Определение № 4661 от 16.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3927/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от ищеца в производството „Шпийс БГ“ ООД, против въззивно решение № 82 от 11.05.2023 г. по в.гр.д. № 23/2023 г. на ОС – Габрово, с оплаквания за неговата неправилност. С изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност. Ответникът в производството „Шпийс Транс“ ЕООД, не оспорва касационната жалба. Ответниците в производство Я. Н. С. и Н. Н. С. оспорват касационната жалба, претендират разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима, отговаря на изискванията за редовнст. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 189 от 17.10.2022 по гр.д. № 180/2021 г. на РС – Севлиево, с което е отхвърлен предявения от „ШПИЙС БГ“ ООД срещу Я. Н. С. Н. Н. С. (конституирани на мястото на починалия им наследодател Н. Й. С.) и „ШПИЙС ТРАНС“ ЕООД иск с правно основание чл. 440 ГПКq за признаване за установено, че „ШПИЙС ТРАНС“ ЕООД не е собственик на: тестова линия за годишни технически прегледи CARTEC; димомер „ОРАВОХ“ и газоанализатор за изходящи газове от превозни средства, върху които е насочено принудителното изпълнение по изпълнително дело № 20207330400240 по описа на частен съдебен изпълнител, с рег. № * Г. Н.. Съдебното исково производство е образувано по искова молба на „Шпийс БГ“ ООД, с която се твърди, че „Шпийс Транс“ ЕООД не е собственик и не притежава право на собственост върху - ТЕСТОВА ЛИНИЯ за годишни технически прегледи СARTEC, модел 204 RT № 0519.EEBR825A, ДИМОМЕР „ОРАВОХ" № GOВКТ003981 - 1 бр. и ГАЗОАНАЛИЗАТОР за изходящи газове от превозни средства ТЕХА№ GBKT003882 – 1 бр., върху които е насочено принудителното изпълнение по изп.д. № 20207330400240 по описа на ЧСИ Г. Н. с взискател Н. Й. С., предявен иск с основание чл.440 ГПК. Ищецът по иска по чл.440 ГПК „ШПИЙС БГ“ ООД твърди, че е собственик на имуществото, върху което ЧСИ е насочил принудителното изпълнение, въз основа на фактура № */01.05.2020 г. и Договор за доставка от 07.04.2020 г. сключен между „ШПИЙС БГ“ ООД и „Гар Агент“ ООД. За да постанови решението си въззивният съд е приел за безспорно, че с влязло в сила решение № 108 от 29.06.2020 г. по гр.д. № 1338/2019 г. на РС - Севлиево, „Шпийс Транс“ ЕООД е осъдено да заплати на Н. Й. С. сумата от 4733,36 лв., на основание чл. 128, т. 2 от КТ; сумата от 3550,44 лв., на основание чл. 215 от КТ; сумата от 560,00 лв., на основание чл. 221, т. 1 от КТ и сума в размер на 330,91 лв. на основание чл. 224 от КТ. Установил е, че въз основа на издаден по делото изпълнителен лист в полза на С., е образувано е изпълнително дело, по което са предприети изпълнителни действия за осребряване на имуществото на длъжника, като е извършен опис и на движими вещи в обект на длъжника „Шпийс Транс“ ЕООД на 27.08.2022 г. от частния съдебен изпълнител, включащи вещите, предмет на иска по чл.440 ГПК. Тъй като към момента на описа извършен на 27.08.2022 г. вещите предмет на настоящия спор са се намирали във владение на длъжника „Шпийс Транс“ ЕООД, в негов обект за извършване на годишни технически прегледи на МПС, от служители, които са работели с тях, поради което не се доказва собствеността на „Шпийс БГ“ ООД върху процесните вещи. Този извод е обоснован с преценката на доказателствената стойност на събраните по делото писмени доказателства. Съдът е приел, че ищецът представя частни свидетелстващи документи, изходящи от страната, която иска да се ползва от тях, а ответниците са представили официален свидетелстващ документ, който материализира изявление на длъжностно лице, в рамките на неговата компетентност и по установения ред и форма. След като процесните вещи са били описани от ЧСИ като намиращи се във владение на длъжника в изпълнението, по презумпцията на чл.69 ЗС същите се считат за негова собственост, тъй като при описа са били намерени в обект на длъжника за годишни технически прегледи и не са били посочени на ЧСИ обстоятелства, че вещите принадлежат на другиго, за да се налага събиране доказателства за собствеността им, т.е презумпцията не е оборена, а и длъжникът в изпълнението е заявил тези вещи като негови собствени пред компетентните органи – Изпълнителна агенция Автомобилна администрация, за да може да въведе в експлоатация своя обект. Установено е, че до края на 2020 г. „Шпийс Транс“ ЕООД е упражнявал търговската си дейност с описаните запорирани вещи, видно от писмо на Изпълнителна агенция Автомобилна администрация. Въззивният съд е обсъдил и направените с въззивната жалба на ищеца оплаквания за допуснати при разглеждане на делото в първата инстанция процесуални нарушение по събиране на доказателства и тяхната преценка, но ги е счел за неоснователни. Обсъдил е оплакването за неправилна преценка доказателствената стойност на представената от ищеца фактура № */01.05.2020 г. и договор за доставка от 07.04.2020 г., но е приел, че не е доказана достоверността на датата им като частни свидетелстващи документи, предвид направеното оспорване на достоверността на датата им, поради което те, както и изготвената въз основа на тях ССчЕ, не следва да се кредитират, както е направил и първоинстанционния съд. Направен е така извод, че след като страната, която се ползва от тези частни документи, не е провела пълно доказване за достоверността на датата им и не оборва презумпцията, че вещите, находящи се в длъжника, са негова собственост. Изводът за липса на достоверна дата на оспорените частни документи по смисъла на чл.181 ГПК е подкрепен със зачитане изявлението на длъжника в изпълнението „Шпийс Транс“ ЕООД /ответник по иска/ пред ИИАА, че процесните вещи са негова собственост и с направената проверка от инспекторите на ИИАА за тяхната функционалност на дата 22.05.2020 г., както и с липсата на представени по делото доказателства НАП да са налични официални документи, които да възпроизвеждат съдържанието на фактурата от 01.05.2020 г. и договора за доставка от 07.04.2020 г. Оплакването за недопускане до разпит като свидетел на лицето Г. А., въззивният съд е приел също за неоснователно, като е повторил мотивите си по определението по чл.267 ГПК по насрочване на делото, с което е отказал допускане на това доказателство и на почеркова експертиза за нейния подпис, а именно че насрещната страна в спора не е оспорила подписа на това лице, и събирането на тези доказателства е ирелевантно. По изложените съображения въззивният съд е приел, че искът е неоснователен, и поради съвпадането му с този по първоинстанционното решение, последното е потвърдено, като на въззиника са възложени разноските на ответника Я. С.. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касатора – ищец, в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, са поставени въпроси: 1. Може ли съдът да не възприеме заключението на съдебните експертизи без да се мотивира защо и в коя част не ги възприема в съответствие с нормата на чл. 202 ГПК и трябва ли съдът независимо дали възприема или не дадено заключение, да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността и на двете заключения на двете приети експертизи по делото?; 2. Може ли съдът да основе решението си само на избрани доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства, и да изложи съображения защо ги отхвърля, а ако ги приема въз основа на какви доводи?; 3. Следва ли въззивният съд да направи собствен пълен анализ на приобщените от първата съдебна инстанция доказателства по делото, като решаваща съдебна инстанция или дейността на окръжния съд има контролно отменителна и респективно проверяваща функция?, по които се сочи в изложението противоречие с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.3 от ТР № 1/2013 г. по д.№ 1/2013 на ОСГТК на ВКС, решение № 69 по гр.д.№ 1582/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 129 по гр.д.№ 60344/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 241/23.10.2013 г. по гр.д.№ 3194/13 г. на ВКС, І г.о., решение № 108/16.05.11 г. по гр.д.№ 1814/09 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 248/16.11.15 г. по гр.д.№ 1271/15 г. на ВКС, ІІІ г.о., т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 348/16.11.2015 г. по гр.д. № 1271/2015 г. на II г.о., решение № 57/08.05.2014 г. по гр.д. № 7493/2013 г. на II г.о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на I г.о. 4. Допустимо ли е съдът да ограничи ищецът в доказателствените средстава като не е допуснал свитеделят да бъде разпитван за обстоятелства, по отношение на които гласни доказателства са допустими?- противоречие с решение № 229814.12.2016 г. по гр.д.№ 2221/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Неотносими съответно са и онези правни въпроси, отговорът на които не би довел до различен изход на делото. Прегледът на мотивите на въззивното решение не обосновава извод за наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване по първите три въпроси, който са оплаквания за процесуално нарушение и така са относим към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, но не представляват общо основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по т.1 от ТГР № 1/ 2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същите обобщено се свеждат до задължението на въззивния съд, като инстанция по същество на спора, да прецени всички доказателствата по делото и да обсъди всички доводи и възражения на страните. Прегледът на мотивите на въззивния съд не води до извод, че съдът е процедирал в отклонение на задълженията си като инстанция по същество на спора да мотивира съдебния въззивен акт, както е разяснено в съдебна практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора. Въззивният съд е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора и се е произнесъл по доводите и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, изложил е съображенията си кои доказателства кредитира и кои не, и защо, респ. какъв е характера и какво е доказателственото значение на ангажираните от страните писмени доказателства, взел отношение и по оплакването с въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения при събиране на доказателства. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не може да бъде обсъждано в производството по допускане на касационната жалба. Поставеният въпрос 4 не е обуславящ, защото съдът не е преценявал дали показаният на свидетеля са допустимо доказателство, а е мотивирал отказа си да допусне свидетеля Г. А. с липсата на спор относно нейното авторството /подписа й/ по договора за доставка, поради което разпитът й се явява неотносимо доказателство. Ето защо не е налице общото основание за селекция по този въпрос, което прави безпредметно обсъждане дали по него е налице и кумулативното специално основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с посоченото решение на ВКС. Касаторът само бланкетно е посочил в титулната част на изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК, без да ги обоснове, нито да посочи по какъв въпрос е налице това по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 3 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл.280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Въззивното решение не следва да бъде допуснато и в контекста на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Не се констатира наличието на такъв порок, който да е установим от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Липсва видимо тежко нарушение на закона (законът не е приложен в неговия обратен смисъл, не е приложена несъществуваща или отменена правна норма), както и съдебният акт не е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Ето защо не е налице основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора касаторът няма право на разноски, не е искал такива, като по аргумент от чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК касаторът-ищец дължи на ответника Я. С. направените от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата в производството пред настоящата съдебна инстанция, в размер 1800 лв. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК