Определение № 2037 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 27/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. М. Д., чрез адв. М., срещу Решение № 3671 от 20.06.2024 г. по в. гр. д. № 4999/2023 г. на Софийски градски съд, с което след като е потвърдено Решение № 12337/07.11.2022 г. по гр. д. № 71481/2021 г. по описа на СРС, 179 състав, поправено с Решение № 3981/16.03.2023 г., са отхвърлени предявените от касатора срещу ответника Софийски районен съд искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и чл. 344, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението от длъжността „съдебен деловодител“, извършено със Заповед № АС 475/15.10.2021 г. на председателя на СРС; за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност; и за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 9 329, 70 лв. - обезщетение за оставане без работа за период от шест месеца, считано от 15.10.2021 година. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Искането е за отмяна на въззивното решение и уважаване на исковете. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба Софийски районен съд е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че те били обвързани от действието на трудово правоотношение с източник трудов договор № 23/17.01.2011 г. и допълнителни споразумения към него № 1793/27.08.2019 г. и № 2514/05.10.2021 г. за длъжността „съдебен деловодител-адвокатска стая“ в звено „СД-НО“. Със Заповед № АС-475/15.10.2021 г. председателят на СРС наложил на В. М. Д. дисциплинарно наказание „уволнение“ за извършено дисциплинарно нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 8 и т. 10 КТ - „злоупотреба с доверието и уронване доброто име на предприятието“ и „неизпълнение на други трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни актове“, като е прекратил на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ трудовото правоотношение с ищцата. В мотивите към заповедта е посочено, че на 16.09.2021 г. в служба „Съдебно деловодство - Наказателно отделение“ в СРС ищцата извършила действия, представляващи неспазване на Етичния кодекс на съдебните служители и на трудовата дисциплина, и поведение, което уронва престижа на съдебната власт, изразяващо се в проявено грубо и арогантно поведение към друг служител - И. А., като част от действията са извършени в присъствието на външни лица. Конкретните данни се съдържали в приложените към доклад с вх. № 29006712/23.09.2021 г. на съдебен администратор на СРС докладна записка от В. К., докладна заиска от И. Й. и доклад от И. А.. Посочено е, че ищцата нарушила чл. 149, ал. 3 от Правилника за администрацията в съдилищата (ПАС), чл. 4, т. 4.4 и т. 4.7, чл. 16 и чл. 35 от Етичния кодекс, както и че описаните в докладните записки действия и отправени думи били проява на неетичност и неколегиалност, а доколкото са извършени в присъствието на външни лица, описаното поведение на съдебния служител злепоставяло името на съда и водело до уронване престижа на съда пред обществото. Неизпълнението на трудовите задължения нямало характер на еднократност с оглед данните по дисциплинарната преписка и личното трудово досие на служителя. Със Заповед № 2598/15.10.2021 г. председателят на СРС прекратил трудовото правоотношение с В. М. Д. на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ - дисциплинарно уволнение, считано от 16.10.2021 година. С доклад с вх. № 29006712/23.09.2021 г., след като била сезирана писмено от В. В. К. - съдебен деловодител „Досъдебно деловодство“, И. В. Й. - деловодител в НО, СРС, и И. А. – съдебен долеводоител, съдебният администратор на СРС Б. Б. уведомила председателя на СРС, че на 16.09.2021 г. В. К. я информирала, че в адвокатска стая, намираща се в непосредствена близост до деловодство „Досъдебно производство“, В. М. Д. крещи на И. А., а в стаята присъстват и външни лица. В доклада е посочено, че след около 10 минути съдебният администратор отишъл в адвокатка стая, в която заварил адвокати, И. А., както и деловодителят на седми и сто и пети състав, които й разказали за случилото се. И. А. й споделила, че всекидневно е обиждана от В. Д. пред външни посетители. Въззивният съд приел, че със Заповед № АС-439/28.09.2021 г. съдия Г. Ч. (в качеството му на председател на СРС съгласно Заповед № АС-431/23.09.2021 г.) предоставил възможност на ищцата В. М. Д. в 3 - дневен срок от връчване на заповедта да даде писмени обяснения относно извършените от нея действия, описани в обстоятелствената част на заповедта и доклад с вх. № 29006712/23.09.2021 г. на съдебния администратор на СРС, представляващи неспазване на Етичния кодекс на съдебните служители и на трудовата дисциплина и поведение, което уронва престижа на съдебната власт - грубо и арогантно поведение към служителя И. А., като част от действията са извършени в присъствието на външни лица. От Заповед № АС-431/23.09.2021 г. на председателя на СРС вззивният съд установил, че в периода от 24.09.2021 г. до 01.10.2021 г., включително, изпълняващ функциите на административен ръководител-председател на СРС- бил съдия Г. Ч. - заместник-председател и ръководител на Първо ГО. Съдът констатирал, че в депозираните на 04.10.2021 г. обяснения с вх. № 29006982 ищцата не отрича, че употребила посочените в докладните записки изрази спрямо И. А.. От представената длъжностна характеристика за длъжността „съдебен деловодител (адвокатска стая)“, утвърдена на 13.02.2009 г. и връчена на ищцата на 23.06.2021 г., решаващият съдебен състав приел, че сред функционалните изисквания за заемане на длъжността е и наличието на отлични комуникативни умения (т.2.1.), а сред квалификационните изисквания за заеманато й - лични качества като комуникативност (работа с граждани) и способност за работа в екип (т.3.2.). Позовал се е на данните от атестационния формуляр на ищцата за периода 01.12.2019 г. - 30.11.2020 г. по показателите „взаимоотношения с останалите служители“, „умения за работа в екип“ и „етично поведение на работното място“, по които ищцата получила най-малко точки (1 т.). С Решение № 2/26.01.2021 г. административният ръководител на СРС отхвърлил подаденото от ищцата възражение срещу поставената атестационна оценка 5 за периода на атестиране 01.12.2019 г.-30.11.2020 година. Въз основа на заключенията към приетите по делото основна и допълнителна съдебно-счетоводни експертизи съдът установил, че размерът на брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец, предхождащ датата на уволнението, е за м. април 2021 г. и е в размер на 1 456,00 лева, а на обезщетението за оставане без работа за процесния период - 9 329,59 лева. От показанията на разпитаните по делото свидетели - адвокат Новела Б.-К., Ив. Й., разпитвана двукратно в производството пред районния съд, включително след извършен от първоинстанционния съд на основание чл. 204, ал. 1 ГПК оглед на видеозапис, и И. А.-съдебен деловодител в „Адвокатска стая - Наказателно отделение“, въззивният съд установил вербалния контфикт между служителите на ответника, при който ищцата се обърнала към свидетеля И. А. в присъствие и на други лица с думите „бездетна, без мъж, некадърна, неграмотна“. От показанията на свидетеля В. П. – адвокат, съдът установил познанството й с ищцата, която любезно и акуратно изпълнялавала работата си в случаите, в които адв. П. извършвала справки по делата. При обосноваване на правните си изводи СГС е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на районния съд. Допълнител е, че работодателят е спазил преклузивните срокове, предвидени в разпоредбата на чл. 194, ал. 1 КТ, както и изискванията на чл. 193, ал. 1 КТ. Възражението на ищата, че съдия Ч., който изискал обясненията й по дисципплинарното производство, не е разполагал с дисциплинарна власт, въззивният съд е намерил за неоснователно. Позовал се е на представената по делото Заповед № АС-431/23.09.2021 г. на председателя на СРС, с която именно съдия Ч. е определен да изпълнява функциите на административен ръководител на съда към датата на изискване на обясненията по чл. 193 КТ. Приел е, че заповедта, в която на ищцата е наложено наказание уволнение, отговаря на чл. 195, ал. 1 КТ, защото в нея е посочен е нарушителят, в какво се изразява нарушението - използване на обидни думи, грубо и арогантно отношение към колега - съдебен служител, проявени и пред външни лица, обективирани в описаните доклади, конкретизирана е датата на нарушението и какво е наказанието, както и въз основа на кои текстове от закона се налага то. С мотив, че заповедта е подписана от административния ръководител на СРС, който е неин автор по смисъла на чл. 180 ГПК, оплакванията на ищцата, че същата не отразява самостоятелната преценка на работодателя на обстоятелствата по чл. 189, ал. 1 КТ по причина, че дисциплинарното производство било инициирано от съдебния администратор, съдът намерил за неоснователни. Допълнил, че описаните в заповедта доклади са послужили за уведомяване на работодателя за извършено нарушение на трудовата дисциплина, като преценката на поведението на служителя е извършена от административния ръководител и е изразена в атакуваната в настоящото производство заповед. Препращането към описаните в заповедта доклади, със съдържанието на които ищцата е била запозната (същите са й били връчени със заповедта за искане на обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ), е счетено за допустимо съгласно практиката на ВКС - Решение № 849/12.01.2011 г. по гр. д. № 40/2010 г., ІV ГО на ВКС; Определение № 60860/06.12.2021 г. по гр. д. № 2386/2021 г., ІІІ ГО на ВКС; Решение № 857/25.01.2011 г. по гр. д. № 1068/2009 г., IV ГО; Решение № 205/04.07.2011 г. по гр. д. № 236/2010 г., IV ГО, Решение № 177/11.07.2012 г. по гр. д. № 193/2011 г., IV ГО и др. Въззивният съд е пояснил, че съдържанието на докладите е потвърдено от събраните по делото гласни доказателства и извършения оглед на видеозаписа от процесния инцидент, поради което оплакването във въззивната жалба, че докладите като частни документи не установяват вярно твърдяното нарушение, е прието за неоснователно. Отхвърлено е и възражението, че е нарушен чл. 189, ал. 1 КТ. Съдът, цитирайки разрешенията в Решение № 112 от 07.05.2015 г. по гр. д. № 5348/2014 г., ІІІ ГО на ВКС, е разяснил, че преценката на критерия „тежест на допуснатото нарушение“ следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, сред които характера на изпълняваната работа и възложените трудови функции и доколко те сочат за оказано от работодателя по-високо доверие, респ. доколко са свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнение на работата; значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя, респ. доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху работата на работодателя; обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението; както и субективното отношение на работника или служителя към неизпълнението. Посочил е, че в случая работодателят е съобразил изброените критерии, а извинителна причина за поведението на ищцата, което не е било провокирано, съдът не е приел да е доказана. Пояснил е във връзка с оплакванията във въззивната жалба, че, видно от съдържанието на заповедта, дисциплинарното наказание не е наложено за системни нарушения на трудовата дисциплина на основание чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ, а за нарушения по чл. 187, ал. 1, т. 8 и т. 10 КТ, като констатацията за нееднократност на неизпълнението на трудовите задължения е отразено от работодателя с оглед преценката на тежестта на нарушението и след съобразяване на данните от личното трудово досие на служителя, конкретно доказателствата от последното периодично атестиране по показателите етично поведение, способност за работа в екип и др., по които служителят е получил най-малък брой точки и оценка „5“, слаб. Допълнил е, че данни за нееднократност на поведението на ищцата се съдържат и в показанията на свидетелите Ир. А. и Ив. Й.. Конкетизирал е, че съгласно чл. 149, ал. 3 от Правилника за администрация в съдилищата съдебните служители спазват Етичния кодекс на съдебните служители, приет от ВСС. Съгласно чл. 4.4. от Етичния кодекс на съдебните служители съдебният служител следва поведение, което не накърнява престижа на съдебната власт, не само при изпълнение на служебните си задължения, но и в своя обществен и личен живот. Позовал се е и на чл. 4.7, чл. 16 и чл. 35, съгласно които правила при изпълнение на служебните си задължения съдебният служител се отнася любезно, възпитано и с уважение към всеки, като зачита правата и достойнството на личността и не допуска каквито и да са прояви на дискриминация; следва поведение, което е съвместимо с добрите нрави и не уронва престижа на съдебната власт, а в отношенията с колегите си дължи проява на уважение, коректност и колегиалност, като не допуска поведение, което накърнява достойнството и правата на отделната личност. Въззивнит съд е допълнил, че уронване на доброто име на работодателя е налице, когато последният е злепоставен пред трети лица и това се отразява или е възможно да се отрази неблагоприятно на конкурентноспособността, ефективността и авторитета на предприятието-работодател. Пояснил е, че се касае за самостоятелен фактически състав на нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, т. 8 КТ, който съставлява основание за дисциплинарно уволнение, като не е необходимо нарушението да е умишлено. За ирелевантно е счетето дали присъстващата на конфликта адвокат К. е възприела поведението на ищцата като злепоставящо работодателя, тъй като от значение е обстоятелството, че нарушението на трудовата дисциплина е осъществено пред външни лица, съгласно приетото в Решение № 129/25.07.2019 г., гр. д. № 4280/018 г., III ГО. При тези мотиви исковете са счетени за неоснователн и решението на районния съд за отхвърлянето им е потвърдено. Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, обобщени и прецизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1.„ Следва ли въззивният съд да формира изводите си за фактите след обсъждане на всички доказателства в тяхната цялост, както и на всички доводи на страните, включително при обсъждане и отстраняване на противоречията в доказателствения материал и длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени ясни и безпротиворечиви мотиви относно спорните по делото въпроси?“; 2.“ Допустимо ли е в хода на образувано дисциплинарно производство да бъдат изисквани обяснения от служител и да бъде наложено наказание посредством препращане към обективни признаци на твърдяно нарушение, обективирани в документи, които не изхождат от работодателя?“; 3.“ Допустимо ли е съдът да се позовава на фактически констатации за допуснати нарушения на трудовата дисциплина, както и на последици от нарушенията и констатации за тяхната тежест, които не са обективирани в заповедта за наказание, както и следва ли работодателят при преценката по чл. 189, ал. 1 от КТ за тежестта на нарушението и съответстващото му наказание да съобрази особеностите на конкретния случай - че евентуалното нарушение не е било възприето от трети за предприятието лица?“. Касаторът иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 206 от 31.07.2015 г. по гр. д. № 6832/2014 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 144 от 09.08.2016 г. по гр. д. № 566/2016 г. на ВКС, I ГО, Решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015г. на ВКС, IV ГО, Решение № 135/06.06.2012 г. по гр. д. № 994/2011 г. на ВКС, III ГО, Решение № 60285/08.12.2021 г. по гр. д. № 3502/2018 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 27/22.04.2019 г. по гр. д. № 1321/2018 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 248/11.06.2012 г. по гр. д. № 572/2011 г. на ВКС, IV ГО, и Решение № 120/04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ВКС, IV ГО (по първия въпрос), Решение № 49/15.02.2012 г. по гр. д. № 624/2011 г. на ВКС, IV ГО, и Решение № 201/17.03.2010 г. по гр. д. № 38/2009 г. на ВКС, IV ГО (по втория въпрос), Решение № 193/04.12.2015г. по гр. д. № 7197/2014 г. на ВКС, III ГО, Решение № 293/21.11.2011 г. по гр. д. № 238/2011 г. на ВКС, III ГО, Решение № 136/25.07.2016 г. по гр. д. № 6323/2015 г. на ВКС, III ГО, Решение № 401/21.01.2013 г. по гр. д. № 313/2012 г. на ВКС, III ГО, Решение № 263/24.11.2015 г. по гр. д. № 2892/2015 г. на ВКС, III ГО, Решение № 77/13.03.2014 г. по гр. д. № 3229/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 135/06.06.2012 г. по гр. д. № 994/2011 г. на ВКС, III ГО, и Решение № 129/25.07.2019 г. по гр. д. № 4280/2018 г. на ВКС, III ГО (по последния въпрос). Настоящият състав на ВКС намира, че формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос по пункт първи е значим за изхода на спора и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод относно законността на уволнението, въззивният съд е разгледал възраженията на ищцата срещу правомощията на съдията, изпълнявал функциите на председател на СРС към датата на изискване на писмените й обяснения по дисциплинарното производство и срока за предоставянето им, автентичността на волята на работодателя, обективирана в заповедта за уволнение, начина на мотивирането й, липсата на системност на нарушенията и съотвествие между тежестта на извършеното и наложеното таказание, като е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК ищцата е извършила деянието, за което й е наложено наказание. Вторият от въпросите е с обуславящ изводите на въззивния съд характер, но по него касационно обжалване не може да се допусне, защото даденото от въззивния съд разрешение, е в пълно съотвествие с практиката на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 43 от 7.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2085/2017 г., IV ГО, Решение № 7 от 23.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1393/2017 г., III ГО, сочените от касатора Решение № 49/15.02.2012 г. по гр. д. № 624/2011 г. на ВКС, IV ГО, и Решение № 201/17.03.2010 г. по гр. д. № 38/2009 г. на ВКС, IV ГО, и др., в които е прието че при реализиране на дисциплинарната отговорност на работник или служител, не съществува пречка нарушенията на трудовата дисциплина да са индивидуализирани в самата заповед за налагане на дисциплинарно наказание и/или в друг документ, посочен в уволнителната заповед, чието съдържание е станало достояние на наказаното лице, за да се приеме, че заповедта за уволнение е мотивирана по смисъла на чл. 195, ал. 1 КТ. Приемайки пращането към описаните в заповедта за налагане на уволнението доклади, връчени на ищцата заедно със заповедта за искане на обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ), за допустимо, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практиката на ВКС по повдигнатия въпрос. Трети въпрос за дължимата преценка по чл. 189 КТ е обуславящ крайните изводи по съществото на спора и покрива основния селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос е формирана последователна практика на ВКС, намерила израз постановени по реда на чл. 290 ГПК Решение № 136/25.07.2016 г. по гр. д. № 6323/2015 г. на ВКС, III ГО, Решение № 60166/06.07.2021 г. по гр. д. № 2405/2020 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 448/16.11.2011 г. по гр. д. № 1510/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 263/24.11.2015 г. по гр. д. № 2892/2015 г. на ВКС, III ГО, Решение № 227 от 29.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1417/2011 г., III ГО, и др. Според разрешенията в тези съдебни актове изводът на съда за съответствието на наложеното дисциплинарно наказание на тежестта на допуснатото нарушение следва да се основава на комплексна преценка на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя; обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението; цялостното поведение на работника, като от съществено значение в тази насока е т. н. "дисциплинарно минало" на работника, наред със субективното му отношение към конкретното неизпълнение. В разглеждания случай въззивният съд е извършил тази преценка въз основа на установените по делото факти, като е приел, че нарушението е извършено умишлено, без да е провокирано от външни фактори, отчел е значимостта на заеманата длъжност в орган на съдебна власт, обстоятелството, че други служители и външни лица са станали свидетели на нарушението, както и субективното отношение на ищцата към извършеното и липсата на критично отношение към деянието. Въззивният съд не се е отклонил от утвърдената съдебна практика по приложението на чл. 189 КТ. Преценявайки всички обстоятелства, при които е извършено деянието, той е приел, че нарушението следва да се квалифицира като тежко, поради което наложеното наказание е счетено за съобразено с критериите по чл. 189 КТ. В обобщение – касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. С оглед изхода на спора на ответника по касация следва се присъдят разноските за настоящата инстанция в размер на 100 лева – юрисконсултско възнаграждение. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,