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане касаторът Л. Г. К. следва да бъде осъден да заплати на Потребителна кооперация „ВИТ – 91“ сумата от 1300лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,